САГА НА ДРЕВНИТЕ БЪЛГАРИ

.

.

 СТРАНСТВАНИЯ И ЦИВИЛИЗАЦИЯ

Автор: Петър Добрев 

..

От дълбоката древност много народи е имало по света, но трудно може да се открие по-необикновен и загадъчен народ от древните българи. Малцина все още съзнават, че на този за някои забравен народ принадлежат няколко редки исторически постижения.

Първото и най-удивително в неговата история е, че по волята на своята трудна историческа съдба, той се е придвижил на огромни разстояния от своята прародина и при все това не е изгубил името си сред многобройните чужди народи и племена, а след всяко свое ново голямо преселение е възкръсвал под своето прастаро и изначално име „българи“.

Изминатите от този народ разстояния през огромния Евразийски материк далеч надхвърлят прочутите морски пътешествия на древните гърци и от знаменитите скандинавски викинги.. А териториите, на които той е оставил следи, се простират от запад на Изток на повече от 6 хил. километра, а от север на юг на близо 5 хиляди километра разстояние. Въпреки това древните българи не се споменават сред имената на народите-пътешественици, а на тяхната необикновена устойчивост не е обърнато досега подобавощо внимание. Още по-малко се знае за техните многобройни пътешествия към Индия, започнали още по времето на прочутия цар Кардама, както и за пътешествията и преселенията към Армения и към планината Булгар в Мала Азия.

.

Причината за тази историческа неправда

.

На древните българи у нас дълго време се гледаше не като на главни творци на българската история, а по-скоро като на нежелани гости, които едва ли не случайно се намесили в живота на подчинените на Византия славянски племена. Стана така, че незрелите български политици за почти половин век практически изхвърлиха древните българи зад борда на българската история, подобно на това, както други крайни политици днес са готови да изхвърлят от българската история всяка славянска следа. Люшкането от крайност в крайност рискува да превърне българската историческа наука в политическа метеорология.

Затова време е да се намери равновесната научна позиция и да се поднесе на българския народ чисто познание както за древните българи, така и за техните главни исторически спътници в балканските земи — славяните от българската група.

Същевременно постиженията на древните деди са от такива мащаби, че не е нужно особено красноречие, за да бъдат описани. Трудно може да бъде открит в Европа или някъде другаде по света народ, който да е създал на четири различни места четири големи свои държави, наречени по неговото собствено име България. Тези държави, които, намирайки се на хиляди километра една от друга, са четири огромни златни стълба, оставени, за да напомнят на чужди и свои що за народ са били нашите древни български предци и каква огромна съзидателна енергия са притежавали.

Четирите български държави

.

Първата — в подножията на Памир и Хиндукуш, от която са водили произхода си множество знаменити герои и царе, които дори след преселението си в Индия са наричали себе си с името БАЛХАРА /българи/.

Втората държава — при Кавказ, наричана от византийците Старата Велика България, за която днес напомнят широките шест метра стени на крепостта Хумар, по които подобно на стените на Вавилон е можело да мине запретната колесница.

Третата държава — край голямата река Волга, наречена Волгжска България, наричана от руситес основание и с името Велики Болгар., с който са водили много войни  и съвместни вражи отбрани.

Четвъртата държава Дунавска. — последната по време, но не и по ранг, изградилаБългария на света, имала честта да създаде своя столица огромната Плиска — град с над 23 кв. км. площ, който по единодушното мнение на археолозите е бил през IX–X в. най-големият град не само на Балканите, но и в цяла Европа.

Тази именно мощна държава наскоро след своето създаване е спряла буйно настъпващия към Византия Арабски халифат, отбила е неговите атаки, без да даде дори педя своя земя, за разлика от франките, които са успели да го спрат, след като изгубили почти половината от днешна Франция. Такива победи се открояват завинаги като хилядометрови жалони на епични древни българи. 

.

Четирите имена на български планини

.

Първа е планината Булгар в далечния Памир, спомената от арабите в X век. 

Втора е планината Булгар в централен Кавказ, от името на която произлиза названието на съвременната област Балкария.

Трета е планината Булгар в древната област Киликия Трахея /Суровата Киликия/ в Мала Азия.

Четвъртата е планината Булгария /днес наричана Булгерия/ на юг от Неапол, най-западното планинско гнездо на древните българи.

Те сочат не само пътя на българите по света, но напомнят и това, че през целия свой хилядолетен исторически живот този древен народ, който в днешните учебници е обрисуван като обитател на номадските степи, всъщност се е стремял винаги да има до себе си някоя висока планина, в която в случай на бедствие да спасява род и чест. На тази особеност се дължи най-вероятно и необикновената устойчивост и жилавост на нашите древни български предци — тяхната способност да оцеляват като българи и да възкръсват наново дори след най-жестоките исторически беди.

.

Безбрежното ни минало може да се опише

и с имената на четири велики градове

.

Първият от тях е древният град Балх край Памир — столицата на Балхара, която като цяло е била наричана още в древни времена с името. „Страната на хилядата градове“ и „Перлата на Ариана“.

Вторият е градът, наричан от арабите Булкар Балк /Българският Балх/ в Кавказ, ехо от чието име е запазено в названието на днешното селище Балхар, прочуто със своите изкусни майстори — златари и медникари.

Третият е градът Велики Болгар край Волга — столица на някогашната Волжка България.

Четвъртият е някогашният град Бълград /Български Белград/ на север от Дунава — един от големите градове на Аспарухова България, наричан по-късно от унгарците Болгарфейервар и Дюлафейервар. Днес се казва и Алба Юлия.

.

Великото българско минало личи и от имената на четири реки. Нашите древни предци винаги са търсели водни източници за обитавани,  като се почне от далечните реки Балхаб /днес река Кабул/ в древна Балхара и се премине край втората река Куб — днешния Кубан в Кавказ, а също край Великата Волга и Великия Дунав, край които българите са живели след преселението си от Кавказ.

.

Четирите велики имена на герои

.

Авитохол е български владетел, споменат със своето име в една стара българска легенда редом с прочутите Ромул и Рем — основателите на Рим. С името на Ирник също е наш легендарен владетел, пред когото са тръпнели някога две големи империи — Византия и Сасанидска Персия.

Аспарух - Основателят на съвременна България. Победил и лишил Византия от властта над тракийските и славянските племеа. Принудил я дори да му плаща данък.

Булгаро Верчели (Петър Българина) един несправедливо забравен български духовник, получил още през шести век кардиналски сан от римския папа.

.

Ето го народът, който толкова много велики спомени ни е оставил, че тези златни нанизи от по четири думи ще блестят над древните българи като техен вечен ореол. 

.

НАРОДЪТ, ПРЕД КОЙТО БЕ ОТКРИТ СВЕТЪТ

.

Името на българите става широко известно в Европа през далечния V век, когато те се появяват в съседство с двете най-големи някогашни империи — Византия и превзетия от готите Рим. Тогава се появява характеристиката на българите като народ, написана от епископ Енодий, придворен историк на готския крал Теодорих. В нея са отбелязани национални черти, които дори до днес остават присъщи на българския характер. 

„Това е народът — съобщава Енодий на своя крал — който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал. Народ, придобиващ титли за благородство само чрез пролята неприятелска кръв, за който бойното поле прославя рода, понеже според него несъмнено по-благороден е оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение. Те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои и народ, който дълго време е извършвал войните си само с набези… По-рано вярваха, че светът е открит за тях, сега вярват, че за тях е затворена само тази част от земята, която ти пазиш.“ (Откъс от  „Похвално слово“ на Енодий към крал Теодорих.)

.

За да проникнем още по-навътре в изчезналия свят на ранните българи, добре е да надникнем и в летописите на редица други историци от V–VI в. Около 550 г. Йорданес отбелязва: „Над Понтийско море се простират местата, обитавани от българите, които са останали там поради лошите последствия от нашите грехове.“ Като необикновено силен народ са описани българите и от лангобардския историк Павел Дякон. Според неговия разказ по своя път към Италия лангобардите претърпели жестоко поражение от българите и изгубили в боя дори своя крал.

Още в началото на VI век българите са били вече известни като един от най-трудно преодолими противници на Византийската империя. За кратък период те спечелили няколко внушителни сражения и страхът от техните нападения нараснал в такава степен, че император Анастасий се видял принуден да построи пред своята столица огромна каменна стена, съединяваща Черно и Мраморно море /известната Анастасиева стена от 512 г. дълга 70 км./. Само в едно от големите сражения през този период рухнали четири византийски армии и била унищожена военната мощ на провинциите Илирик и Тракия.

Най-ранната следа, оставена от българите на картата на Европа, е необикновено ярка и е венец на българските постижения. След почти двувековна борба с Византия, именно те успяват да създадат на Балканския полуостров своя независима държава. Преди това не се е удало на нито един ранен народ, включително на силните във военно отношение сармати, готи, хуни и авари.

При преселението на Аспарух отсам Дунава заедно с него се появяват северите — едно голямо източно славянско племе, което е било свързано с българите още преди тяхното идване на Балканския полуостров. На това племеи на неговия вожд Славун, което обитавало някога Северската земя, разположена край р. Донец, Аспарух поверил важна функция — поставил го да брани част от най-уязвимата южна граница на ранна България в съседство с Византия.  

От споменатите източници личи, че големите успехи, постигнати от българите между V и X век, са се дължали не само на тяхната военна мощ, но и на още две твърде важни качества:

Силно развитото чувство за справедливост, редът и законността, която царяла в тяхната държава, което карало другите народи да търсят опора в тях.

 Защото този народ е дошъл под европейско небе, зареден с огромна енергия.

Старите български дири в Евразия

Освен поради своя висок боен дух и енергия българите са постигнали значителни успехи, защото са били доста голям по численост народ, под чийто контрол се е намирала в течение на векове значителна по размери територия, населена както с коренни българи, така и с гравитиращи към тях племена — алани, касоги и част от източните славяни.

Според историческите източници преди да дойдат при Кавказ българите са живеели далеч на изток. Арабските географи, които описват района на Памир и Хиндукуш, споменават, че до X век там е имало една земя, която се е наричала Бургар или Булгар, и друга земя, която се е наричала Балхара. Арменските историци сочат в същия район народ с име БУЛХ, населявал несъмнено древната земя БУЛГАР, а индийските географски съчинения — пурани — и ранният индийски епос отбелязват народ с име БОЛХ. Това показва, че разказът за преселението на българите от изток почива върху действителни факти.

Ако се вгледаме в най-старите летописи, които описват държавите и градовете край планината Имеон, ще открием в тях и други български следи. Например в един от най-старите градове в района Бухара владетелят до 628 г. се е наричал КАНА — дума, която представлява пряко подобие на древнобългарската титла КАН. А неговият род царува от 28 колена. В съседните с Бухара Самарканд и Маймург владетелите са носили според китайските източници титла ШУБИ, или СУБИ, зад която се крие най-вероятно древният български епитет СУБИГИ, а във владението Илек е царувал владетел с име Спас и с титла ТЕГИН, напомняща българската дума ТИКИН от сложното звание КАНАР-ТИКИН, което е носел наследникът на българския престол.

Това показва, че корените на най-старите български държавни традиции трябва да се търсят твърде назад във времето.

Българите се проявяват като строители на държави и градове. Главната причина несъмнено е, че преди преселението си те са били народ със своя собствена държавност. И в Европа са се развивали не под влияние на римския или византийския модел, а опирайки се изключително на своите собствени стари традиции. Тази особеност им е придала необикновена устойчивост в борбата със заварените стари империи, тъй като е създала условия за подчертана оригиналност, независимост и самостоятелност в държавния и духовния живот.

Сборникът "Анонимен латински хронограф от 354 г.", който изрежда народите, населявали около 1 век пр. Хр района на Близкия и Средния изток, името на древните българи е вписано като вариант на думата бактрийци, а това показва, че старата българска държава се е намирала в района на Бактрия — едно от големите царства край планината Имеон. Още по-интересни са сведенията на Михаил Сирийски, който е описал как е протекло едно от късните техни преселения, започнало от клисурите на споменатата планина. „Тогава — пише той — излязоха от Вътрешна Скития трима братя, които водеха със себе си 30 хиляди човека, пътуваха зимно време и стигнаха р. Танаис /Дон/… Тези хора бяха наречени от ромеите българи.“

В индийските източници е посочено, че на север от Индия (там е Бактрия) някога е живял голям народ с име болхи, чийто цар Кардама оставил някога държавата на сина си и се преселил в Индия. В картата към най-старата арменска география „Ашхарацуйц“, реконструирана от акад. С. Еремян, в самото подножие на Памир е локализиран народ с име булх - ранно арменско название на древните българи. 

Как е станало така, че у този загадъчен народ са се събрали на едно място многообразни качества — необикновена войнственост и подчертаният стремеж към съзидание, високото бойно изкуство и усърдната работа на полето и в занаятчийската работилница. Къде се таи източникът на техните респектиращи умения, таланти и неизчерпаеми съзидателни сили?

За да си отговорим на този въпрос, трябва да се заровим още в някои древни следи, на които все още не е обърнато нужното внимание.

.

На какво се е дължала устойчивостта на някогашните български държави

.

Благодарение на интензивните археологически разкопки в балканските земи бяха открити десетки старинни надписи, оставени от Аспаруховите българи.

Намирането на тези надписи разкри пред очите на науката нещо колкото очаквано, толкова и изненадващо. Оказа се, че върху каменните плочи и колони, издигани в старите български градове и крепости, са изсечени десетки особени държавни титли и звания — толкова много на брой, че ако бъдат събрани на едно място, ще се получи внушителен списък от стари държавни служби, каквито няма в нито една от известните ранни държави по света. Това откритие заслужава да се постави като крайъгълен камък в историята на българите като народ.  Идвайки в Европа, древните българи са станали приносители на един нов и непознат преди това в нея държавен модел.

