БОРБА ЗА ЦЪРКОВНА НЕЗАВИСИМОСТ ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО

.

.

Иларион Макариополски, Аксений Велешки и Паисий Пловдивски са най-дейните духовници при извоюване независимостта на българската църква. Фриз на Синадалната палата.


.

Борбата за българска църковна независимост

.

е важен исторически период от Българското възраждане, в който се засилва стремежът на българите в Османската империя да възстановят самостоятелната Българска православна църква. Тогава зачестяват стълкновенията с гръцките духовници, защитаващи интересите на своята Цариградската патриаршия. Постепенно българите усвояват редица храмове в Мизия, Тракия иМакедония и получават правото да се черкуват на български език.

В резултат от националните усилия на 28 февруари 1870 година с върховен указ на султан Абдел Азис се признава легитимността на Българската екзархия като върховна национална организация на Българската православна църква. Тя просъществува до 1953 година, когато на 10 май с тържествената интронизация пловдивският митрополит Кирил е избран за Български патриарх.

На 13 март 1870 година събрание от 39 от най-видните цариградски българи избира 10 души миряни за членове на Привременния съвет, които заедно с петимата владици, съставляващи Светия синод, поемат управлението на Екзархията и изработването на проектоустава. Съветът и Синодът започват десетмесечно обсъждане на изготвения от Гаврил Кръстевич проекто устав. Проблемни се оказват въпросите за сменяемост или пожизненост на екзарха и за приходите на архиереите.

.

Трите фази на борбата за независимост:

За назначаване на българско духовенство и ползване на български език в църквите; За установяване на народна църква; За определяне границите на Българската екзархия.

.

* 1824 г. — Врачани, начело с Димитраки Хаджитошев, искат епископ българин.
* 1829 г. — български първенци от Скопие, начело с хаджи Трайко, отправят искане до Цариградската патриаршия за български владика
* 1835 г. — Търновчани, начело с Неофит Бозвели, искат митрополит българин.
* 1836 г. — след натиск на гражданите е отстранен самоковския митрополит Игнатий II.
*  1844 г. — Неофит Бозвели и Иларион Макариополски подават две молби в Цариградската патриаршия.
*  1846 г. — Пропъден е самоковския митрополит Йеремия.
*  1848 г. — Прогонен е самоковския митрополит Матей, по-късно той се връща в града и гонен още два пъти – през 1850 (?) и окончателно през 1855 г.
*  1849 г. — В Цариград е построен българският православен християнски храм "Св.Стефан".
*  1859 г. — Кукуш успява да се сдобие с православен български владика - Партений Зографски.
*  1860 г. — Извършена е "Великденската акция".
1861 г. — Йосиф Соколски ръкоположен в Рим от папата за архиепископ и апостолски наместник на съединените българи (т.е унияти).
*  1870 г. — Със султански ферман е учредена Българска екзархия.
*  1871 г. — В Цариград заседава Първият църковно-народен събор, който приема екзархийският устав.
*  1872 г. — Избран е първият български екзарх — Антим I. Изборът е утвърден от тогавашната държавна власт (султана на Османската империя).
*  1872 г. — Цариградската патриаршия обявява Българската православна църква за схизматична. (Схизмата е отменена през 1945 г.)

.

Източник: Официалният сайт на Българската патриаршия 


.

.

СТРАСТИТЕ БЪЛГАРСКИ ЗА НЕЗАВИСИМА ЦЪРКВА

.

. Ехзархийският период, според някои крайни възгледи, е безблагодатен и изключителено проблематичен, поради наложената схизма (от 1872 до 1945) върху Ехзархията от Църквата-майка, Цариградската патриаршия . Без да се омаловажава тежката сянка на схизмата би било исторически некоректно да се демонизира или пък идеализира този 70 годишен период от нашето църковно-историческо минало. През ХХI век, когато възрожденският патос и „страстите български“ се разгарят, повече от необходимо е да се направи трезв и обективен прочит на историята и ролята на Българската екзархия, като за начало нека да започнем с представяне на нейните предстоятели – тримата български екзарси, защото техните личности и борби въплъщават усилията и стремежите на целия български народ през онези двусмислени и трудни времена.

.

Кратък разказ за времето, в което българите нямат патриарси и екзарси

.

Прощаване на търновци с Патриарх Евтимий след падането ни под османско робство.

Той е последния наш партриах чак до 1953 г. Худ. Борис Денев.

.

"Църковната разпра“ между българи и гърци трае до към средата на ІХХ век. Намеса от страна на султана и налагане на “достопечалната схизма“ от Цариградската патриаршия започва своето независимо битие Българската Екзархия преди Освобождението. И в това няма нищо странно, чудно и необяснимо, като се има предвид, че Екзархията е натоварена със свръхфункциите на държава преди държавата за живеещите под османска власт българи. Учредената със султански ферман от 27 февруари 1870 г. Българска екзархия е обявена само след 2 години на 16 септември 1872 г. от Църквата-майка, т.е. Цариградската патрирашия, за схизматична и над нея тегне забрана за църковно общение с останалите православни църкви чак до 1945 г. Ирония на историята е, че Цариградската патриаршия, обслужваща националистичната мегали идея на гърците, осъжда българите и Българската екзархия като засегнати от новопоявилата се болест на етнофилетизма (национализма), а историческите факти говорят, че „заразата“ е тръгнала най-напред от нея.

