Въпросът от заглавието е поставен от ИВАН ПЕТРИНСКИ в брой 137 година ХІІІ от 17.06.2010 г. на вестник „СЕГА”, стр. 13. Според него (със съкращения): „Къде с намира ”така наречената Варна” от летописите на Теофан Иповедник и патриарх Никифор, евъпрос, чието разрешаване стои наложително, ако искаме да сме сигурни в съжденията си за началото на българскатадържава... Същността на загадката е в споменаването у доста средновековни недомашни извори на някаква си „така нареченаВарна”, където първом след битката при Онгъла през 680 г. победителите устроили „лагер от шатрите си”. И понеже товатрябва да е първата столица на новата държава България на Долния Дунав; то и важността на проблема надминаваобичайното... Практически тя (загадката) ще трябва да се разреши без съществена помощ от археологически проучвания... вдомашен уют с писмените извори, които вече са известни... при това – широко известни.

Първото сведение, което ни е известно, е за „така наречената Варна” е на летописеца Теофан Изповедник: "Тая Варна еголяма, даже много голяма. Защитават я Дунав, планината Хемус и Черно море". Уточнението, че е „близо до Одесос”, малкопомага при тия размери. Точно така, излиза, че според Теофан Изповедник Варна е област, при това не малка... Вярно, патриархНикифор не описва толкова впечатляващи размери за областта, но той ще ни е полезен с уточнението, че местността енепроходима. В средата на Х в. местните названия са вече обогатени и уточнени, населението е силно, почтивзривообразно увеличено. Сега Варна е, изглежда, само река (въпреки не съвсем сигурния превод на този израз в текста наКонстантин Багрянородни; родителният падеж, който трябва да пояснява точно Варна, може да се тълкува двузначно).Всъщност ако Варна е река, това би било и най-логично – от старобългарски вран – черен с метатеза „Черните” реки понашите земи трудно се поддават на изброяване. Пак там изразът „река Варна и от Варна до река Тичина” подсказва смислованеидентичност на двете Варни, което веднага намира потвърждение у Симеон Логотет, който направо ни съобщава, чебългарите изградили през 680 г. ,лагер от шатрите си във Варните (sic! мн.ч.); в някакви гъсти гори и планини с пещери”.Изглежда че по това време освен област и/или река, Варна е вече и новото име на града Одесос...

Авторът е приложил ИЗВОРИ-те:

„А българите, като видели това (бягството на византийските конници при Онгъла), започнали да ги преследват стремително и колкото войници улавяли, убивали ги, а мнозина ранявали. Те (българите) преминали Истър (Дунав), (спуснали се) към така наречената Варна, близо до Одесос, и до разположената по-нататък вътрешна земя и когато видели, че мястото е укрепено и осигурено отвсякъде – и от реката, и от непроходимата местност – установили се тук.”

Из „Кратка история” на патриарх Никифор (VІІІ 8.-829)

„А българите, като видели това (бягството на византийската конница при Онгъла през 680 г. след оттеглянето на император Константин ІV в Месемврия, за да прави бани на болния си крак), започнали да ги преследват подире им и повечето погубили с меч, а мнозина наранили. И като ги преследвали чак до Дунав, преминали го и дошли при така наречената Варна, близо до Одесос (днешния град Варна), и до тамошната земя. Като видели, че мястото е много сигурно – отзад (т.е. от север) поради реката Дунав, отпред – (т.е. от юг) и отстрани (т.е. от изток) поради теснините (т.е. старопланинските проходи) и Понтийско (Черно) море... (те) се разширили в тези места...”

„След като императорът (Константин V – 741-775) стигнал чак до Варна (през май 774 г.), се уплашил и замислил да се върне.”

Из „Летописи” на Теофан Изповедник (758/760г.-817/818)

„Еднодръвките, спускащи се от външна Русия към Цариград са от Новгород... Всички те прочее слизат по река Днепър и се събират в крепостта Киев... Като навлязат в България, стигат до устието на Дунав. От Дунав те стигат до Конопа, от Конопа до Констанция (Кюстенджа); до река Варна и от Варна до река Тичина (Камчия).”

Из „За управлението на империята” на Константин (VІІ) Багрянородни (905-959)

„По времето на този император (Константин ІV) българският народ, след като преминал (земите на север от устието на Дунав) и се отделил от съплеменниците си, установил лагер от шатрите си във Варните (sic! мн.ч.), в някакви гъсти гори и планини с пещери.”