Няма по-добър начин да осъзнаем тази истина, от това да надникнем в реликвите, които са ни оставили някогашните българи, особено в техните многобройни каменни възпоменателни надписи.

Почти всяко българско дворцово звание се среща в старите български надписи в няколко разновидности. Най-висшата държавна титла КАНА се явява в следните вариации: КАНА СУБИГИ /държавен глава/, КАНАР ТИКИН /престолонаследник, велик княз/, КАНА БОИЛА КОЛОБЪР /главен жрец/, КАНА БАГАТУР /водач на багатурите/. Следващата по ранг титла — БОИЛА се открива също в няколко разновидности: БОИЛА ТАРКАН /втори син на владетеля/, БОИЛА КАВХАН /главен кавхан/, ИЧИРГУ БОИЛА /велможа с ранг на външен министър/, ЮК БОИЛА /водач на род, или родова дружина/ и просто БОИЛА /велможа, големец/.

Титлата ТАРКАН, която са носили съдиите и управителите на области в държавата, се среща също в няколко варианта — БОИЛА ТАРКАН /главен държавен съдия — звание, което е носил вторият син на владетеля/, ЗЕРА-ТАРКАН и ОЛГУ ТАРКАН /успоредни названия на управителите на области/, КАЛУ ТАРКАН /отговорник за дворцовите ритуали и обряди/ и БОРИ ТАРКАН / управител на крепост/. Близки по ранг на тарканите, но с различни функции от тях, са били ЖУПАНИТЕ, които също са се деляли на разновидности — главен жупан, наричан по гръцки ЖУПАНАС МЕГАС (а по български БОИЛА ЖУПАН) и ТОРТУНА ПИЛЕ ЖУПАН — началник на войскова единица, подчинена на ИЧИРГУ БОИЛА. Най-нисшите началници в българската държава са носили званието БАГАИН и са образували особено съсловие БАГАИНИ, по-ниско по ранг от това на БОИЛИТЕ. Това особено звание се е срещало също в няколко разновидности: ЮК БАГАИН /началник на отряд/, БИРИ БАГАИН /водач на малка конна част/, СЕТИТ-БАГАИН /водач на стрелкова пехотна част/ и ИЧИРГУ БАГАИН /помощник на ИЧИРГУ-БОИЛА/.

Наред със споменатите, в българската държава е имало и велможи със следните рангове: КАВХАН /отговорник за реда и благоустройството в държавата и съуправител на кана/, БАГАТУР /конен гвардеец/, БАН /войскови управител на област, комендант/, ЧИГОТ /меченосец, член на свитата на владетеля/, МИР /водач на род или племе/, САБЧИ / по гръцки САМП-СИС/, КАБЧИ /по-гръцки КАМПСИС/, КОПАН, КНИН, МА-ГОТИН и др.

От руския летопис „Слово за Игоревия полк“, споменат по-горе, личи, че редом с боилите, наречени по руски БЬГЛЯ, сред българите и сродните с тях народи са се сражавали и началници с титли МОГУТИ, ШЕЛБИРИ, РЕВУГИ, ТАТРАНИ, ОЛБЕРИ и др. Две от титлите БЬГЛЯ и МОГУТ се срещат като БОИЛА и МАГОТИН и в български писмени паметници, а това показва, че и останалите звания, споменати в горния текст, са древнобългарски.

А от старобългарските /славянобългарските/ писмени паметници се вижда, че в българския дворец е имало и велможи, наричани САМЪЧИИ и СОКАЧИИ, КРАВЧИИ, БИРЧИИ /бирници/, КОРМЧИИ /управител/, а също майстори, наричани ШАРЪЧИИ, ЗИДЧИИ, ЧУВЕНЧИИ.

Взети в своята съвкупност изредените звания — общо 47 на брой — рисуват пред нас величествения силует на една оригинална и развита държавност.

От особеностите на думите в старите български звания личи, че тя е била собствено българско дело, а не е била заимствана от някой съседен народ. 

Това, че българите са постигнали своите успехи благодарение на своята стегната държавна уредба, е посочено директно от византийския император Лъв VI Философ. Сравнявайки различните народи на Изтока той пише: „Прочее у скитските племена има многовластие и живеят безгрижно, изобщо като скитници. Само племето на българите и на маджарите имат добър и здрав военен строй, бият се в сраженията, управлявани еднолично. Това племе е многочислено и свободолюбиво и има само една грижа — пренебрегвайки останалите удобства и благополучие — да проявява мъжество спрямо своите врагове… Прочее това племе понася жестоки и тежки наказания от управниците си за своите прегрешения и храбро понася мъките и лишенията… Обръщат голямо внимание и много се упражняват да стрелят от конете си.“ Това са редове от прочутото съчинение „Тактика“, написано като наставление на византийския император.

.

Преданията на древните българи

за това как е произлязъл техния народ

.

От една старинна литовска хроника, записана най-вероятно през XIV–XV в. личи, че някогашните българи са разказвали необикновена и твърде красива легенда за своя произход — те вярвали, че създателят на техния народ е бил откърмен в гората от една милостива кошута. Тази своя легенда българите са сравнявали с легендите на другите стари народи и на тази основа се е родила следната интересна притча: „Ромул и Рем били откърмени в гората от вълчица. Астиаг — индийският цар — казал на Гаспарг да умори Кир, за да не царува след него. Гаспарг обаче го съжалил и спасил. Така също и князът мизийски, сиреч български, бил откърмен в гората от кошута, след като бил захвърлен в пущинака да загине. И Парис — синът на Приам и престолонаследник на Троя, бил откърмен от една мечка в гората.“

От това кратко предание личи, че подобно на много други стари народи и някогашните българи са мислели, че техният първи вожд е бил необикновен човек, спасен по чудо с помощта на небето. Но за разлика от древните римляни, които вярвали, че създателите на техния народ били откърмени от вълчица, и за разлика от древните троянци, които мислели, че Парис бил откърмен от мечка, българите вярвали, че техният народ води началото си от едно необикновено дете, откърмено от горска сърна.

Рядко може да се срещне по-красиво предание за произхода на някой народ от това, което са ни оставили древните българи. Един вариант на същото предание е записан още около 550 г. от византийския хронист Прокопий Кесарийски, който разказва, че според легендите на утигурите и кутригурите пътят на техния народ при неговото преселение на запад е бил посочен от една вълшебна сърна.

По всичко личи, че сърната е била свещеният небесен символ на българите и сродните с тях народи, но за съжаление в историческите източници не е посочено как се е казвал легендарният български вожд, откърмен от сърна.

Ако се вгледаме внимателно в списъка на най-старите български владетели, съставен от Аспаруховите българи през 765 г. и известен като Именник на българските ханове, ще можем да си отговорим и на този въпрос. Начело на Именника стои един необикновен вожд, наречен Авитохол, срещу чието име е вписан необикновен, почти библейски срок на живот — цели 300 години.

Това навежда на мисълта, че легендарният вожд, откърмен от сърна, споменат в литовската хроника, е най-вероятно Авитохол — човекът, който според поверието живял цели триста години. В тази връзка интересно е да се провери какво би могло да обозначава името АВИТОХОЛ.

По-горе видяхме, че повечето български вождове и канове носят ирански и индоирански имена, затова нека проверим има ли някакви подобия на името Авитохол сред иранските и индоирански народи. В Древна Персия наистина се открива подобно име — Авитух, което е носил персийски светец, загинал мъченически за християнската вяра. Това показва, че подобно на много други стари български имена и името Авитохол води своя произход от изток и е възникнало сред народите от типа на древните перси, парти и бактрийци.

Какво би могло да означава обаче това особено име. В най-стария индоирански език — санскрит — се срещат думата АВИ, която значи дива овца — животно, сродно със сърната, и думата ТОКО, която значи син, потомък. А сред памирските народи се срещат понятията АФИ — сърна и ТЪХЪЛ — син, потомък. Тази особеност показва, че имената АВИТУХ и АВИТОХОЛ са всъщност имена-изрази, които означават буквално „син на сърната“, „дете на сърната“.

Това окончателно показва, че с името Авитохол е назован тъкмо оня легендарен български княз, който според българските предания бил откърмен от сърна. Поради своя необикновен произход, той е поставен в началото на списъка на българските канове, написан от самите българи през VIII век. С този вожд според преданието е започвал българският народ на света. Явно е, че той е бил за българите това, което за римляните са били Ромул и Рем, а за персийците — Кир.

Известно е, че най-точен белег за произхода на някой народ са имената на неговите родоначалници. Ето защо това, че името на легендарния Авитохол може да се преведе единствено с помощта на санскрит и памирските езици показва, че най-старите корени на българите са заровени не сред тюркските народи, а сред индоиранските народи, клон от които са днешните памирски народи.

Историята и етнологията си имат своите железни закономерности и всеки народ получава своите първи имена и първи образи в зависимост от това, къде се намира неговата рождена люлка. А тя напълно логично да се е намирала според преданията при Памир,

Връзката на древните българи с индоиранските народи по всичко личи е била добре известна в стари времена. Арменският историк Хевонд, живял през VIII век, нарича Аспарухова България „страната на сарматите Булкарк“, причислявайки по този начин българите директно към източноиранските народи, преселени в Европа. А в анонимния латински хронограф от 354 г. за българите се говори, че те произлизат от Зиези — име, което много напомня това на един от известните царе на сарматите — Зизаис, отбелязан в аналите на Римската империя.

Нишките, които свързват българите с древните индоирански народи, се оказват твърде интересни и разнообразни. Най-интересната от тях може да се открие в ръкописите, оставени от самите българи, и по-специално в имената на годините и месеците от техния древен календар, записани в Именника на българските канове.

Засега не е обяснено защо годината на заека се е наричала у древните българи ДВАН, а не коян или тавшан, както у тюркските народи. Или защо годината на свинята се е наричала у тях ДОХС, годината на коня ТЕКУ, а годината на дракона ВЕ-РЕНИ. Произходът на всички тези думи става обаче обясним, ако се надникне в най-стария индоирански език — санскрит, където всяка от тях има своя доста близък паралел. На българската дума ДВАН /заек/ съответства санскритското прилагателно ДВАНД /бягащ, бързоног/; на българската дума ДОХС /свиня/ — санскритското прилагателно ДОККХА /тлъст, дебел/; на българското понятие ТЕКУ /кон/ — санскритското понятие ТЕК /препускам/; а на българската дума ВЕРЕНИ /дракон/ — санскритската дума ВАЙРИН /зловещ, ужасен/. Оказва се следователно, че повечето от имената на животни в езика на древните българи са възникнали под влиянието на древни индоирански понятия, свързани с главните им особености.

Същата особеност е запечатана и в названията на числителните имена в древнобългарския календар, които дълго време оставаха загадка за науката, тъй като опитите да бъдат преведени с помощта на тюркските езици водеха до сериозни противоречия и не позволяваха да се обвържат гладко сроковете на царуване на означените в Именника владетели.

Загадъчното числително ТВИРЕМ, което по невероятно сложен и заплетен начин се извеждаше от татарската дума ТОКУЗ — девет, се оказа всъщност дериват от древния индоирански корен ТУЙР — четири, от който е образувано санскритското и авестийско понятие ТУЙРИЯ — четвърти. Същият корен е запазен и до днес в Памир и Хиндукуш, където в ягнобския език думата ТВИРЕМ значи четвърти, а при мунджанците, считани за най-преките потомци на древните БАЛХАРА, думата четвърти звучи като ЦФИРЕМ.

Не по-малко загадъчната дума ЧИТЕМ се оказа сходна с древноиранското числително ЧИТ — три, зафиксирано в санскритската и авестийска дума ЧИТИЯ — трети. А най-близките аналози на същото понятие бяха открити отново в Памир, където думата ЧИЙЕМ значи трети и е образувана несъмнено от същия прастар корен.

От същия източен произход са и древнобългарските числителни ВЕЧЕМ, ТУТОМ и ШЕХТЕМ, които се оказаха деривати от следните памирски и дардски числителни имена: ВЮЧ — пет /в езика прасун/; ТУ, ТУТ — две /в памирските езици/ и ШЕХ, ШЕХТ — седем.

Оказва се следователно, че не само имената на най-древните вождове, но и названията на годините и числителните имена на древните българи са най-вече от индоирански произход и имат аналогии в санскрит и в памирските и дардски езици. Една твърде ясна атестация на техния памирски произход са и постоянно повтарящите се в тях завършъци ЕМ и ОМ, които в тази комбинация, която ни поднасят древнобългарските материали, са характерни единствено за района на Памир и Хиндукуш и същевременно не се срещат в нито един тюркски език. В някои райони на Хиндукуш споменатите завършъци и до днес се употребяват паралелно един с друг, както това е и в древнобългарския език.

За разлика от египтологията, древнобългаристиката — науката, която се занимава с произхода и езика на древните българи — не разполага с паралелни текстове /билингви/, чрез които може твърде лесно да се разгадае същността на който и да е език. Но при все това тя разполага вече с много езикови материали, които позволяват да се проникне в същността на загадъчния и все още слабо изследван език, който са говорили заселилите се в Европа древни българи.

Сред тези материали особено ценни са някои старинни български изрази или лични имена, чийто смисъл е посочен в пряка или косвена форма в историческите източници, които могат да подпомогнат изследването на древнобългарския език.

Първият израз от този тип е записан през V век в историята на Мовсес Хоренаци, който съобщава, че преселилите се в Армения българи са се наричали ВХАНДУР-БУЛГАР — едно име, в което по всичко личи се е съдържал някакъв конкретен смисъл. Ако се съди по историята на Хоренаци, името на главния род на тези преселници било ВАНАНДАЦИ и произлизало от името на вожда Вананд, който ги довел в Армения по времето на цар Аршак. А това показва, че думата ВХАНДУР може би не е била родово име, а нещо по-различно.

