Две странички от един богат творчески живот

Първата страничка от 6000-те хиляди стихове на Недялко Йорданов ще започна със стихотворението Момчето, което говори с морето. И ето защо: в началото на седемдесетте години, когато работих в Телевизионен център Варна, заснехме със същото заглавие ТV рецитал- диалог на Недялко Йорданов и неговия добър приятел Христо Фотев. Край варненския бряг и на вълнолома двамата поети, без предварителна нагласа в автентична среда, разговаряха всеки със свои стихове помежду си и с морето. Отново и отново като на майка му благодариха за щедростта му към тях...

А накрая на рецитала най - спонтанно "от делника прашен" съвсем по момчешки със смях и пръскане те "се изкъпаха в тебе сърдечно и вечно, море".

                         

                      ''Недялко Йорданов''                                                                        ''Христо Фотев''

 
МОМЧЕТО, КОЕТО ГОВОРИ С МОРЕТО
 

Момчето, което говори с морето                                                  Прекършени клонки и чифт панталонки

На някакъв странен език,                                                              И кърпена ризка, море-

Аз ли бях тогава?                                                                          Бедните ни дрешки.

Ти, мое наследство от светлото детство                                     Ни помен от подлост, ни жажда за слава,

Сърдечно и вечно море,                                                               А порив за подвиг,море,

Всичко отминава.                                                                         В мислите момчешки.

 

Ах, колко години, години, години,                                             И често се питам, защо не опитам

Години, години, море,                                                                 Да вляза във ритъм със теб-

Умряха безвъзвратно.                                                                  Смело да пристъпя.

Къде, са кажи ни, кажи ни, кажи ни,                                            Покоя сегашен, уюта домашен

Кажи ни, кажи ни, море,                                                              И делника прашен, море,

Искам ги обратно.                                                                       В тебе да изкъпя.

 

И ето, че идвам при теб                                                              Ах, как ми се иска със кърпена ризка

Толкова сам, толкова лош, толкова грешен.                             Да тръгна към риска, море.

И гребвам от тебе, море, шепа вода,                                         Има ли надежда?

Глътка любов за моя ден.                                                          Тук мойто начало, наивно и бяло

                                                                                                    Като в огледало, море,

                                                                                                   В тебе се оглежда.

   

                                                            Момчето, което говори с морето

                                                            На някакъв странен език,

                                                            Аз ли бях тогава?

                                                            Ти, мое наследство от светлото детство,

                                                            Сърдечно и вечно море-

                                                            Всичко отминава.

 

И тъй като и при мене с годините момчето неусетно си отиде, втората страничка, която избрах, е Старостта ни отива. О, колко великодушно, колко утешително за всички нас си изписал тия стихове! Дали "Старостта ни отива, по - красива от вчера"? Сигурно е така, щом ти го казваш, добри ми, благородни, поете. .

 

                              СТАРОСТТА НИ ОТИВА

 

Остаряхме наистина.                                                     Старостта ни отива,

Ах, каква перспектива!                                                  по-красива от вчера. -

Но макар и абсурдно                                                    Патинирана брошка

старостта ни отива.                                                       със игла на ревера...

 

Старостта ни отива.                                                      Старостта ни отива...

С двете дини под мишка.                                             Сняг на покрива зиме.

С очила... И със дънки.                                                 Глас отгоре... Прекрасен!

И със ретро - подстрижка.                                           И ни вика по име.

 

Старостта ни отива.                                                      Бели-бели да тръгнем

С 50 грама водка.                                                         в свойте черни костюми.

С осем шипа в гръбнака                                               Старостта ни отива...

и със спортна походка.                                                Кинолента без думи...

 

Вечер - сън пред екрана.                                              Бална рокля. Цилиндър.

Сутрин - вечни болежки.                                              Диригентът заспива...

И заглъхнали страсти.                                                  Тихо свършва кадрилът...

И поправени грешки.                                                    Старостта си отива...

 

Като слънце ръждиво                                                    И стои кочияшът...

над пожъната нива                                                        И файтонът ни чака...

най-красиво на залез -                                                 Там по дългата улица

старостта ни отива.                                                       на последната пряка...

 

18 юли 2003г

Към края на това свое творение чрез двата си стиха „Старостта ни отива” и „Старостта си отива” Недялко Йорданов проявява своето голямо словесно майсторство : само със замяна на една буква той сменя багрите на картината, променя своето и на четеца душевно състояние. Но бърза да ни увери, че „Гласът отгоре е прекрасен…” " И кочияшът стои" и ще почака, не тук, а "там" по - далече, не сега, а после - с мека мъжествена усмивка ни нашепва поетът.

И в тази своя творба - прозрение той си остава заклет оптимист. Вярата е негова опора. А надеждата го води напред и нагоре. Прочетете следващия откъс и ще се убедите: http://www.portal-bg1.ning.com/page/prodlzhi-napred-i-nagore-i

 

Николай Увалиев

Web Analytics