Петър Увалиев

.

.

За приятелите ни Петър Увалиев беше просто българоман

Трябва човек да види как британците настръхват, докато слушат български фолклор, казва съпругата на известния ни дисидент Соня Рув
Снимка: ЮЛИЯН САВЧЕВ
Над 30 черно-бели снимки, илюстриращи живота на Петър Увалиев (1915-1998), показа пътуващата експозиция, подредена в сградата на Факултета по журналистика на ул. "Московска" 49. След като обиколи много градове на страната, изложбата, посветена на 100-годишнината от рождението на интелектуалеца, отново е в София. За откриването й у нас пристигна Соня Рув - професор по чужди езици в лондонския Кингс Колидж и съпруга на Петър Увалиев. Неговите заслуги пред културата трудно могат да се изредят с няколко думи. Дипломат, филмов продуцент, сценарист и режисьор, театрален режисьор, теоретик на изкуството, семиотик, университетски преподавател, писател, преводач, радиожурналист и критик, всичко това е Пиер Рув - артистичният псевдоним, с който българинът става широко известен за света, но пък все още малко познат у нас. Соня Рув, втората съпруга на Увалиев, жената, която 35 години е неотлъчно до него, е учен в областта на педагогиката и чуждоезиковото обучение. Години наред тя ръководи организираните от Британския съвет летни курсове за учители по английски език в София, а през 1999 г. основава заедно с дъщеря си Мила фондация "Увалиеви", чиято цел е насърчаване на културното сътрудничество между България и Великобритания.
- Госпожо Рув, във фотоизложбата "Черно-бели следи от един многоцветен живот" са подредени около 35 снимки, запечатали различни моменти от живота на вашия съпруг Петър Увалиев. Част от тях са от съвместния ви живот, на други той е със световноизвестни личности - Микеланджело Антониони, Виторио де Сика, Карло Понти, Моника Вити, София Лорен... Кой от всичките уловени от обектива мигове ви е най-скъп?

- Всички са интересни, но сватбената ми е най-скъпа. Уловила е момента, в който подписвам брачния ни договор и с Петър ставаме семейство. Има и една много мила за мен снимка от 1973 г., на която сме аз и дъщеря ни Мила като бебе на 6-7 месеца. Тя е на Иво Хаджимишев, който по това време учеше в Колежа по изкуствата в Борнмът като стипендиант на Кралската фотографска асоциация.

- Какво си спомняте от деня на сватбата ви? Какво не се вижда на снимката?

- О, този ден беше много вълнуващ и интересен - 29 декември 1962 г. Лондон беше осъмнал в сняг - за пръв път през тая зима. 4-5 см сняг, но за Лондон са много. Ритуалната зала беше на около километър от дома ни, а аз бях с обувки на високи токчета. Трябваше да се придвижим до ритуалната зала с кола. Церемонията започваше в 11 часа. Петър тогава работеше с Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън, които по това време бяха семейна двойка, една от най-скандалните двойки на 20-и век. Снимаха се във филма Very Important Person. Но и Тейлър, и Бъртън много си падаха по чашката и работеха само следобед, сутрин изтрезняваха и не можеха да отлепят глави от възглавниците. Петър се сети за шофьора на Елизабет и му се обади, за да го помоли да ни закара до залата - нищо работа, само за час, докато двамата спят. Така всички сватбари - и ние, и кумовете, и наши приятели, пристигнахме пред ритуалната зала с ролс-ройса на Елизабет Тейлър. Тя май никога не разбра за тая случка - много специална за нас. Кумове ни бяха един мой чичо и Григор Григоров - много добър приятел и колега на Петър от Би Би Си, и съпругата му. Къщата в Челси, в която аз и до днес живея, купихме през 1962 г. През 1961 г. Петър се снимаше с Питър Селърс във Франция в "Господин Топаз". А аз бях в Лондон и търсех къща. Един ден му звъня по телефона във Франция и му казвам: Намерих идеалната къща. А той пита - за колко? Години след това се смееше: Соня намери къщата, а аз трябваше да я купя.

- Как живеехте в малкия си дом в Челси - единият от Изток, другият от Запад, на всичко отгоре той - част от бохемския свят на киното, от света на илюзиите? Със сигурност ви се е налагало да правите много компромиси.

- И да, и не. Това, че той заминава някъде за снимки на филм, а аз оставах да водя курсове в Лондонския университет, изискваше по-скоро еквилибристични умения, способност за пазене на равновесие.

- Защо един българин, избрал за своя втора родина Великобритания, взима френско звучащ псевдоним - Пиер Рув?

- Историята е интересна. Когато пристига в Англия, той започва работа първо в българската легация, след това става продуцент, журналист. Един ден служителят в агенцията по заетостта не успява да произнесе името му. И Петър решава да го съкрати. Така и сестра му Дора става Валие. Той е Пиер още от френския колеж в Пловдив, френският му беше като матерен език. Оттук взима "р"-то, последната буква, а "ув" идва от фамилията му. А за Дора остава втората част от фамилното име. Петър й беше казал, че така й прави подарък за рождения ден, защото не можел да й купи друг. Що се отнася до езиците, той имаше дарба на полиглот.