Ако надникнем в най-стария индоирански език — санскрит, който много ни помогна при разшифроването на значителен брой старинни български имена, ще се натъкнем на добре известния корен ВАХАН, който значи „премествам се, преселвам се“. От този древен корен са произлезли две памирски думи: името на река ВАХАН-ДАРЯ и името на малкия памирски народ ВАХАНЦИ. А това загатва, че неразтълкуваният израз ВХНДУР-БУЛГАР е означавал най-вероятно „преселниците-българи“ и се е употребявал не като родово име, а по-скоро като пояснение към името на преселилия се български клон.

Според Хоренаци новодошлите българи живеели преди това „във веригата на огромната Кавказка планина“, т.е. някъде в долините на Северен Кавказ, където се намирала тяхната стара земя. А точно в Северен Кавказ сред вейнахските народи (чеченци и др.) се среща и до днес понятието ВАХАНАДАРА — преселник, което представлява доста близък паралел на древнобългарската дума ВХНДУР.

Запазването на споменатата дума сред вейнахите едва ли е случайно. Те са тъкмо оня кавказки клон, в чиито езици се откриват най-много следи от древни индоирански влияния и който е запазил най-много старинните държавни понятия от древно-български тип, между които думата КАНА, която у вейнахите, както у древните българи, означава вожд; БОЙЛА — господар; БАХОИН — защитник, воин; ЖОПАН — наместник, служител; БАН — войскар и др. Освен това има арменски източници, от които личи, че в стари времена прадедите на вейнахите, наричани по арменски нахчери, са живели между Каспийско море и Памир, а следователно и те подобно на българите са дошли в Кавказ откъм някогашната планина Имеон. Името НАХЧО, с което нарича себе се най-големият вейнахски народ — чеченците, е копие на древната согдийска дума НАХ — народ и на арменското име НАХЧЕР; и също загатва, че вейнахите, или най-малкото част от техните прадеди, са дошли в Кавказ от югоизток.

Всичко това показва, че зад българския израз ВАХНДУР-БУЛГАР се крие някакъв близък аналог на вейнахската дума ВАХАНАДАРА — преселници, която (както и българското понятие) на свой ред е възникнала като дериват от индоиранския корен ВАХАИ — преселвам се, производни, от който има запазени в доста голямо изобилие в района на Памир.

Следващите български изрази, които сравнително лесно се подават на превод, понеже са частично обяснени от древните арменски летописци, са имената на ранните български племена, населявали някога Кубратова България. Според географията „Аш-харацуйц“ на север от реките Вардан и Псевхрос живеели българските клонове Купй-булгар, Кучй-булгар, Оногхонтор-блгар (произнася се българ — Бел. авт.) и Чдар-болкар, които водели своите имена от названията на реките, край които обитавали.

Прибавеното към споменатите имена пояснение позволява да се разшифроват сравнително лесно някои от тях. Така например несъмнено е, че името на първия клон Купи-булгар е произлизало от названието на р. Куп /днешният Кубан/. Сред адигейците в Кавказ до днес горното течение на Кубан се нарича КУП и по всичко личи, че това име е твърде старо, тъй като в древногръцките източници Кубан е известен като Куфис. Второто име Кучй-булгар стои вероятно във връзка с едно от имената на р. Днепър — Кочо, или Куч. В някои източноирански езици думата КУЧ означава „уста, устие“, а това показва, че с името КУЧ или КОЧО е било наричано някога най-долното течение на р. Днепър, край което според готския историк Йорданес някога действително са се намирали стари български поселища.

Двете имена Купй-булгар и Кучй-булгар се оказват твърде прозрачни по смисъл и първото от тях е означавало несъмнено кубански българи, а второто — днепърски, приднепровски българи. А еднаквият суфикс И, чрез който от думата КУП е било образувано името КУПИ-булгар, а от КУЧ — думата КУЧИ-болгар, е също твърде показателен. Подобен завършек се среща и до днес твърде широко в памирските имена на народи — например в името на малкия народ ХУФИ, образувано от названието на р. ХУФ, в името на друг малък народ — ЯГНОБИ, образувано от названието на р. Ягноб. Моделът на образуването на споменатите две имена на български клонове се оказва от източно-ирански /памирски/ тип и това едва ли следва да ни учудва, след като не едно и две ранни български имена и думи гравитират към индоиранската езикова среда.

Твърде важно е и името на главния български клон — ОНОГУНДУР, от което са призхождали директно прочутите български канове Кубрат и Аспарух. В някои арменски източници то се среща и произнася като ОЛХОНТОР, което подсказва, че старите арменски географи са го свързвали може би с името на някогашната река Олонта — днешната Кума. Но за да си обясним съвсем точно смисъла на това дълго име не е излишно да припомним, че в ранните източници наред с оногундурите се среща и народ с име ОНОГУРИ, което звучи доста сходно с това на оногундурите.

Как и защо в ранната история са се появили тези две доста сходни и очевидно свързани едно с друго имена — оногури и оногундури? На този въпрос най-добър отговор дават езиците, които се говорят в Памир и Хиндукуш. В тях се срещат две успоредни понятия — ГУР — род и ГУНДУР — сборище, народ. А това показва, че имената ОНОГУРИ и ОНОГУНДУРИ са по същество имена-изрази, първият, от които трябва да се чете като ОНО-ГУР, а вторият като ОНО-ГУНДУР и които вероятно са различни форми на едно и също име, възникнали на памирска почва. Що се касае до думата ОНО, която стои в началото на двете имена, тя напомня санскритската дума УНА — висок, главен, а също източноиранското понятие ОНО — издигам, извисявам, което показва, че имената ОНОГУРИ и ОНОГУНДУРИ следва да се преведат като главния, централния народ.

Един твърде податлив на превод древнобългарски израз е запазен и в Именника на българските канове. Той се открива в пасажа, в който се разказва за преврата, извършен от кан Кормисош, който свалил от властта стария царски род Дуло. „Този княз — съобщава Именникът — отстрани /от властта — Бел. авт./ рода Дулов сиреч Вихтун.“ Какво означава пояснителната дума ВИХТУН не е трудно да се изясни, ако надникнем в източно-иранските езици. В тях от древни времена се среща корена ВИШТУНКАИ — избран, предопределен; а това показва, че изразът „рода Дулов сиреч Вихтун“ означава „рода Дулов сиреч предопределения да управлява“.

Най-ранната датирана следа от българите беше доскоро латинският хронограф от 354 г., в който са изредени имената и прародителите на 25 източни народа, обитавали някога района, който се простира между Кавказ и Памир. За българите в този хронограф се говори, че техният прародител се казвал ЗИЕЗИ, докато прародителят на арменците се казвал Мамсвир, на асирийците — Асир, а на арабите — Арам.

.

 ЗИЕЗИ е името, с което е наречен прародителят на българите

и е синоним на Авитохол

То напомня най-вече имената, с които наричат своите прародители и до днес източните народи, населяващи долините на Памир и Хиндукуш.

И днес там съществува традиция към имената на прародителите да се прибавят думите ЗИ и ЗАЙ и примерите за това са твърде изобилни. Едно афганско племе нарича своя прародител ХОИЗИ, друго — АЦАКЗИ, трето БА-РАКЗАЙ и т.н. Но най-ранният исторически пример от този тип се открива сред имената на прародителите на Херодотовите скити — Колаксай, Арпоксай и Липоксай, които всички завършват с особената дума САЙ, близка по смисъл до памирските думи ЗИ и ЗАЙ, проблясващи в името ЗИЕЗИ.

Трудно е да се открие какъв точно смисъл са влагали древните българи в името на своя прародител ЗИЕЗИ, но ако се заровим в санскритския език, близкородствен с някогашните скитски езици, ще открием в него една особена дума ЗИЕШЗА, която значи „издигнат духом, просветлен“. Но най-интересно е може би това, че в най-разпространения памирски език — паш-то, известен и като пахто и пушту, се среща коренът ЗЕЕЗ — раждам, от който произлиза думата ЗЕЕЗ-АВУНКАЙ — родоначалник, баща на рода. Ако се съди по този памирски израз, името ЗИЕЗИ е означавало просто „родоначалникът, бащата на рода.“

.

Възможно е и още едно обяснение. В някои памирски езици като сариколския се среща думата ДЗИЕДЗ, която значи „благороден елен“ и има същият смисъл както думата АВИ — сърна — в легендата за Авитохол, разгледана по-горе. От това название може да се образува притежателната форма ДЗИЕДЗИ, която на сариколския език означава буквално „от елена“.

В такъв случай името ЗИЕЗИ може да се окаже синоним на АВИТОХОЛ. И до днес всички памирски народи — пуштуни, сариколци и др. свято вярват, че елените и сърните са благородни животни и пратеници на небесните богове и като израз на тази стара вяра по най-високите скали на Памир и Хиндукуш се виждат стотици изображения на елени, сърни и планински кози. Ето защо равновъзможно е името Зиези да произлиза от памирския корен ЗЕЕЗ — родоначалник и от другия памирски корен ДЗИЕДЗ — благороден елен. Характерно е също, че освен памирските езици трудно може да се открие някой друг език, с чиято помощ да се обясни това древно име. В тюркските езици липсват корени от този тип, защото при тях поначало твърде рядко се среща звукът „З“ и досега не е открит нито един случай на неговото повторение като в думата ЗИЕЗИ. Ето защо както по своя смисъл, така и по своята звукова форма името ЗИЕЗИ е една типична старинна памирска думи и това е твърде важно за българската история.

Характерно е и това, че освен за памирските езици подобни думи и имена са били присъщи единствено на преселилите се от изток индоирански племена — древните скити и сармати. В Северен Кавказ, в съседство с който са живеели многобройните скитски и сарматски племена, а след това и древните българи, се среща името ЗИУС, което значи „висок, превъзходен“. А сред сарматите, които са се преселили в първи век в земите на север от Дунава, един от най-известните царе е бил споменатият вече ЗИЗАЙ, записано на латински като ЗИЗАИС, което вероятно е образувано от същия прастар памирски корен, както името на родоначалника ЗИЕЗИ.

Най-старата латинска следа за българите определено води към войнствените и прочути някога индоирански народи, част, от които са били и преселилите се в Европа сармати (болгари). Откритите напоследък материали показват, че няколко века преди българите да бъдат отбелязани в споменатия латински източник, в индийските книжовни паметници се заговорва за народ с име БОЛХИКИ или БАЛХИКИ, който живеел на север от Индия в областта БАЛХ. В най-ранните арабски съчинения земите, населявани от този народ, са наречени БУЛГАР или БАЛХАРА, което е един важен белег, че споменатите в индийските източници БОЛХИКИ са далечни исторически предшественици и роднини на ранните европейски българи. Съхранили са се само три имена на царе и две на роднини на болхиките — КАРДАМА, БИНДУ /САСА-БИНДУ/, ИЛА, ШАЛЯ и ВИДУ-РА. Но интересно е, че някои от тях имат прилика било със стари български имена като Кардам, било със съвременни имена като Шальо, Видул и Биндьо.

Важна следа, свързана с ранните българи, се открива и у арабския книжовник Ел-Балхи. Този любознателен пътешественик съобщава, че запитал някога българите как наричат Бога и идола, на който се кланят. И получил от тях отговор, че Богът се нарича при тях ЕДФУ, а идолът — ФА. Същата дума ФА според издателите на Балхи се среща и до днес в земите край Памир и в съседна Фергана, където означава „кумир, идол“. А древните корени и на двете споменати думи водят отново към санскритския език. Първата от тях напомня древното индо-иранско название на свещения огън /ЕДДХ/, а втората — санскритското понятие БХА /символ, свещен знак/. Ако се съди по това съобщение, още преди да се преселят в Европа, древните българи са имали своя особена религия, в основата на която е стояла общата за всички индоирански народи почит към свещения огън и към свещените небесни символи, наричани БХА.

По-долу ще опишем последователно четирите периода от живота на древните българи и четирите техни най-големи постижения — създадените от тях големи и могъщи държави в различни части на огромното евразийско пространство.

Няма народ, който да е изминал толкова дълъг път, както древните българи по света. Но уникално в тяхната история е и това, че след всеки жесток и смъртоносен удар на съдбата, те са се преселвали в нови земи, където с много усилия са възкресявали своите стари градове и държави. Всяка тяхна нова държава е била едно истинско чудо и епохална победа над природните несгоди и над ударите на варварите, които непрекъснато са връхлитали мирния им живот. Въпреки това древните българи, които неведнъж и дваж са се проявили като преносители на култура и цивилизация, и до днес са представяени в нашите учебници като ниско развито номадско племе, което усвоило началата на културата едва след преселването си отсам Дунава.

Техният изключителен принос в световната държавност и култура остава до днес неоценен и неосъзнат дори в нашата история. Затова време е стъпка по стъпка да го разгледаме.

.

ЧЕТИРИТЕ БЪЛГАРСКИ ЧУДЕСА

Откриването на древна, приказната Балхара (Бактрия)

.

Най-ранните сведения за нея се отнасят за XIII в. пр.Хр. /периода 1301–1235 г. пр. Хр/, когато според легендите богатствата на това царство привлекли вниманието на египетския фараон Рамзес III.

Собственото име на древното царство Балхара бе разкрито едва преди двадесетина години благодарение на кашмирската история „Раджа Тарангини“, а също арабските сведения на Ди-машки.

Държавата, която индийците и арабите са наричали Балх и Балхара, а гърците — Бактрия, в дълбоката античност е била считана за едно от най-прочутите царства на Азия, а античният географ Страбон я нарича в I в. пр.Хр. „перлата на Ариана“, т.е на земите, обитавани от древните индоирански народи, известни под името Айрия.