Из „Летопис” на Симеон Логотет (средата на Х в.)

Смисловата неидентичност, отбелязана от г-н Петрински, прави израза „река Варна и от Варна до река Тичина” неработен. И не дава никакво основание да се счита, че в Х век Варна вече е новото име на град Одесос. Едва ли византийците биха променили името на града си заради въжделенията и схващанията на българите.

            Асоциацията Варна – вран – черен не е стойностна. Илия Вълков сравнява името на древнобългарския род Врен с името на община Аврен.[9] А Врен е, логично и най-вероятно, диалектна форма на произнасяне на „вран” – черен (от преход на „а,я” в „е”).

            Според LAROUSSE[6]:  „Все повече авторите на Ведите налагат своята социално-религиозна система на четиритеосновни класи, наричани варна („цвят”) сред местните жители.

По отношение на цветността е съвсем нормално да се допусне, че корена „вар” на името Варна е в смисъл „бял варовик”. И ако значението „бяла”, „варовита” е приемливо за гр. Варна, евентуално за река или за локално място, близо до гр. Одесос, то това значение не приляга в цялост на областта (Мизия), защитавана от Дунав, Стара планина и Черно море – мястото, на което са се установили аспаруховите българи, според Теофан Изповедник.

Този град - Одесос, както и другите византийски черноморски градове са били най-трудните залъци за отхапване, поради непрестанната им връзка по вода с Константинопол и невъзможността за 100 %-то им обкръжаване. В продължение на стотици години те са били като язви върху снагата на българската държава.

За византийската принадлежност на гр. Одесос/Варна  през 774 г. по времето на Телериг и Константин V Копроним може да се съди по това, че според Теофан – „двама видни български пратеници се явили във Варна, за да предложат и уговорят мир.„Императорът, като ги видял, много се зарадвал и сключил мир.””. Както и по това, че по времето на българския владетел Паган /767 – 768/, според написаното за него „той се опитал да избяга и стигнал до Варна, но там бил убит от своите прислужници.”[4] От цитата се разбира, че той е потърсил спасение чрез Варна, както и забягналия, преди него, във Византия през Месемврия – Сабин, но не е сполучил, понеже е достигнал само до нея. Но не и във Варна. В Месемврия, обаче, след разгрома от армията на Симеон Велики в битката при р. Ахелой, намира спасение главнокомандващият Лъв Фока.[4] А това е още едно свидетелство за принадлежността на черноморските градове към Византия и в Х век.

Но никакво съмнение няма в преминаването на гр. Варна в български ръце, когато на 24.03.1201 г., на третия ден след обкръжаването му, предвожданата от Калоян българска армия превзема града с пристъп.[5] Причината за този успех е както мълниеносното действие – не позволило на Константинопол да изпрати военни подкрепления по море, така и – хипотетично, но логично – опита на търновци да строят крепости (в собствения си град), бойният им опит да ги отбраняват (след въстанието, когато силите им са били сравнително малобройни), а от там – и да ги атакуват!

            Превземането на гр. Варна е по времето на Втората българска държава. Но след около 3,4 века от покръстването и скъсването с „езическия” период на нейното съществуване. Това е твърде голям период от време, през което нашите сънародници вече са били закърмени с библейските притчи и приобщени към християнска Европа.

            Заради това, че варварите са унищожили името на древния град Одесос, руската императрица Екатерина ІІ заповядала на граф Воронцов да застрои на празно място (по същество – място, на което е имало само малко рибарско селище) нов град, с който да бъде възкресено изчезналото название. По времето когато гр. Варна е от няколко столетия владение на османските, мюсулмански турци... И този новопостроен град от тогава и до днес носи името Одеса.

Все пак между названаията Варна и Варвара – макар второто име да представлява дублетна форма на корена на първото име – има твърде съществена разлика.

            А защо „варварите” са започнали да налагат името Варна още при пристигането си в 680 г.? Във време когато те наистина все още не са се били превърнали в „православни скотове” – в смисъла на схващането на българския поет и борец за не само национално освобождение – Христо Ботев.

            За да се отговори на този въпрос – свързан с 680 г. –  трябва да се отговори на това какво е „така наречената Варна”?

            Според единия исторически извор тя бе мястото, до което са достигнали древните българи и на което са издигнали шатрите си, според другия исторически извор тя е река и / или град, според третия – тя е територия, която се препокрива с Мизия. Посочена е в ед. ч., че е не далеч от Одесос, от което следва, че не е самият Одесос, но и в мн. ч. ...