- Като нещатен сътрудник на българската секция на Би Би Си е водел радиобеседите си на блестящ български език. Как успяваше да запази за повече от 50 години изгнание матерния си език свеж, изящен?

- Не мога да си обясня това, но да, всички твърдяха, че е запазил високо нивото му. Може би защото четеше и говореше от време на време с българите, командировани във Великобритания. Имаше възможността да го поддържа и с приятели от студентските години, с Николай Хайтов и Жени Божилова, с проф. Александър Фол.

- Вие самата говорите добре български. В кой момент започнахте да го учите?

- Записах се в школата по славистика на Лондонския университет. Бяхме само двама студенти, но колегата ми учеше руски. Аз понаучих нещо, толкова, колкото да разменя по някоя дума с приятелите ни от България, докато им сервирам обяда, докато сме на масата. Но скоро зарязах школата и минах на самообучение.

- В занимателните си радиобеседи, посветени на културата, изкуството и нещата от живота, през всичките 50 години Увалиев нито веднъж не хули тоталитарния режим в България, не зачеква политически теми. Следял е непрекъснато културния живот на страната, поддържал е контакти с наши творци, артисти, интелектуалци. Може би насаме, сред съмишлениците си, е недоволствал от случващото се в страната, която го е направила дисидент - интелигентно, фино?

- Интересите му бяха само в областта на културата, затова и неговите пет минути бяха уникални. Посвещаваше ги на гастрола на българския куклен театър в Единбург, на поредната изложба на художника Хенри Мур, на музиката на Бенджамин Бритън, на юбилея на Шекспир... Пред мен поне не е споделял негодуванията си към политическия режим в България. Може би смяташе, че това не ме интересува. Той беше предпочел да живее на Запад, тогава защо аз трябваше да се интересувам от Изтока? (Смее се.) Преди да го срещна, не знаех къде е България, не бях чувала нищо за нея. За мен и приятелите ми Петър беше просто един българоман, един непоправим родолюбец.

- Той обаче все нещо ви е разказвал за родината си. Когато за пръв път стъпихте на българска почва през 70-те години, имаше ли разминаване между това, което очите ви виждат, и чутото преди това?

- Представите ми за България бяха сформирани най-вече от българските интелектуалци, с които поддържаше връзки. От тези, които идваха в Лондон и се отбиваха у дома - от пиесата на Джагаров, от изследванията върху тракийското минало на българските земи на Александър Фол, от "Дивите разкази" на Хайтов и преводите на Жени Божилова. През 1971 г., когато за пръв път стъпихме в България, нямах предварителни очаквания за страната. Впечатлих се от градската архитектура и докато гостувахме на майката на Петър, дълго разказвах за хубавите сгради, които съм видяла, а Петър изобщо не чуваше за какво говоря. Енергичният му темперамент не му позволяваше съзерцателност за нещата, които се случват наоколо. Най-често не чуваше какво говорят другите, бързаше да вземе думата и не спираше да говори и да пуши. Пушеше и говореше, говореше... Такъв беше.

- През последните години вие непрекъснато живеете между Лондон и София, имате вече дори собствен дом в столицата ни. Май сте станала половин българка?

- Половин българка... (смее се). През 1978 г. пристигнах за втори път в България - този път сама, по покана на Британския съвет като преподавател по английски език на учители. Част от курсистите ми бяха недоволни от политическата система в страната, други я одобряваха. Третото ми пътуване беше за едногодишен престой като гост-преподавател в Софийския университет. Когато се връщах в Лондон, много от моите колеги казваха: А, България? Къде е, как е там? Казвах им: Елате с мен и ще видите. Една моя приятелка българка има туристическа агенция. Доведох с нея три групи и всички днес са българофили.

- Ненапразно сте носител на високото отличие на МВнР "Златна лаврова клонка" за особени заслуги за развитието на българо-британските отношения.

- Да, Любомир Кючуков, българският посланик в Лондон, ми връчи наградата за популяризиране на българската култура във Великобритания.

- Кое според вас е първото нещо, което един чужденец трябва да види в страната ни?

- Ако току-що е стъпил на софийското летище, трябва първо да разгледа забележителностите на София. След това да отиде до Рилския манастир, да посети Пловдив, Лещен, Белоградчик, Русе, Варна. Българите не осъзнават с какво голямо богатство разполагат. Никой не е пророк в собствената си страна. Ние във Великобритания нямаме празник като вашия 24 май. Тези дни в Лондон Българският културен институт организира грандиозен концерт в престижната зала Кадоган хол, посветен на деня на българската писменост и култура. Стотици британци се стекоха в залата. Трябва човек да види как британците стават на крака и аплодират българския фолклор и с какво вълнение говорят след това за него, за това как са настръхвали, докато слушат мистериозните звуци.
.
Източник: Вестник Сега
28 май 2016
.
Web Analytics