Един от най-новите изследователи на историята на Балхара-Бактрия — Валерий Никоноров — предполага, че тя е възникнала в късната бронзова епоха или в началото на желязната епоха, т.е. около X век пр.Хр. „При всички случаи тази държава е възникнала не по-късно от VII в. пр.Хр. — пише той. Нейни създатели са били източните ирански народи, които, придвижвайки се на юг, завоювали значителни пространства от Близкия и Средния изток.“ Предположението на В. Никоноров, че това забравено царство е създадено в толкова далечна епоха, се подкрепя не само от редица латински и гръцки извори, но и от това, че то се споменава многократно и в най-старите индийски източници — „Ведите“ и особено в „Махабхарата“, първият от които датира от второто хилядолетие пр.Хр., а вторият по най-нови проучвания е възникнал около X в. пр.Хр.

Древните индийци наричат още от онези времена това царство не Бактрия, а най-често Балх и Бахл, име, което е носила и неговата столица — Балх. А народът на Балх те наричат „балхи“, „болхи“ и „бахлики“. Тези древни имена на пръв поглед изглеждат твърде бледи подобия на нашето българско име и може би затова са останали незабелязани. Но за да разберем техния смисъл, нека си припомним, че в арменската география „Ашхарацуйц“ българите са наречени освен с името „булгар“ още и с името „булхи“, което е съкратена форма от източноперсийската  дума БУЛХОР — българи. На картата, съставена от акад. Еремян на базата на „Ашхарацуйц“, името на народа БУЛХ е нанесено в подножията на Западен Памир и Северен Хиндукуш — точно там, където на индийските карти се намира древният Балх и народът с име болхи и балхики. Същевременно в някои индийски източници древното царство Балх се нарича и с името Балхара. Известно е също, че когато част от народа на Балх се преселила в Северна Индия, там било основано ново царство, чиято династия векове наред наричала себе си с името Балхара като спомен за своята северна стара родина.

Причината, за да се появят паралелно имената Балх и Балхара, а също булх, булгар и булхор, е свързана с това, че при древните българи почти всяко име на род и племе се е срещало в две форми — пълна и кратка. Така например в арменската география един от големите български клонове е записан като КУПИ, а в надписите на Омуртаг същият клон е наречен КУБИАР. Майчиният род на Кубрат е записан в Именника на българските канове като ЕРМИ, а в надписите на Омуртаг същото име се среща като ЕРМИАР. Друг български род ЧАКАР се явява и като ЧАКА-РАР и т.н. По силата на тази закономерност някога и самото българско име е записано в две успоредни форми — при индийците — като БАЛХ и БАЛХАРА, а в източноперсийската книжнина — БУЛХ, БУЛГАР и БУЛХОР, при това в един от преписите на известната поема „Шах-наме“ от Фирдоуси, открит в Афганистан от англичанина Раверти, е посочено директно, че царството Бул-гхар /така е у Фирдоуси/ се е намирало при източните граници на Персия — там, където се намира древна Бактрия — Балхара.

Днес, когато са открити твърде много книжовни паметници, интересно е , че различните източни народи са произнасяли пълното име на това царство по три различни начина — Балхара, Булхор, Булгхар и дори Болгар /у днешните иранци/, при което първият гласен звук е варирал в твърде широк диапазон — като „А“, „О“ и „У“. Това необикновено разнообразие на произношението показва, че в началото на името е стояла някаква особена гласна, която е липсвала у съседните народи и се е предавала в силно променен вид.

Такава гласна, която липсва в санскрит, индийски и персийски език, е срещаната само у нас удърната гласна „Ъ“

Ето защо може да се предположи, че в своя оригинален вид името на древна Балхара е звучало като Бългхар или Бългхара и е съвсем близко до името на нашата страна и за нашите древни български предци.

Вече съвсем определено се вижда също, че най-старата земя на този народ се е намирала там, където и до днес на географската карта стои името на древния град БАЛХ и където тече реката със същото име БАЛХАБ. Там е било според индийската география сърцето на някогашната голяма държава с име Балхара, а и самото име БАЛХ е най-вероятно съкратена форма от българското име. А дори съседната с нея по-малка област дълги векове е наричана Балгар.

Описание на Древна Балхара (Бактрия)
.

Балх значи на персийски градът на Златните коне. Той се намирал в благодатния Балхски оазис, който е едно равно обширно поле, напоявано още в древността от безброй канали. Там процъфтявало открай време земеделието и градинарството, а на изток от полето — по ниските хълмове и предпланини на Хиндукуш, са се простирали обширни и богати на трева пасища, където някога се отглеждала една прочута порода коне — легендарните Балхски коне.

За облика на древния Балх говорят твърде картинно изразите, с които го наричали чуждите народи. В най-старата арменска книжнина той се споменава като „царственият Балх“ и „майката на всички градове“, защото от него в древността произлезли редица видни царски династии, включително династиите на Партянските царе и Арменските Аршакиди.

Арабите, които се появили там през VIII век, твърдели, че от Балх произлезли египетските фараони, а от съседния град Серахс — техните везири. За големината на Балх се разказвали легенди в древния свят. Според арабския книжовник Ибн-Надим /IX в./ Балх е бил един от седемте най-големи градове на света и стените му в древни времена били много високи. Арабите твърдели също, че от Бактрия, която те наричали Балхара, били пренесени в Египет някои ценни култури и особено едрите балхски пъпеши.

Китайците също рисуват древния Балх като огромен и дори уникален град. Според някои сведения, преведени неотдавна от китаиста И. Малявкин, обиколката на града била повече 20 ли /6 км./, в древността най-големите градове рядко са надхвърляли 3–4 ли /1–1,5 км./.

Освен Балх в стари времена в тази страна съществували и множество други градове, от които най-известни били Варну, Мадр, Хулм /дн. Ташкурган/, Тармита, /дн. Термез/, Наутак, Рави /дн. Роб/, Каписа /Кабул/ и др. В полетата и ниските долини градовете на някои места се редували през 4–5 км един от друг, затова някои гръцки автори са нарекли завоюваните от Александър земи край Балх с красивото име „Страната на хилядата градове“.

Ето какво отбелязва по този повод проф. Е. Пол от Принстън: „Измежду хилядата градове, с които е била прочута Древна Бактрия, не по-малко прочути са планините, богати на различни минерали. Там се  добива ценният скъпоценен камък лазурит — едно от най-големите богатства на този край". 

.

 Индийските сведения за Древна Балхара
.

Древните индийските царе са гледали на царете на Балхара като на свои сродници, произхождащи от прастарата съвкупност от народи, наричани с общото име АIКYА /АЙРИЯ/.

„Царете на Ария — пише в «Махабхарата» — верни на своята цел, сигурни в своето знание, познавачи на «Ведите», изкъпаха душите си в светлия ручей на «Упанишадите». Те с цялото дължимо достойнство и благолепие и вървейки заедно като един, изпълниха всички високи церемонии за своето обединяване, Бхарата! Това беше царят на Балх — Бахлика, който докара колесница, облечена цялата в злато и Судакшина я запрегна с бели коне от Балх. Господарят на Декан донесе ризница. Царят на Магадха — гирлянда и тюрбан; великият стрелец Васудана доведе огромен слон на 60 години. Царят на Кашите донесе лък. Шаля — царят на Мадра, донесе позлатен меч и мандолина със златни струни.“ Тук царят на Балх е посочен на първо място между съюзниците на индийската династия Каурави, при това той стои начело на съюзните царе при церемонията по побратимяването, съединяваща по прастар обичай в едно цяло царете на АИРИЯ, т.е. на древната индоиранска прародина.

За реалната историческа канава на епоса свидетелства фактът, че въпреки приказния тон, с който се описват действащите царе и герои, в него са отразени герои с особени и нехарактерни за Индия имена — Накула, Видура и Бурисрава, Шаля, Вирата и Мачела, наречени направо  „хора от Балх“, имат далечна прилика с наши български имена. Например името ШАЛЯ и до днес се среща широко в българските земи като Шале и Шальо. Името Мачела има прилика с днешното българско име Мачо и Мачул, което е свързано с известнния наш възрожденецът Искро Мачев. Името Вирата има частична прилика със старото българско име Вирадин, а имената Накула, Видура и Бурисрава напомнят по нещо нашите народни имена Нягул, Видул и Борислав, особено ако се има предвид, че в санскрит звукът Л преминава масово в Р.

Към това трябва да се добавят и споменатите в индийските пурани царе от Балх — Кардама, Ила и Бинду /Саса-Бинду/, които удивително напомнят старите български имена Кардам, Ил /от един средновековен надпис/ и Бинтьо /от Българския именник на проф. Йордан Заимов/.

Сходството на имената е един допълнителен белег, че в древното царство Балхара са скрити корените на най-древната българска история.и индийският епос „Махабхарата“ отваря важен прозорец към най-древното минало на древните българи.

.

 КРАЯТ НА ДРЕВНА БАЛХАРА
.

В науката всяка крачка напред носи не само радост и просветление, но и нови пърливи въпроси. Така стана и с най-старото българско огнище Балхара - Бактрия. Защо след като древните българи са обитавали този благодатен, край където са се радвали на висока почит и изобилие от земни блага, те са се изселили масово към Европа, като саизостави плодовете на своя хилядолетен труд и да се впусне в дълги и рисковани пътешествия по света.

Те първо се внастаняват в райони на Кавказ, където се появили нови градове, някои от които са били наречени с името Балх, в памет за столицата на древна Балхара, а други са получили името Балхар, което явно е било пренесено също от старата българска земя. А в централен Кавказ се е появила и цяла голяма област с име Балкария.

Друг пример: според елинските хроники на изток от Бактрия съществувал големият град Мараканда, чието име значело Град на Слънцето /от „мара“ — слънце/. А във Волжка България преди X в. имало празник на Слънцето, наричан МАР ДУКАН. Как би се появил този празник, ако древните българи не са се преселили от Балхара  в Кавказ от това древно и богато царство, но каква би могла да бъде причината за това?

Според китайски източници владетелят на Бо-ло /Балхара/ бил тормозен от хуните и затова оставил царството на сина си и тръгнал да се изселва. А според индийските пурани царят, който оставил Балхара на сина си, бил Саса-Бинду, синът на Кардама, което показва, че изселването на българите в различни посоки е било причинено от съкрушителното нашествие на азиатските хуни, което се разгърнало с особена сила след 153 г.

.

След много векове на златни победи и подвизи старото българско царство се оказало пред огромно изпитание

.

От безкрайните степи се стоварили като лавина прогонените от Китай диви чергарски племена, а най-страшното било, че те имали своя особена тактика за изтощаване дори и на най-силните противници. Ако опората на Балхара била в нейните многобройни крепости и опитни бойци, силата на номадите била в тяхната по-голяма маневреност и неуловимост. Всеки път, когато видели срещу себе си голяма войска, те се разбягвали, за да се върнат отново, щом узнаят, че тя се е оттеглила надалеч. Дори когато не успявали да превземат градовете, те съсипвали околните ниви и градини и създавали хиляди пречки на земеделците да се заемат със своя труд и да причинят постоянен недоимък и глад.

Арменците, които в онези далечни векове ходили в земите на изток от Персия, видели една тъжна картина. Навсякъде в древните царства край планината Имеон — Хорезм, Согдиана, Балхара — препускали нови чергарски племена /над 40 на брой/ и между тях едва се виждали вече българите и другите стари народи. Ето какво разказват арменците за тези кървави и страшни времена:

„В Средна Азия има пет области, в които живеят 15 богати стари народа, които имат изкусни майстори и търговци и заемат пространството до Персия  в полите на планината Имеон. А между тях бродят 43 варварски чергарски племена. От 15-те стари народа един се нарича масагети. След тях идват българите“ /Ашхара-цуйц. 1883, с. 233/.

.

 Но скоро към  се добавила и втора голяма беда. Докато древните българи се борили с чергарите-хуни от запад в техните земи нахлули за втори път персите, завзели тяхната столица Балх и най-хубавите им полета.

Всичко това не можело да не предизвика дълбоко разстройство и отчаяние в живота на обхванатите от този гибелен водовъртеж древни българи. При толкова много врагове вече било невъзможно да възвърнат свободата и благополучието на своята изтерзана страна.

При това положение за всички ставало ясно, че за да заживеят свободен живот, единственият шанс е да се преселят в нови свободни земи и да изградят в тях нова държава. Трудно било в онези времена да се избере правилната посока за спасение. На изток пътят бил преграден от свирепите хуни, на запад се простирала мощната Персия, която можела да ги приеме единствено като покорни слуги и роби, а на север и юг срещу тях стояли огромни природни препятствия — на юг дълъг път през дивите планини на север от Индия, а на север също толкова дълъг и опасен път през азиатските пустини.

Всеки, който погледне местоположението на древния Балх, който и до днес е запазен на картата на Средна Азия, ще се изненада какъв сложен ребус е трябвало да решават някогашните обитатели на Балхара в стремежа си да си потърсят нова, свободна земя за заселване.

Но по някакви неизвестни причини, които завинаги са потънали в бездната на историята, част от тях избрала не пътя на юг, към Индия, по който се изселили българите, водени от сина на Кардама, а пътя на север, през опасните азиатски пустини. Възможно е причината да е била в това, че в Кавказ вече живеели техни стари познайници и съседи — аланите — потомците на старите масагети, а възможно е да са узнали, че част от народите, които населявали района между Каспийско море и Дон, са започнали да се изтеглят на запад и да опразват предишните си земи. Каквито и да са били причините, станало така, че в един мразовит зимен ден от Балхара на север потеглила голяма човешка маса. Тръгването им на път през зимата днес изглежда странно и неразбираемо, защото за мнозина зимата изглежда най-неподходящия за преселение сезон. Но за всички обитатели на Средна Азия, както тогава, така и днес е известно, че най-добрият шанс да се премине успешно пеш и на кон пустинята Каракум, която не случайно носи името Черната пустиня, най-подходящо е да се пътува в края на зимата, когато все още ги няма пролетните разливи на реките и непоносимите летни горещини. А може би са  знаели, че враговете им избягват да воюват през зимата?!