            И така – какво стои зад названието Варна? А и зад това на нейната посестрима – Каварна! Може би ведическият вездесъщ, наказващ, страшен бог – съдия, бог на небето и водата – Варуна, която наред с Индра е глава на пантеона[8], или? И какво са носили в умовете и сърцата си ония наши предци, които са ни завещали както народностното ни име, така и името на черноморската ни столица?

Ако ставаше дума за това дали „ке в(а/ъ)рне или нема да в(а/ъ)рне” както се изразяваше моята баба – бежанка от Егейска Македония, за това дали ще вали или няма да вали – бих се съгласил на паралел с индийското название Варуна. Но не e видна някаква връзка между „небето, валежността” и смисъла на името Варна в цитираните извори. Друго нещо е интерпретацията Одесос / Едеса – Воден, в пряк превод.

Според дългогодишния преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски” доц. д-р Джемшид Сайяр в труда му „КУЛТУРА И ЛИТЕРАТУРА НА ДРЕВНИЯ ИРАН”: „Историко-лингвистичните данни свидетелстват, че прадедите на иранскитеплемена до бронзовата ера са били в тесни контакти с прадедите на редица други индоевропейски племена и народи, в т.ч. исъс славянските. Иранските и славянските езици имат много етимологични общи думи и термини, повечето от коитохарактеризират именно специфичния ирано-славянски произход и нямат съответствия в другите индоевропейски езици. Тезиезикови успоредици и множество общи черти в светоусещането и митологическите представи, културата, бита исоциалната структура на иранските и славянските племена свидетелстват за близките контакти и за интензивните връзкимежду тях в древността. ...

Измислената теория за съществуването на „висша раса”, почиваща на етнонима „аря”, е ненаучна, реакционна, както и самиятрасизъм. Тя е политическа спекулация с историческия факт.”[3]

Тук е уместно да бъде пояснено, че в БУЛГАР ТАРИХЪ – издадена у нас под редакцията на доц. д-р Татяна Яруллина, в бележка под линия, същата специалистка пояснява, че „ар” означава човек.[2] Това значение е частно от по-общото значение – същество – например „върхар” – т.е. връхно същество, комар и т.н. Според написаното в статията "Миграцията и завладяването на земя от маджарите" (The Migration and Landtaking of the Magyars) от Andras Rona-Tas, професор по алтайски студии и ранна история на унгарците в университета Йожеф Атила, Шегед (Jуzsef Attila University, Szeged), 1996 – „ер” е било етническо име на угорска група със значение човек, същество.[10] С тези две диалектни форми „ар”/”ер” в българския език (а и не само в него) са образувани редица отглаголни съществителни имена като: стругар, колекционер, бръснар, шльосер и мн. др.

В мн.ч. наставката „ар” – „ари” пояснява корените в етнонимите на бълг-ари и унг-ари, като предгласа (х) на втория етноним не се употребява в българския език, но е наличен в името HUNGARIA – изписвано на латиница.

От това, което се знае, че е било в основата на светогледа на древната ар-ска общност, кореспондиращо и с древните бълг-ари / бълг-човеци, хора, било преклонението им пред небесните тела и природните явлания проявяващи се в дъжда, облаците, бурята, мълнията, слънцето, луната, на чистото небе, обобщено в светлина. А чистото небе, наричано варуна (варун е било тъждествено на по-ранното Диаух/Диаус) е било „всезнаещо небе” (вичва ведас варуна), „небе отец” (диаух петйа), то е било създателя на света – небесния и земния, пазителя на реда (аша) и на щастието в света; Варуна се идентифицирала с Ахура Мазда (Всевисшия разум) – владетел на доброто, а демоните -  с Ангра Маню – господар на силите на Злото. Един от приятелите на човека е бил ОГЪНЯТ (Атар), който проявен в мълнията (Индра) нападал Вритра (облаците), разрушавал ги и освобождавал дъжда. Той е бил защитник и носител на светлина, топлина и живот. Съществували и незороастрийски течения, които са били свързани с халдейско-асирийските и вавилонските жреци, възприемайки много от техните религиозни идеи и особено астрологическите им убеждения.[3]

            Джемшид Сайяр пише още, че:

„Авеста, едно от най-значимите творчески достижения на древната иранска култура, се е състояла от 21 книги (наски)...

Замяд-ящ(10. ящ) започва с прославянето на земята, на планините, на природата (гл. І, 1-8). Останалата част на тазиобемиста поема е посветена на хварна, на битките и героичните подвизи на божествените персонажи, на митическите героии царе за постигането на хварна.