.

 Ето какво е писал Михаил Сирийскитой за едно преселение, което е станало във времето на император Маврикий — около 570 година: „И тогава излязоха от Вътрешна Скития /Средна Азия/ 30 хиляди души скити. Те пътуваха през зимата клисурите на планината Имеон до р. Дон, която се влива в Азовско море. А като стигнаха до р. Дон, която се влива в Азовско море, вождът им Булгариос, помоли ромейския император да му даде земя за заселване и той му даде Дакия и Мизия. Други се заселиха в градовете на Аланската страна в Кавказ, които се наричат още Каспия или Торайски врати. Тези хора бяха наречени от ромеите с името българи.“

Но някои от българите останали в старата Балхара, защото не искали да се разделят с родните земи. Твърде скоро обаче те горчиво съжалили за това, защото ги връхлетели нечувани мъки и беди.

Над тях като ята лешояди се спуснали дивите чергарски племена и ги превърнали в свои роби, а след това много векове наред продавали по робските пазари най-красивите моми и най-личните техни момци.

Какво станало с тези българи личи най-добре от стиховете на таджикския поет Насири Хусрау, който бил свидетел на техните страдания през X век:

.

„Робини карат от Булгар!
Ах, мой език! — Защо пресъхваш
Пред тази дивна красота!“
.

А ето и друго, още по-хубаво стихотворение:

.

„Красиви сте, макар и роби,
о, вие, хора от Булгар!
Сърцето ми от мъка стене,
Душата ми изгаря в жар!“
.

Тъжно било на великия поет да гледа как стенат в робски окови последните българи от древната Балхара, но никой не можел да им помогне и да ги спаси. Защото остане ли един народ малочислен, лесно го изяждат неговите врагове, а българите, които останали в Балхара, вече били силно оредели.

Днес за тези нещастни българи напомня само малката планинска земя Балгар в планините над Самарканд, която някога е била тяхно последно прибежище от враговете. Хората, които живеят там, отдавна са притопенине и дори името Балгар произнасят като Палгар и Фалгар, но до X век арабите наричали този край Булгар и оттам са карали робите, които видял Насири Хусрау.Но нека видим какво станало с българите, които отишли в Кавказ. Защото тяхната история също е останала неописана досега.

Българската земя при Кавказ

 Изкуството да пренесеш държава

Когато българите отишли в Кавказ, те се отправили първо към своите стари побратими — аланите — и се заселили в източните кавказки земи край голямата река Сулак, а също край реките Чегем и Баксан, които текат през средата на Кавказ. Скоро на бреговете на Сулак започнал да расте нов силно укрепен град с високи стени, изградени от грамадни каменни блокове — град  за хора и за защита от врагове. На този свой нов велик град българите дали името Балх, за да им напомня за тяхната стара столица. Арабският пътешественик Табари го нарича Булкар Балк, което значи Българският Балх, защото царственият Балх — столицата на Балхара, била вече не българско, а арабско владение. 

После българите издигнали и много други градове. Един от тях нарекли Анзи в памет на някогашния Анзи от древната Балхара. Друг нарекли Кумук по името на старата своя крепост Кумух, трети — с името Самандар, напомнящо за древния Саманган, четвърти — Хумар, по името на големия град Кумар в Балхара.

Понеже това ново царство приличало много на старата българска земя, българите нарекли и него Балхара, но съседните народи го наричали Балкара. С това древно име се нарича и днес централната част на Кавказ — Балкария. А на изток от нея същото име носи и прочутият град Балхар, известен със своите изкусни златари.

Направеното от българите в Кавказ трудно може да се опише с малко думи. Защото много народи се преселили някога в Кавказ, но никой от тях не построил толкова градове като българите. Това забелязал още в 550 г. сириецът Захарий Ритор, който пише: „Край Каспийските врати живеят българи. Те имат градове. И алани — те имат пет града.“ А после той изрежда и десет други народа, но за тях сочи, че нямат никакви градове.

Още през IV век новото царство се простирало нашироко в кавказките долини, затова Мовсес Хоренаци го наричал „земята на българите във веригата на огромната Кавказка планина“. А след още два-три века то станало толкова известно и прочуто, че византийските летописци го наричали вече Старата Велика България, защото по онова време то било вече една от старите държави в Кавказ.

От тази нова обширна държава един български вожд на име Вананд отишъл в Армения и се преселил в богатата на земя област Кох, където плодородните полета са много. Там българите създали още един град с име Балх. А планината, в която се заселили, нарекли Паргар, както се наричала планина край древния Балх — столицата на тяхната незабравима Балхара.

Онези смели и непреклонни българи, които не се оставяли да станат роби на когото и да е, твърде много приличали по душа на заварените от тях кавказки народи, защото и кавказците, подобно на българите, спазвали свято и до смърт древния закон на честта. И дори приказките на българите и кавказците си приличали — българите от онези древни времена обичали приказката за юнака, откърмен от сърна, наричан от тях Авитохол /син на сърната/, а грузинците имали приказка за един чуден юнак с име Еленко, когото те наричали Ирени, защото Ирени по грузински е елен.

Твърде много си допаднали едни на други българите и кавказците и затова станало така, че около средата на V век вождът на българското племе оногундури, наричан от арменците Еран, обединил около себе си почти всички някогашни народи от Северен Кавказ. Огромно станало неговото царство и от него започнал да се бои дори и персийският шах Ездигерд. Този велик български вожд е отбелязан и в най-стария български летопис — Именника на българските канове под иметоИрник.

Много векове траел съюзът на българите с кавказките народи. Затова до ден днешен в Кавказ чеченците и лезгинците наричат своите велможи и големци с древните български думи КАНО, КАВХА и БОИЛА, а командирите във войската — БАХОИН, БАГИН и БАН.

Тези думи толкова допадат на кавказците, че те кръщават с тях дори децата си като знак на чест и големство. Затова в Кавказ и днес има хора, които се наричат КАНО, БАНО и БАГАТУР, а също със стари български имена като Аспарук, Кардам, Карда-кан Крум, Крумук, Крумчо, Дуло, Токту-бан, Люц-кан, Ганчу, Гунчу, Балчу и много други.

Няма друг край на света, където да са запазени толкова много български имена, като Кавказ. Защото много векове наред българите и кавказците са живеели като съюзници и са воювали заедно срещу своите общи врагове.

Но не само с кавказците, и с другите народи, които са ги заобикаляли, българите са имали някога здрав и силен съюз.

Когато те дошли при Кавказ, на север от тях живеели многобройни славянски племена, с които българите също бързо се сприятелили. Недалеч от славяните българите издигнали по свой стар обичай няколко големи крепости — Харка, Тама-тар-кан, Рустак, Тамба, Пенча и Кана, чиито имена те донесли от своята древна Балхара. От тези стари български крепости произлезли по-късните руски и украински градове Харков, Таман, Ростов на Дон, Тамбов, Пенза и Канев, които стоят и до днес като един вечен спомен от някогашните българи.

  Българите и северните славяни

Отново силно било тогава българското царство и затова помагало и на своите северни съседи — славяните, в борбата с техните врагове. Летописите разказват, че през IV век, кралят на източните готи Херманарих заробил многобройните славяни и с гордост казал, че „никакво значение няма големият брой несвикнали да воюват хора, особено, ако и бог ги изостави“. Не след дълго и готският крал Винитарий „за да всее ужас сред славяните, приковал на кръст техния княз Бож заедно със синовете му и още 70 първенци.“ Тогава именно на помощ на славяните дошли техните южни съседи — българите, и спасили тяхната земя, както пише в стария руски Новгородски препис: „Повикаха нашите князе скити и българи многобройни и пак земята словенска освободиха“.

След това българите и славяните станали съюзници и побратими. И понеже на стария български език клетвата за побратимство се наричала АНТ, източните славяни започнали да се наричат АНТИ и оттам нататък са известни под това име. Готският летописец Йорданес пише, че антите, макар и да били победени от готите, били най-смелите от всички славянски племена. А съюзяването на антите и древните българи скоро довело до това, че те обединили своите земи и заживели в обща държава. Границите на някогашната Велика България се разширили след този съюз далеч от кавказките долини и достигнали на север чак до средата на днешна Украйна, а на запад — до отсрещния бряг на река Дунав.

Затова гробовете на двамата най-велики български канове — Кубрат и Аспарух, се намират в Украйна, а не в Кавказ, и стоят като вечни стражи на някогашните български и антски земи.

В неотдавна откритата история на волжките българи „Джагфар Тарихи“ пише, че двата народа толкова много се сближили помежду си, че когато антите срещнели българин, му заговорвали на неговия български език, за да му покажат своето приятелство. Царят на волжките българи Барадж разказва, че когато при антите отивал на гости българският търговец Джун, те го наричали по български Бате Джун, макар че славяните нямат в езика си думите бате и кака /а също чичо, леля, булка и още много други български роднински думи/. А когато антите издигали паметник на някой свой герой, те го наричали със старата българска дума „балван“ /герой/, която и днес е запазена на изток край древния Балх. Подир тях дори и унгарците взели тази дума от българите и до днес наричат паметниците „балвани“. Когато един народ е силен и справедлив, всички околни народи започват да му подражават. 

Ето какво пишат за българите готите, които българите са прогонили от славянските земи: „Биеха се двата най-достойни народа на света!“. Касиодор Сенатор, готски летописец, отбелязва: „Толуин победи между другите народи и хуните и като спечели в първите сражения слава, той победи и страшните по целия свят българи“.

 „При тях бойното поле прославя рода — писал с възхищение Енодий — А най-високи титли получава оня, който най-много е окървавил оръжието си в кръвта на неприятеля.“

Около 430 г. българите разгромили лангобардите и пленили в боя техния крал Агилмунд. А след половин век те успели да победят и готите и ги принудили да напуснат северните земи край Дунава. Те се преселили на запад и завоювали мощния някога Рим.

Държавата, която създали българите през онази епоха, била една от най-големите в цяла Европа. На изток тя се простирала до Волга и обхващала по-голямата част от Кавказ, а на запад достигала до бреговете на Днестър и Дунав, където живеели най-вече побратимите на българите — древните анти. Затова тази голяма държава напълно заслужавала името, което са й дали византийците — Старата Велика България.

.

Вторият удар на историята и залезът на старата Велика България
.

В историята, както и в приказките, всяко царство има свои герои и зли демони, има разцвет и упадък.

През IV век Старата Велика България била нападната от тюркютите — потомците на някогашните хуни. А малко след тях от изток връхлетели аварите — нов и непознат народ, чиито големци носели дълги коси, закичени с разноцветни панделки като жени. Летописците разказват, че тези женоподобни големци били необикновено жестоки и когато завоювали дулебите — едно антско племе — впрегнали жените в яреми и ги накарали да теглят плуговете вместо коне. В 632 г. смелият кан Кубрат прогонил аварите от българската земя и й върнал свободата. И отново се разпростряла България от Волга до Днестър и Дунав.

Когато Кубрат видял, че краят му наближава, той извикал петимата си сина и им разказал известната днес на всеки българин притча за снопа пръчки.

.

Пословица

В Кавказ, където живее малкият народ талиши, и до днес се повтаря стара пословица, която вероятно е останала от времето на Кубрат. „Попитали Щастието: Къде отиваш, Щастие? — При задружните хора! — отговорило то!“

.

Безценна мъдрост завещал на своите синове и Кубрат, но и този път тежка съдба ги сполетяла. Малко след смъртта на великия кан от изток се задал поредният войнствен чергарски народ — хазарите. А почти едновременно с тях върху най-източните български земи връхлетели и арабите, които по това време били в зенита на военната си сила и били завоювали Персия и много други страни.

.Два големи дракона затъмнили Слънцето на България и изгражданото с много труд второ голямо българско царство, в което като по чудо възкръснала древна Балхара, започнало да тътне и да се руши под ударите на степните конници.

.

Първо паднали източните краища при Каспийско море, където най-голям удар нанесли арабите. Но дори и след този удар Велика България оставала голяма страна. И тъй като било трудно да се завоюва нейната широко разпростряна територия, хазарите скроили хитър план. Промъкнали се по тайни планински пътеки до столицата, в която царувал големият син на Кубрат, Бат-Баян, и го накарали да преклони глава пред тях. А след това поискали и от другите братя да признаят тяхната власт, но никой от тях не склонил глава.

Далеч били по онова време един от друг Кубратовите синове, а в средата на държавата им стояли хазарските войски и им пречели да се съберат един с друг. Затова всеки брат тръгнал по своя път — натам, накъдето било най-лесно да се спаси от хазарите.

Вторият син Котраг, който се намирал в най-източните български земи, събрал източните българи и съседните с тях берсили от Дагестан и тръгнал да търси ново царство край Волга. Третият син — Аспарух, тръгнал към Дунава и създал тук нашата държава България. А четвъртият и петият син, които били в най-северните земи на Кубрат и не можели да се съединят с Аспарух, тръгнали към Панония — днешната Унгарска равнина. Единият от тях, Кубер, останал в Панония, а след това, заедно с Аспарух, нападнал Византия от запад и се заселил между Солун и Охрид, в Македония. А другият — Алцек, отишъл от Панония в Италия — там, където днес е планината с име Булгерия.

Така завършила историята на прочутата някога Кубратова държава. Веднага след нейната гибел българите създали две нови царства и с това показали и на приятели и на врагове, че няма сила, която да премахне българите от земята. Затова нека видим какво са направили те, когато отишли край Волга.

.

Глава III 

Пренасянето на българската цивилизация във волжките земи

 Преселението на българите към Волга

.

Когато българите тръгнали към Волга, хазарите силно се обезпокоили, защото заедно с тях се изплъзвали и българските богатства и стада. Затова веднага подир тях се втурнала хазарска орда. Но българите намерили как да се спасят. Преплували с конете си до един голям остров насред Волга и там очаквали битката са хазарите.

Един арменски пътешественик, описва необикновената гледка:

„В средата на Волга — пише той — има един голям остров, който е цял почернял от хора и коне. Там са се укрепили хиляди българи и берсили, а срещу тях връхлитат мокри и сърдити хазарите и никак не могат да ги победят.“ /Ашхарацуйц, цит. изд. 235/

Тогава българите заедно с берсилите, отишли в отвъдните волжки полета — чак при реките Джеремшан, Баянах и Кама, за да бъдат по-далеч от своите преследвачи. Хубава и плодородна била новата земя край тях, но изглеждала дива, защото никъде на стотици километри не се виждал нито град, нито дори малка крепост. Но под ръцете на българите гледката скоро се променила. До самия бряг на Волга българите издигнали град и го нарекли Болгар, за да се помни, че българи са построили първия град в тези земи. А после построили за болярите си един голям град, който днес се нарича Билярск, а също Жукотин, Ошел, Ернас, Мерджа, Сувар, Техшу и още други 20 града.

Българите край Волга научили живееещите там най-вече бедни ловци и рибари на земееделие и толкова много жито родила тяхната земя, че в гладни години помагали дори на другите народи. Затова в един стар руски летопис пише: „Отидоха нашите хора при българите край Волга, донесоха жито и така можахме да се спасим“.

През 922 година при тези българи отишъл арабският пътешественик Ибн-Фадлан, който трябвало да предаде на техния цар писмо и пари от арабския халиф. След безброй премеждия и глад преживял той по своя дълъг път и когато отишъъл при българите, пред него се открил нов неизвестен свят, различен от бедните тюркски степи.

Богата била страната, която видял Ибн-Фадлан, затова той му казал: „Ето — държавата ти е обширна, парите ти са в изобилие, доходите ти са многобройни, защо тогава молиш халифа да ти строи крепост с негови пари.“ Но мъдрият цар отвърнал: "Искам само да получа благословия от парите на повелителя и го помолих за това.“ /Ибн-Фадлан. Пътешествие. С., 1992, с. 56/

Ибн-Фадлан съобщава също така, че данъците в тази богата страна не били високи. „Всеки тук взема, каквото е посял. Царят няма никакви права над посевите, освен това, че всяка къща му дава по една кожа от златка“. А златката волжките българи наричали на своя език „дала“ — както тя се нарича дори до днес на изток, край най-стария български град Балх. Най-много данъци царят събирал от чуждите търговци, които идвали с кораби по Волга. Те му давали една десета част от своите стоки, но и това не било прекалено голям данък.

 „Храната на българите — пише той — е просо и месо, но и пшеницата и ечемикът са в голямо изобилие. От ечемика правят особен вид супа, която може да се нарече и напитка, тъй като я пият на малки глътки.“ А зърното си българите пазели по особен начин — не в хамбари, а в ями, както и до днес го пазят хората край Балх.

Много богатства имали в земята си волжките българи, но понеже живеели далече на север, нямали само три неща — захар, растително масло и хубави ябълки. Ибн-Фадлан пише, че вместо захар имали мед, от който приготвяли питие, наричано от тях „суджув“. Вместо зехтин или олио имали рибено масло и готвели всички свои яденета с него. А вместо сладки ябълки имали някакви кисели ябълки, наречени „момински“, защото ябълките не можели да узряват в тая северна страна. Затова пък в горите си те събирали твърде много лешници и пчелен мед, а също вкусни диви ягоди, които много харесали на Ибн-Фадлан. При волжките българи имало и такива обичаи: когато се раждало момче, вземал го да го учи неговият дядо, защото той бил главният човек в рода. Когато някой българин вдигал сватба, той давал дарове на всички свои гости, но най-големия подарък пращал на своя цар, защото волжките българи много почитали своите царе. Такива обичаи се срещат и до днес сред памирските народи, а доскоро и сред всички кавказки народи, съседни с някогашната Стара Велика България. Когато волжките българи се обръщали към своя цар, наричали го с особени думи Бат и Тат, подобни на нашите думи „бате“ и „тате“.

А като свои древни царе те почитали Бат-Угор, Тат-Угек и Тат-Утяк, а също великия Кубрат, когото те наричали Кубрат-Бащу — Бащата на българския род. За всичко това се разказва в летописа на последния волжки цар Барадж, който описал историята на онези българи малко преди да загине Волжка България.

Към по-възрастните и уважавани хора тези българи се обръщали най-често с думите „бат“ и „бате“. При погребението на мъж българите не давали на жените да плачат и това много учудило Ибн-Фадлан. „Жените не плачат за мъртвеца — пише той — но мъжете плачат. Те са длъжни да побият знаме на неговата врата, донасят оръжието му, нареждат го на гроба и не престават да плачат в продължение на две години. Когато двете години изтекат, свалят знамето и отрязват кичур от косата си. А ако починалият е имал жена, тя може да се омъжи.“

Ибн-Фадлан разказва също, че всички българи носели особени шапки, а какви точно са били тези шапки е показал друг пътеписец, Казвини, който е нарисувал един висок калпак и под него написал „българска шапка“. Когато царят излизал из града, всеки българин ставал на крака, свалял калпака си пред него и го вземал под мишница. „А царят язди сам и без никаква охрана“ — отбелязва специално Ибн-Фадлан, защото рядко се случва някъде по света царете да се движат без никаква охрана.  

.

Но към престъпниците и хитреците те били непреклонни и безпощадни. За всяка кражба и измама наказанието било смърт чрез посичане, а ако някой не изпълнявал заповедта на царя, наказвали го също със смърт, дори ако не е българин, а чужденец. 

Най-много от всичко някогашните българи мразели хитруването и лъжата. Ибн-Фадлан разказва, че когато техният цар научил, че арабите са го излъгали и не му носят обещаните пари от халифа, той гордо им казал, че сега и да му дават пари, вече няма да ги вземе. „В името на своята вяра — рекъл той — аз вече никога няма да приема пари от вас и така ще бъде, докато при мен не дойде човек, който да е искрен в думите и да мога да вярвам в него.“ „А той беше едър и величествен човек — пише за него Ибн-Фадлан — и гласът му кънтеше като че ли излиза от дълбок кладенец.“

Арабският пътешественик Ибн-Батута разказва, че някога българите ходели далеч на север, където може да се стигне само с кучешки шейни и оттам се връщали с безброй кожи от златка и самур. Затова тяхната столица се славела като един от най-хубавите градове на земята. Руснаците го наричали Велики Болгар. а арабските поети — Булгар и се надпреварвали кой по-хубави стихове ще напише за него. „Ти си захар от Индия, ти си мед от Булгар“ — се пеело в една прочута тяхна песен. „На Булгар приличат твоите очи“ — се казвало в друга песен. Носели се и легенди, че в Булгар живее някакъв тайнствен народ от чутовни великани, и дори Ибн-Фадлан казва, че видял двама великани — брат и сестра. Братът бил толкова едър, че когато тръгвал с българската войска, слагал ризницата си в дълга волска кола, а шлемът му бил голям колкото най-големия казан.

Когато тези далечни българи написали своята първа история, те сложили най-отпред следните думи:

.

„Името българин значи мъдър, знаещ човек“

.

Това видял със своите собствени очи арабският пътешественик Ал-Гарнати, който в 1135 г. ходил край Волга и прочел тази най-стара тамошна книга.

Никой не знае защо онези българи казвали така, но някои пътешественици пишат, че те много обичали умните поговорки и трудните гатанки. Веднъж на един техен пир царят задал на гостите си следната гатанка: кое е това животно, което сутрин ходи на четири крака, през деня на — два, а вечер — на три. Отговорът бил: човекът. Защото в утрото на живота си той ходи на четири крака, когато порасне — на два, а когато остарее — на три, тъй като прибавя към двата си крака и бастун.

 Друг път царят запитал: коя къща има две бели врати и една черна. Отговорът бил — животът, защото първо човек минава през светлата врата на раждането, след това през светлата врата на сватбата, а най-накрая — през черната врата на смъртта. Такива били мъдростите на волжките българи.

Но най-голямата им мъдрост била, че още, когато отишли край Волга, успели да съберат около себе си всички тамошни народи, защото царували не със сила, а с ум. Ибн-Фадлан разказва, че когато той отишъл в Булгар, редом с царя на волжките българи стояли четирима други царе. Това били водачите на побратимите на волжките българи — народите берсула, есегел, суваз и вису, и когато българите се обединили с тях, Волжка България станала твърде голямо царство.

„Хиляда фарсаха е дълъг Булгар, а земята на йонийците (Византия — Бел. авт.) също е хиляда фарсаха“ — писал един арабски пътешественик. А от това излиза, че още през X век българското царство край Волга било голямо колкото Византийската империя.

По времето, когато Ибн-Фадлан ходил при волжките българи, техните земи започвали от една река, която той нарича Джеремшан, а царят им станувал край три езера, които се наричали Халджа — недалеч от брега на Волга. Тези имена имат интересна и дълга история, защото в най-старата българска земя Балхара и днес една река се нарича Зеравшан, и пак там, при стария български град Балх, езерата и заливите се наричат „халича“.

Трудно можел някой да си помисли, че това голямо царство ще загине и ще изчезне както изчезнали двете предишни Българин. Но в историята големите беди идват винаги неочаквано. Защото в нея се плоди не само доброто, но и злото.


ПОРЕДНИЯТ УДАР В ИСТОРИЯТА
.

Нека следваме разказа на последния волжки цар Барадж. Всяка година те празнували като най-голям празник деня на новото слънце — 22 декември и го молели да прати мир и радост на тяхната земя. Този празник волжките българи наричали МАР ДУКАН, защото и в техния език, като в далечната Балхара, думата МАР значела слънчев зной, мараня.

Но мирът не идвал в българската земя, колкото и силни да били българските молитви. Хазарите — старите български врагове — продължили да нападат от юг.Българите дълго отбивали техните войски. Но хазарите отвлекли с хитрост децата на българския цар Алмус и ги направили насила хазари. 

„Синът на царя на българите бе отвлечен като пленник от хазарите -  пише за това Ибн-Фадлан - а царят на хазарите научил за красотата на дъщерята на българския цар и той изпратил сватове, но баща й му отказал. Тогава той изпратил войска и я взел със сила, и така тя умряла от скръб при него. След това хазаринът поискал и втората му дъщеря, а Алмус побързал да я ожени за княза на племето Аскал, защото се боял, че хазаринът и нея ще отвлече насила. И накрая пратил писмо до халифа и да го помоли да му даде пари да построи крепост, понеже се боял от хазарския цар“.

Накрая Алмус решил да повика на помощ арабите, които били най-големите врагове на хазарите, и ако трябва дори и сам да стане мюсюлманин, но да отърве държавата си от хазарите.

Когато халифът получил писмото на Алмус, той му дал като помощ 4000 жълтици и изпратил при него Ибн-Фадлан да го посвети в мюсюлманската вяра. Ето как станало това.  „Извикахме да се съберат царете, предводителите на неговата страна. Когато те дойдоха разгънахме две знамена, оседлахме един кон, доставен за него, облякохме царя в черни дрехи и му нахлупихме чалма. Сетне облякохме жена му в арабски халат в присъствието на хората около нас.“

От този ден нататък царят сменил своето българско име и започнал да се нарича не Алмус — син на Шилке, а Джафар — син на Абдулах, защото приел мюсюлманството от халифа Джафар ал-Муктадир.

Това най-неочаквано и съдбоносно събитие в историята на Волжка България станало в четвъртък 15 май 922 година, в онази далечна епоха, когато нашият цар Симеон се намирал на върха на своята слава. 

Макар Алмус да приел с чалмата и халата на арабския халиф, неговият народ никак не искал да става мюсюлмански. Повечето българи край Волга обичали старата слънчева вяра, а освен това между тях имало и християни. Сирийският патриарх Мар Михаил разказва, че още когато българите живеели в кавказките си градове, мнозина от тях приели християнството. Известно е, че и великият Кубрат още като дете бил покръстен в Цариград и въвел християнството в българския царски двор.

Къде с уговорки, къде с тояги и заплахи, вече не цар, а емир Джафар, започнал да придърпва българите към мюсюлманството. Племето Суаз — днешните чуваши, никак не искало да се примири и неговият вожд Вираг избягал с дружината си надалеч, но зетят на царя, княз Аскал, убедил хората си да станат мюсюлмани.

Само че жадуваната военна помощ от арабите, чрез която Алмус искал да съкруши хазарите, никога не дошла. Вместо нея Ибн-Фадлан му прочел само едно благодарствено писмо от халифа и така свършило всичко. Люто се разгневил измаменият Алмус на тази арабска хитрина.

Но силните на този свят рядко изпълняват своите обещания. И тежко на оня, който им повярва и тръгне да променя своите

стари бащини обичаи.

Станало така, че вместо да съсипе хазарите, Алмус изгубил своето прастаро българско име и посял големи раздори сред своя народ. Оттам нататък волжките българи не били вече единни, защото едни от тях били мюсюлмани, други вярвали в старата българска вяра, а трети оставали християни. В летописите на цар Барадж пише, че стотици хиляди хора векове наред държали за старата си вяра, макар царете да ги измъчвали с тройни данъци. Накрая се стигнало дори до клане, в което били избити 30 хиляди души, защото не искали да станат мюсюлмани. В тези кървави погроми, около 1227 г., загинал един свят човек — християнският мъченик Аврамий, за когото дълго се разказвали легенди из волжките земи.

Но не вътрешният разкол погубил някогашната Волжка България, а друга, още по-голяма беда. В началото на XIII век в далечните азиатски степи се родила огромната чергарска империя на Чингис хан, която започнала да поглъща едно след друго източните царства.