Според светогледа на древните иранци между понятията „природа”, „божество” и „хварна” съществува неразривна връзка,която е отразена в митологията и в устната и писмената им литература. Ето защо планината като най-близка донебесата, светлината и слънцето, откъдето идва благодатната хварна за праведното царство и реда (аша), заематцентрално място в иранския фолклор.

В иранската митология, в Авеста и по-специално в този ящ митът за хварна (лъчезарната небесна сила) заема специалномясто...

В началото на този ящ хварна се характеризира като сила, притежателят на която придобива всемогъща власт, ставанепобедим, придобива неповторимо щастие и неограничено величие. Хварна е и символ на пищност и богатство, поради коетов някои глави на яща (VІІ и VІІІ) се характеризира като „непостижима хварна”.”[3]

И така, къде е била така наречената „варна”, до която са достигнали аспаруховите българи? Съгласно текстовете в цитираните извори, тя е близо до Одесос; те (варните) са някакви гъсти гори и планини с пещери. До колкото това название не е автентичен български запис, останал от нашите предци, а чуждоезична регистрация, то отговорът на поставения въпрос е възможно да бъде даден въз основа на понятието „(х)варна”, от което предгласът (х) е отпаднал както за древните, визирани автори, така и за съвременните българи. Планината като най-близка до небесата, светлината и слънцето, откъдето идвала благодатната хварна, до която са се извисили нашите предци – е близката до Одесос Стара планина, наричана още Верегава. От поемата става ясно, че (х)варна е цел за достижение чрез битки и героични подвизи на митични герои, царе и божествени персонажи. Не митични, а реални герои са станали нашите предци – разгромили имперските пълчища на Константин ІV Погонат с доказаните си войнски качества и мъжество – символ на сила и непобедимост. Постигнали са, дори и да изглежда пресиилено, всемогъща, за разглеждания момент, власт, обладани от „хварна” – „лъчезарната небесна сила”, в обозримия им, с дивна природа, ареал, както и неоспоримо войнско величие. Власт, която им е доставила неповторимо, божествено щастие от налагането й в завоюваното ново жизнено пространство. До тази имагинерна (х)варна – окрилени от победата – са достигнали, реално, нашите предци! Както пише д-р Джемшид Сайар, „варуна” е било наричано „чистото небе”, което тогава е засияло от „хварна” – олицетворила блясъка на извоюваната победа над застрашилия битието им, многоброен и обезпечен с имперски ресурс враг. Няколко века след това тези, вече легендарни, „варни”, свързвани с божествеността и природата, е било възможно да бъдат интерпретирани и като топографски понятия. Може би за това, чак в средата на Х век, в „Летопис” на Симеон Логотет е записано: „По времето на този император (Константин ІV) българският народ, след като преминал (земите на север от устието на Дунав) и се отделил от съплеменниците си, установил лагер от шатрите си във Варните (sic! мн. ч.), в някакви гъсти гори и планини с пещери.” А интерпретирането на понятието „(х)варна” като название на град Варна вероятно е възникнало в много по-ранно време и се е налагало и утвърждавало в значително продължителен период от време. Не е известно какъв източник е ползвал за късното си сведение от Х в. летописецът Симеон Логотет. И едва ли, изобщо, му е бил ясен смисъла на цитирания от него топоним, понеже става дума за място на установяване; а също на Теофан и на патриарх Никифор.

И тъй като понятието (х)варна бе посочено като цел за достигане на власт и мощ чрез битки и героични подвизи, то такава цел – (х)Варна, но за реалните персонажи в лицето на предците ни от ранното средновековие – е бил и гр. Одесос. Първоначално – мечтана, желана, след това – заветна и на края – постигната цел, с утвърдено име - Варна.

            Наличието на придиханието, зачатък на (х) в названието Хирник от Именник на българските владетели, според оригиналното му изписване, е отбелязано от ст.н.с.  П. Добрев, но и той запазва изписването Ирник, така както е в другите издания.[7] Така че отпадането на предгласа (х) от понятието „хварна” в името Варна не е изолирано явление в съвременния български език.

Според Именника на българските владетели, името на легендарния, огнедишащ – носител на светлина, топлина и живот, още астрологичен Дракон е Вер, Верени/Варан.[7] Коренът „вер” осмисля названието Верегава като Драконова – планина. Нима древният Хемус не изглежда като многоглав дракон, отпиващ вода от Черно море?