Като черни змии запълзели през степите нейните препускащи конни колони и от тях едно след друго паднали всички стари източни царства — Хорезм, Мерв, Персия, голяма част от Китай.

Когато опасността се приближила към Волга, българите помолили Русия да съедини с тях силите си. Но Русия гордо отказала, защото в нея живеели християни, а волжките българи били вече мюсюлмани. Наскоро след това самата тя първа станала плячка на монголците и два века била под татаро-монголско иго.

След този голям свой успех монголците веднага се насочили към Болгар, като мислели, че и той ще падне лесно в техните ръце. Но българите пресрещнали отдалеч тяхната войска и я избили почти цялата за срам на Чингис хан, който дотогава не бил губил нито едно сражение. Този голям разгром станал в 1225 година, по стария български календар — година на петела.

Минали обаче 12 години и тогава не една, а пет големи армии дошли до Волга. Главна ударна сила в тях били подчинените на монголците тюркски племена, които те наричали татари. Първи паднали под ударите на това огромно сборище аланите и куманите край Кавказ. Сечта била толкова страшна и безмилостна, че дори четири години след това папският пратеник Рубрук видял навсякъде из степите край Кавказ грамади от човешки кости. След това ордите се нахвърлили и срещу Волжка България. Месеци наред те обсаждали най-големия български град Буляр, но накрая успели да го превземат и избили в него стотици хиляди хора.

.

Колко българи са загинали в тази битка доскоро никой точно не знаеше. Но в летописа на цар Барадж, който беше открит неотдавна, се казва, че само в Биляр /дн. Билярск/ били изклани, избесени и изгорени 400 хиляди души българи. Разказва се също, че една каменна кула останала непревзета, дори когато бил съсипан целият град. Това толкова озлобило обсадителите, че те натрупали отвън огромна клада от дърва, за да я изпепелят. Когато огънят се издигнал над кулата, на самия й връх се показал тънък женски силует. Това била последната принцеса на Булгар, която, без да каже дума, се хвърлила в огъня, но не се предала.

А после от кулата излязъл обгорен и димящ последният свободен волжки българин — юнакът Шила. И без да иска милост, викнал: „Дано всички татари да потънат в джендема!“, след което тутакси бил посечен. Горда била смъртта на Шила, а и самото му име било гордо и величествено — сред народите от древна Балхара, а също в езика санскрит, думата ШИЛА значи скала. Същото име е носил и последният владетел на Волжка България преди приемането на мюсюлманството — цар Шилке, бащата на Алмус. За великия юнак Шила и за неговата мъченическа смърт е разказал тогавашният цар на волжките българи, Барадж, и накрая с тъга е добавил: „Тогава аз дадох най-хубавите български земи край Черемшан на татарите да пасат своите коне, та дано да ги умилостивя и да спася поне част от моя народ.“

Така свършило българското царство край Волга и оттогава там, в градовете и селата, се настанили нови господари — татарите. и им забранили да говорят на своя български език. Някогашните български съседи — чувашите и башкирите съществуват и до днес, но българите — главният народ на някогашната Волжка България, били жестоко разгромени и разпилени из различни краища.

Но паметта за някогашните българи край Волга продължила да живее. И дори днес там има хора, които помнят, че произлизат от древни български родове. 

Но това са само малки искрици от древното българско огнище в онези далечни краища. Защото историята е безмилостна към победените народи и, дойде ли някой голям и многоброен завоевател, той безмилостно изтласква езика на победените и го заменя със своя език.

Сега единственият край на Европа, където днес са запазени старинните думи, с които българите са наричали своите най-близки роднини и своите царе, е нашата страна — Българи.

Това е последното здраво българско гнездо на света, в което на бащите и майките се казва майка и татко, а на другите близки хора — бате и кака, чичо и леля, както са казвали винаги само българите и никой друг народ. Затова нека разгледаме как то някога се е родило.

.

Глава IV 

Четвъртото възвисяване на българското име

Българите на Балканския полуостров

.

Още в най-стария български летопис — Именника — пише, че българите са имали царство 515 години от другата страна на Дунава. Някои хора, които слабо разбират старите езици, казват, че изразът „от другата страна на Дунав“ значи по-нагоре, на изток от Дунав. 

Понеже българите си спечелили слава на непобедим народ, дори горделивата Византийска империя, когато се видяла в смъртна опасност, се обърнала към тях да й помогнат и да я спасят. Това станало в 480 г., когато готите владеели всички земи от Дунав до Бяло море и нямало кой да ги победи, защото те били мощен и многоброен народ. Повиканите от император Зенон българи веднага се явили отсам Дунава и заедно с византийците прогонили готите.

Навсякъде между Дунав и Черно море живеели не елини, а поробени от Византия народи — траки, илири и сармати. Някога те имали свои царства, но сега били подвластни на елините и техните алчни чиновници ограбвали с тежки данъци техния труд.

И не след дълго те отново минали Дунава с войска, но този път дошли не за да помагат на Византия, а за да прогонят византийската власт от най-западния неин край — Илирик. Четири големи армии изпратили срещу българите в 499 г. византийците, но всички те били победени и дори командирите Инокентий, Никострат, Танк и Аквилин паднали в боя. „Погина завинаги славата на Илирик!“ — писали тогава византийските летописци. Никое местно племе не тръгнало да подкрепи византийските войски и затова българите лесно превземали град след град и крепост след крепост за ужас на изплашения ромейски император.

През 504 година българите дошли с още по-голяма войска и превзели всички западни земи от Видин до Белград, до Ниш и Охрид. Толкова големи били тогава българските победи, че за тях не могли да премълчат дори византийските летописци. Но най-добре са описани тези битки на българите с Византия в един стар български летопис, съставен по времето на цар Иван Александър — Манасиевата хроника:

„При император Анастасий започнаха българите да заселват тази земя. И преминаха първо при Бъдин, а после започнаха да заселват и Долната земя Охридска и цялата друга земя. А оттогава до времето, когато е написан този летопис има 870 години.“

Император Анастасий е царувал от 491 до 517 г. и отброим от нея 870 години, ще попаднем също във времето на Иван-Александър — 1369 г., което показва, че нашият летопис твърди същото, което са казали и самите византийци.

И понеже и византийците, и българите пишат, че по времето на Анастасий българската войска победоносно е минала през река Дунав, днес ние вече знаем кога българите за пръв път са дошли в тази земя. Това е станало още в 499 г., а след това и в 504 г., но тогава те се заселили не край Черно море, а там, където е днешна Македония — край град Охрид. За това събитие съобщават и прадедите на днешните унгарци.

Ако погледнем в най-стария български летопис, ще узнаем и как се е наричал оня велик владетел, който довел българите в Охридската земя. Това е бил българският кан Ирник, който се е родил според Именника в 465 г. значи  215 години преди идването на Аспарух. Арменците наричат този наш кан Еран, а унгарците — Реан, но нашият летопис показва, че неговото истинско име е Ирник.

След победата на Ирник имало още славни български походи към Дунава. През 538 г. тук дошли с войска двама български царе Булгар и Дрогон,и в сраженията с тях били заловени с ласо византийските командири Константиол, Годила и Акум. А през 557 г. дошъл от изток великият кан на кутригурите Заберган и достигнал до самия Цариград за страх и ужас на император Юстиниан. Нищо не можало да спре този невероятен воин — нито Дългата стена, която се простирала от Черно до Мраморно море, нито най-добрият пълководец на Юстиниан — прочутият Велизарий. И като видял, че българите-кутригури вече са пред стените на крепостта, Велизарий приложил хитрост: накарал византийските конници да вържат на опашките на конете си дълги метли, та като излязат пред Цариград да се вдигне зад тях голям облак прах като че ли идва някаква огромна и страшна армия. Хванал се Заберган на тази хитрост и се оттеглил от Цариград. Но лъжата скоро се разбрала и на следващата 558 г. през Дунава минала нова голяма войска от българи и славяни.

Оттогава нататък не само българите, но и славяните започнали все по-често да минават Дунава. Защото българските победи окуражили славяните и другите народи и им показали, че Византия не е така могъща, както изглежда.

За славяните старите летописци казват, че не били твърде опитни във военно отношение, „но били силни най-вече със своя брой“. Това твърде скоро показали и самите славяни. През 582 г. те изпратили към Дунава стохилядна войска и тя задълго се настанила в полетата край Солун и Пловдив. „До ден днешен те живеят в земите на ромеите, без грижа и страх — пише Йоан Ефески — Те  са богати, имат злато и сребро, конски хергелета и много оръжие и се научиха да воюват по-добре, отколкото ромеите… Те преди не смееха да се покажат вън от гъстите гори и не знаеха по-рано какво е оръжие освен две-три къси копия.“ Славяните също като българите освободили старите племена, които заварили край Дунава, от тежките византийски данъци. Йоан Ефески пише, че те казвали на хората: „Излезте, сейте и жънете земята си! Ние ще намалим вашия данък наполовина.“ А старите народи — траки, илири и сармати, които те заварили тук, харесвали тези думи и не помагали на византийските войски.

Още в онези далечни времена българите и славяните се настанили трайно при по-старите народи — траки, илири и сармати — и започнали заедно с тях да изграждат нова по-справедлива държава на Балканския полуостров. Но византийците не можели да се примирят с това и непрестанно връхлитали освободените от българите и славяните територии. През 597 г. братът на византийския император Петър нападнал българите, които живеели край р. Янтра и антите в Добруджа, но българите го разбили, а антите се сражавали до последния човек и му причинили големи загуби. След това византийският пълководец Приск нападнал с голям флот българите, които живеели в Сингиндунум — днешният Белград, защото Византия не искала да остави тази голяма крепост в български ръце.

Дълго време българите и славяните живели в постоянни битки и войни с византийците и нито византийците можели да победят, нито българите и другите народи — да заживеят мирно и спокойно. Трябвало най-после да се появи някой голям победител, който завинаги да изтласка византийците от земите край Дунав. И такъв победител наистина дошъл — това бил българският кан Аспарух — третият син на Кубрат.

До тук

Когато хазарите завладели голямото царство на Кубрат, Аспарух живеел в една висока кавказка планина, която византийците наричали Конската планина, а арменците — Дзиакан, което на техния език значи също Конска планина. В Кавказ — точно там, където е старата българска земя Балкария, и до днес се извисява тази прочута планина. Само че тя се казва вече Дзу-кан и Суган, защото сегашните народи, които живеят край нея, наричат конете ДЗУ или СУ.

Силна била войската на Аспарух, но трудно можел той да удържи своята планина. Защото столицата на българите, която се намирала в Кавказ — там където е днешният град Хумар, била превзета с бърз хазарски набег и големият син на Кубрат, Бат — Баян, се покорил на хазарския каган.

„Предайте се и вие — предлагали вероятно на Аспарух и неговите по-малки братя хазарите. Вашата столица е превзета. А ние не искаме от вас много — само да се наречете не българи, а хазари.“

Но не познавали хазарите духа на онези някогашни българи, чиито прадеди преминали през пустини и планини, но запазили своята свобода.

И когато хазарите още веднъж пратили вестоносец при Аспарух, него вече го нямало в планината. Той се измъкнал по тайни пътеки със своята войска и я повел към Дунава по пътя, по който минали великите канове Ирник и Заберган. А арменските летописци, които единствени узнали как Аспарух се измъкнал изпод хазарския ярем, писали: „И от Конската планина — Дзиакан — побягна синът на Хубрат. А между българите и Черно море живеят три народа — гаш, курт, а също и сваните.“ Земите, през които минавал Аспарух, били населени с два народа — българи и анти, защото българите още около 550 г. живеели не само край Кавказ, но и по северните брегове на Черно море — Днепър и Днестър, а антите по същото време живеели край Днестър и Дунав и воювали неведнъж с византийците. Затова колкото повече приближавал до Дунава Аспарух, толкова по-голяма ставала неговата войска.

Хазарите пишат, че само българите от неговото бащино племе — оногундурите — били по-многобройни от пясъка в морето. А освен това с Аспарух вървели и други племена и родове — племето купй-булгар и антите от племето севери, които живеели на изток край р. Северски Донец. Труден бил пътят, който избрал Аспарух в онази съдбоносна година. Зад неговия гръб връхлитали дивите хазарски племена, а срещу него стояла голямата Византийска империя, която точно тогава била победила мощните араби.

Затова Аспарух направил отначало също като брата си Котраг — укрепил се на един голям остров, който арменците наричат Пюки, а също в съседните с него укрепления, които българите наричали на своя език Онгьл. А арменските летописци отбелязали: „Дунав се дели на шест ръкава и образува езеро и остров, наречен Пюки. На този остров живее Аспарух, синът на Кубрат, който побягна пред хазарите от Българската планина и прогони аварите на запад.“.

Голямо безпокойство обзело византийския двор при тази новина. Затова срещу Аспарух тръгнал не някой обикновен военачалник, а самият византийски император, който събрал войска от всички азиатски и тракийски градове. Така в земите край Дунав станало най-голямото сражение на VII век — огромната византийска войска срещу многобройните българи на Аспарух и съюзените с тях славяни. Но нямали българите свой летописец, и само византийците са писали за тази война. Затова ние и до днес не знаем какво точно е направил Аспарух и неговата най-велика битка остава тайна за нас.

Но колкото и малко да знаем за тази епохална битка, несъмнено е едно — Аспарух победил в пряко сражение самия византийски император. И не само го победил, но преследвал неговата армия от Дунава чак до Варна — повече от 100 километра. Императорът, като видял, че ще загине неговата войска, съгласил се да плаща на българите данък, а земята покрай Дунава и Черно море — да стане завинаги българска земя.

Така след два века епични борби с византийците, българите ги прогонили от дунавските земи и създали тази страна, която оттогава, та чак до днес се нарича България. „И по името на тези българи се нарекла България“ — писали някога папските легати. Защото за тях било очевидно, че България носи името на българите, доведени от Аспарух. Трябва да се помни и още нещо — в арменската география бащиното племе на Аспарух — оногундурите — се нарича БЛГАР (БЪЛГАР), т.е. точно така, както се казва нашият народ. Явно е, че ако Аспарух беше наричал народа си с някакво друго име — например булгар, както ни казват турците и татарите; или балгар, както ни казват славяните; ние нямаше днес да носим името българи, а щяхме да се наричаме булгари или балгари. Но някои хора, които явно не са чели текста, в който народът, воден от Аспарух, е наречен по арменски българ, се заблуждават, че името на древните българи е от тюркски произход, и мислят, че те наричали себе си булгари. Ако това беше вярно, името българи нямаше да бъде записвано от византийците още от V–VI в. винаги с ударение на първата сричка, както го произнася нашият народ.

Годината, когато се случило най-великото събитие в нашата история — идването на Аспарух, се наричала по стария български календар „верени“, което значи „година на дракона“, а по днешния календар тя е 680 година.

Трудно било на византийците да преглътнат великата българска победа. Затова техните летописци измислили един хитър разказ, за да поприкрият срама и безсилието на своя император. „Когато войната с българите започнала — пишат те — императорът внезапно получил болки в палеца на крака и спешно отишъл на бани в Поморие, та затова българите успели да победят византийската войска и да я гонят от Дунава до Варна.“ Ако слуша човек този разказ, ще излезе, че Аспарух е победил съвсем случайно — само заради болния пръст на императора и ако не беше този болен пръст нямаше днес да има България на света. Но тайната на победата не е била в болния византийски пръст, а в здравите български ръце, защото много пъти и преди това българите са побеждавали византийците и Аспарух е нанесъл само последния решаващ удар.

Скъпернически са се отнесли враговете на Аспарух към неговата грандиозна победа — опитали са се всячески да я принизят. Но негов вечен и велик портрет ще остане завинаги голямата карта на Дунавска България, която оттогава се е появила на света.

Нищо не казват византийските летописци за това колко голяма е била онази най-стара наша България, която създал Аспарух. И все пак не са могли да скрият нейния образ, затова нека надникнем в техните летописи. В тях пише, че когато Аспарух прогонил войските на Константин Погонат, той помолил седемте славянски племена, които живеели между Дунава и Балкана, да се отдръпнат от своите предишни земи и да отидат на запад от тях и отвъд Дунава. В тези обширни опразнени земи се е настанил доведеният от него многоброен народ и това била първата част от новото царство — Мизия. Затова византийците векове наред след това наричали българите не само българи, но и мизи, по името на областта, която заел при идването си Аспарух. През същата година, когато Аспарух се настанил в Мизия, неговият по-малък брат Кубер преминал с народа си от запад и се заселил при Солун, Битоля и Охрид. А българите, които водел Кубер, били според византийците също твърде голям и дори огромен народ. Част от същите българи се заселила и по на изток — в Родопите и западната част на Тракия, където има многобройни следи от тях и от славянското племе смоляни.

Така още по времето на Аспарух българите създали голяма държава на Балканския полуостров. В нея влизали трите традиционни български области — Мизия, Тракия и Македония, а също крепостите Срем и Белград, където имало българи още от края на V век. Затова в Равенския летопис, съставен малко след създаването на България, пише, че „в Тракия, Мизия и Македония българи живеят, които са дошли от Голяма Скития.“

Пратениците на папата дошли през 870 г. в Цариград на събор отбелязват, че когато българите дошли отсам Дунава, заели твърде обширни земи, в които влизала и Илирия, където е Белград и Срем, а също Дардания, където са Скопие и Ниш, и дори древния Епир, където днес е Албания.

Летописците на цар Иван-Александър, сочат в Манасиевата хроника, че българите, които дошли по времето на император Константин, били многобройни и дори безчислени и заели цялата земя отсам Дунав — чак до Драч в Албания.

В онези времена, българите владеели и още една голяма територия — земите отвъд Дунава и на изток — чак до река Днепър, защото, когато Аспарух дошъл в своята нова земя, той запазил тези свои стари бащини земи и ги съединил с новата държава. Под неговия жезъл се събрала ведно най-западната част от Старата Велика България и новата България на Балканския полуостров. В този смисъл неговото царство било колкото ново, толкова и старо, тъй като старите земи в него били по-обширни от новите.

.

Укрепването на българската държава на Балканския полуостров

.

Когато българите прогонили византийците и заживели спокойно в своето ново царство, първата тяхна грижа била да го защитят като строят и възстановяват крепости и да издигат големи насипи и диги, за да спрат византийците по суша и море.

В стар летопис пише, че Аспарух построил крепостите Дръстър и Плиска. По-късно, когато Тервел, синът на Аспарух, заселил областта Загоре, българите достроили и крепостта Берое и я преименували на Боруй, което на техния език значи „ крепост“. Почти всяка нова българска крепост получавала име от езика на Аспаруховите и Куберови българи: Анхиало било преименувано на Тутхон, Лихнида — на Охрид, а реката Аксиос — на Вардар, което значело Голяма, Широка река. И понеже някога в своята най-стара земя Балхара българите имали шест прочути града, които се наричали Варну, Мадар, Шуман, Канд, Хумар и Балх, същите имена се появили и в новата българска държава, дори някои от тях са запазени в България и до днес, а заедно с тях дошли и древните имена на планини и върхове — Чука и Балкан, които и до днес се срещат в древната Балхара.

Мощна била със своите многобройни крепости българската държава и затова в онези далечни времена българите имали сили не само да пазят себе си, но и да помагат на съседните народи. Когато византийците свалили от престола своя император Юстиниан и го наказали с отрязване на носа, българският кан Тервел вдигнал цялата своя войска от българи и славяни и го върнал отново на царския трон. За тази своя голяма помощ Тервел получил като награда почетната титла кесар и областта Загоре на юг от Стара планина. А когато арабите превзели в 718 г. Солун и застрашили Цариград,  Тервел ги обсадил в крепостта и избил над 20 хиляди от тях.

.

 

.

Но макар българите да спасили византийците от тази най-голяма някогашна беда, щом Византия се съживява, обръща бързо оръжието си срещу България. Затова с право бащата на Борис — Пресиан — по-късно писал: „Българите направиха много добрини на християните, но християните ги забравиха. Но Бог вижда, Бог всичко вижда.“

Трима византийски императори се опитали да съборят българското царство, но и тримата претърпели срамен провал,  защото Бог пази от гибел честните и самоотвержени народи.

Първият бил Юстиниан, който скоро забравил как Тервел го спасил от позор и в 708 г. тръгнал да съсипе България. Всичко свършило с това, че Тервел го обсадил и той от страх и яд прерязал жилите на своя кон и избягал тайно в Цариград, а войниците си оставил на произвола на съдбата. Вторият бил Константин Копроним, който първо се опитал да завладее България по суша, но в 760 г. бил разбит в проходите на Балкана. След това два пъти се опитвал да я превземе по море, но българите избили моряците му, а втория път буря унищожила огромната му флота. Третият император, който тръгнал срещу българите, бил Никифор, но в България той изгубил не само своята армия, но и главата си.

.

През 763 г. щастието за миг като че ли се усмихнало на византийците, защото българите след една загубена битки убили виновния кан Телец, а на престола се промъкнал византийският шпионин Сабин. Но болярите бързо усетили бедата и го прогонили с думите: „Чрез теб България ще загине!“, а името му после изличили от списъка на своите царе, затова в най-стария летопис след Телец стои празно място.

В 791 г. Константин Копроним подкупил няколко царедворци да свалят българския кан Телериг, но и тук ударил на камък. Телериг се престорил, че иска да бяга от трона и писал на Константин: „Съобщи ми кои са твоите хора, за да мога да тръгна заедно с тях.“. Зарадвал се императорът и веднага съобщил на Телериг имената на своите шпиони. А той това и чакал — изловил ги и до един ги избил. „Тогава — пишат византийските летописци — императорът изскуба много от белите си коси от гняв и мъка“. Толкова голям бил срамът му, че българинът го е надхитрил.

В онези далечни времена чуждите народи и техни водачи мечтаели за България. „В Преславец искам да царувам — казал руският княз Светослав на майка си Олга — там има всякакви земни блага.“ Добре се живеело в българската държава и това признавали византийците. Един техен военачалник писал: „Те — българите бяха някога най-справедливият от всички народи и затова градовете и племената се присъединяваха към тях доброволно“.

.

По онова време рухнала от своите пороци и от чуждите врагове голямата държава — Аварският каганат. Тогава царувар Крум — победителят на Никифор. И понеже канът знаел, че това, което станало с аварите, може да се случи и с България, решил да изнесе на своите боляри малък урок. Извел пред тях пленени от него авари и ги запитал: „От какво мислите, че погина вашият предводител и целият ви народ?“ Те отговорили: „Понеже взаимните клевети се умножиха и погубиха по-смелите и по-умните и още понеже насилниците и крадците станаха съобщници на съдиите; също така и от пиянството. Освен това и от подкупничеството, също и от търговията. Защото всички станаха търговци и се мамеха помежду си. И от това произлезе нашата гибел.“

Така предават разговора на Крум византийските летописци, а ето какво направил той след това: „Като чул думите им, обърнал се към всички българи и им заповядал да спазват следните закони: Ако някой обвини някого, да не бъде слушан преди да бъде вързан и разпитан. И ако се окаже, че той клевети и лъже, да бъде убит. Не се позволява да се дава храна на онзи, който краде. Или ако някой се осмели да направи това, имотите му да бъдат отнети. Заповядал също да се строшават ръцете на крадците и да се изкоренят всички лозя. На всеки, който проси, да  се дава достатъчно задоволен, за да си създаде имот и да не изпадне пак в нужда.“

И днес в планината Имеон се срещат закони, които твърде много приличат на Крумовите. Там още се тачи стария български ред и дори нещо повече — когато там искат да похвалят някой човек, казват „Красив като българин“ или „Работлив като българин“, или „Стегнат като българин“. 

За чуждите народи българските закони изглеждали прекалено строги. Но за българите те са били винаги най-добрите закони на света и ако някой не ги е спазвал, те му казвали с упрек: „Ти българин ли си? Как може да лъжеш или клеветиш.“ вВ Македония — най-старото българско гнездо на Балканите, когато хората е трябвало да обяснят какво значи българин, казвали: „Българин е който не лъже, не краде, не сменя вярата си за печена кокошка.“

Когато веднъж един византийски велможа не искал да се съгласи, че Слънцето е бог, кан Омуртаг строго му казал: „Не унижавай нашите богове. Те победиха цялата ваша империя.“ 

.

 Как е възникнал сегашният български народ
.

Когато българите на Аспарух дошли на Балканския полуостров, те заварили в Дунавската равнина свои стари сънародници, заселени още през VI и VII век, а заедно с тях и седем славянски племена, които преди това служели като византийски федерати. Тези племена имали свои закони, различни от българските, но когато Аспарух създал своята държава, българите повсеместно въвели своя строг закон на честта, който станал общ и за българите и за славяните и за заварените тук траки. Навсякъде  животът вървял по строгия български ред и понеже той позволявал на всеки да се издига чрез своята доблест и труд, всички го приели като свой и обединени от общия ред започнали да наричат себе си с едно и също име — българи.

Самото име българи е една чудна и необикновена дума. Само нашият народ и още два други — потомците на бактрийците край Балх и келтите на Британските острови — могат да изговорят думата българи, защото ползват те ударната буква Ъ.

.

.

.

Заключение
Защо трябва да се възстанови истинският образ на древните българи?
.

Ако в началото на българската азбука стоят великите букви АБ, то в началото на българската история стои друго велико АБ — Аспаруховите българи, а преди това и Авитохоловите българи.

Нашите древни предци са си давали сметка за това историческо начало. И затова по някаква неслучайна случайност техният най-стар летопис е създаден точно в годината, когато са се навършвали шест кръгли века от създаването на Авитохолова България — 165 година.

Ето защо днес е крайно време да се коригират основите на нашата българска история — да се възстанови точно и грижливо нейният най-древен фундамент. За да стане това, са нужни дружни усилия на множество изследователи, а не непрекъснати спекулации, водещи до отклоняване на историческата наука от руслото на научната обективност и истинността.

В заключение ще отбележа и това: има народи, които от едното нищо са създавали история, а има народи, които са превърнали великата си история в едно жалко нищо. За да избегнем такава участ, трябва най-после да започнем да гледаме на историята си не като на придатък към политиката, а като на свещен и неприкосновен храм, в който се допускат само добре проверени и отсети от вековете исторически истини.

Затова беше написана тази сага за най-загадъчния и най-онеправдания от историята народ в Европа — древните българи.

Литература:

1. Niconorov. The Armies of Bactria (700 ВС–450 AD) Montvert, 1997.

2. Димашки. Нокбат ед-дар (на араб. ез.), Копенхаген, 1874 г.

3. Ancient Cities. А Special Issue of Scientific American. 1994.

4. Б. Литвинский, А. Седов. Земледельцн древней Бактрии. М., 1976

5. Macoudi. Les Prairies d’Or. Paris, 1950

6. N. Sims-Williams. Bactrian Inscriptions. Oxford, 2000, Glossary

7. Geographical Data in Early Puranas. Calcutta, 1972,

8. Цитатите от МАХАБХАРАТА са по изданието: Mahabharata Chicago, 1975

9. R. Singh, Ancient India in a New Light, Calcutta, 1970, p. 248

10. В. Бешевлиев. Първобългарите. Произход, бит и култура. С., 1981

.

Източник: chitanka.info и Книгата Сага за древните българи

Автор: Петър Добрев д-р ИН, ст.н.с. БАН

 

Web Analytics