Значението „жизнена сила” на семантичната компонента „ка”[1] пояснява „небесната лъчезарна сила“ - „варна“ в името Каварна като носител на „жизнеността“ - породена от светлината и топлината. В подкрепа на тези сведения – „KAWARNA” е и името на фирма в Испания – с предмет на дейност в областта на електричеството и осветлението, макар и изкуственно.

А къде се намират черноморските красавици Варна и Каварна? –  е добре известно.

.

*****

. Допълнение на Дуклянския летопис

Исперих — Бог е дал на Исперих да завладее Карвунската земя, Малка Скития - Добруджа и Мизия. и да завладеека нашият апокриф дава израз на една идея, която винаги е съществувала в Българи, като за пръв път я прави една предопределеност на българския народ в неговата месианска роля на създател на древни култури заедно с народите, където с преселва.

И тук трябва да се запитаме, не е ли започнал този процес на християнизиране на българското болярство още след връщането на Кубрат от Цариград, където той бил възпитан заедно с децата на императора Ираклий и приел животворното кръщение. Из "Приказното царство" на Иван Венедиков, 51 стр.

*****

.

Литература:

1. Владимир Цонев, ДРЕВНИТЕ БЪЛГАРИ, ШУМЕР И ВАВИЛОН, „Литера Прима”, София – 2004, стр. 53

2. Гайнетдин Ахмеров, ИСТОРИЯ НА ВОЛЖКА БЪЛГАРИЯ БУЛГАР ТАРИХЪ 1909, ОГЛЕДАЛО, София, 2002

3. Джемшид Сайяр, КУЛТУРА И ЛИТЕРАТУРА НА ДРЕВНИЯ ИРАН, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, София, 2000, стр. 21-23, 136, 142-143, 156-159

4. ДИМИТЪР АНГЕЛОВ, ..., ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИЯ, т. 2, Първа българска държава, ИБАН, София, 1981, стр. 125, 128, 287-288

5. ДИМИТЪР АНГЕЛОВ, ..., ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИЯ, т. 3, Втора българска държава, ИБАН, София, 1982, стр. 132

6. LAROUSSE, 2006, АНТИЧНИТЕ ЦИВИЛИЗАЦИИ, редакция Катрин Сал, Сиела софт енд пъблишинг АД, София, 2008, стр. 96

7. Петър Добрев, ПРЕОТКРИВАНЕТО НА ПРАБЪЛГАРСКИЯ КАЛЕНДАР, ИКК „Славика – РМ”, София, 1994, стр. 50, 93, 109-110

8. Прохоров А.М., СОВЕТСКИЙ ЭНЦИКЛОПЕДИЧЕС КИЙ СЛОВАРЬ, ИЗДАТЕЛЬСТВО „СОВЕТСКАЯ ЭНЦИКЛОПЕДИЯ”, Москва, 1987

9. Сборник с доклади от ХV национална конференция2010, БЪЛГАРИЯ В СВЕТОВНАТА ИСТОРИЯ И ЦИВИЛИЗАЦИЯ – ДУХ И КУЛТУРА, ДАНГРАФИК, Варна, 2012, стр. 64

10. ИВАН ТАНЕВ ИВАНОВ http://protobulgarians.com ИСТОРИЧЕСКИ ВРЪЗКИ МЕЖДУ БЪЛГАРСКАТА ОБЛАСТ ОНОГУРИЯ И ДЪРЖАВАТА УНГАРИЯ

***

.

Източник: Съюз на учените-Варна, автор: Димитър Чанев

-

"А българите, като видели това (бягството на византийската конница при Онгъла през 680 г. след оттеглянето на император Константин ІV в Месемврия, за да прави бани на болния си крак), започнали да ги преследват подире им и повечето погубили с меч, а мнозина наранили. И като ги преследвали чак до Дунав, преминали го и дошли при така наречената Варна, близо до Одесос и до тамошната земя. Като видели, че мястото е много
сигурно се настанили в тези места...”
„След като императорът
(Константин V – 741-775) стигнал чак до
Варна (през май 774 г.), се уплашил и
замислил да се върне.”

Из „Летописи” на Теофан Изповедник (758/760г.-817/818)

.

Константин (VІІ) Багрянородни (905-
959) споменава наличието на река Варна, която се влива в Черно море: „Еднодръвките, спускащи се от Русия към Цариград, като навлязат в България, стигат до река Варна и по-нататък..."