.

Причини за възникване на българо-гръцкия църковен конфликт

.

След като в края на XIV век българите губят държавната си независимост, попадайки под османска власт, те загубват и автокефалността на Търновската патриаршия (около 1416 г.), която е понижена в ранг на митрополия и нейният диоцез преминава под юрисдикцията на Цариградската патриаршия. През 1767 г. е ликвидирана Охридската архиепископия и така духовният живот на българите се оказва под контрола на Цариградската гръцка патриаршия, която е официалният представител на всички православни християни пред султанската власт. В края на XVIII и началото на XIX патриаршеската администрация и висшия гръцки клир са обхванати от „мегали-идеята“ за възстановяване на Византийското имперско наследство и се заемат с елинизацията на чуждоезичното православно население. Повечето епископи славяни и голяма част от градското свещенство са заменени с гръцки клирици. Славянските книги и ръкописи се унищожават и една от основните цели на патриарсите и гръцкия клир е заличаването на славянската историческа памет. Това от своя страна отприщва недоволството на българите и през 20-те години на XIX век се слага началото на половинвековната църковно-народна борба, която историците разделят на три етапа.

.

Първи етап на църковно-народната борба с духовни лидери

Неофит Бозвели и Иларион Макариополски

.

.

През първия етап българите излизат със скромните искания за по-добри в морално и църковно отношение владици и за отмянана на владишкия данък. Постепенно в борбата изкристализират искания от национален характер: за богослужение на български език, за смяна на отделни гръцки владици с българи, за българско църковно управление. През 1844 г. Неофит Бозвели и Иларион Макариополски изготвят прошения (меморандуми) до Високата порта, в които излагат основните български искания по задълбочаващия се българо-гръцки църковен спор. В прошенията се изтъква, че българите са лоялни към султана и че техните искания са изцяло в рамките на действащите в империята закони. Неофит Бозвели и Иларион Макариополски формулират общо 6 искания: за архиереи в българските земи да се назначават български духовници, които да се избират от съответните епархии; да могат българите да откриват свои народни училища; да се издават свободно български вестници и книги; да се открие българска черква в Цариград; да се създадат смесени съдилища (от българи и мюсюлмани), в които българите да могат да се защитават от гръцките интриги; да се състави българска делегация, която да представлява българите пред Високата порта. Все неща, които българите могат да имат и в пределите на Цариградската патриаршия - смята протопрезвитер проф. д-р Стефан Цанков, един от най-добрите познавачи на българската църковна история. Но в кипежа на политическите страсти, обаче, се загубва общото чувство за принадлежност към Христовата църква, която е наднационална, евхаристийна и универсална. Забравена е евангелската идея, която стои в основата на учението на Православната църква за общността на вярващите, надхвърляща всякакви земни разделения, основани на расови, етнически, класови или полови различия или на различията между свободни и роби, мъдри и невежи. Загубено е чувството за православно единство и солидарност, за обща принадлежност към християнската култура. Българо-гръцката „църковна разпра“ се води на хлъзгавия терен за признаване на етно-религизоните и политически права на християните в Османската империя, гарантирани от издадения през 1856 султански акт Хатихумаюн. С публикуването на този реформаторски документ започва вторият етап от църковното движение на българите – сега вече те настояват за самостоятелна църква, чрез която ще получат признание за отделна нация в рамките на Османската империя.

.

Втори етап на българскта църковно-народна борба (1856-1870)

.

В средата на XIX век в българското общество се разгарят страстни и разгорещени спорове на църковна тематика. Възрожденските дейци отреждат на църквата и духовенство главната роля в политическия живот, защото виждат в тях крепител на колективната идентичност на българите под властта на Османската империя и фактор за изграждането на българската нация. Нещо повече, благодарение на православната вяра и монашеството през вековете на османското владичество се съхраняват българския език и спомените за величието на средновековното българско царство - наследство, което през 19 век ще осигури базата за създаването на българския национален идеал.

.

.

Българският Великден и страстите български – 3 април 1860 г.

.

Като кулминационен момент в борбата за независима църква историците посочват замислената и реализирана от цариградските българи Великденска акция от 3 април 1860 година. По време на тържествената великденска литургия в българския „храм Свети Стефан“ в Цариград (построен през 1849 г.) митрополит Иларион Макариополски не споменава името на Цариградския патриарх и на негово място казва "всякое епископство православных", което се произнася само от предстоятел на автокефална църква. Според проф. Тодор Събев съществува вратичка в канона, позволяваща да се произнесе името на самодържеца и тъй като по това време суверен на българските земи е османския султан, на службата се произнася неговото име. Така Иларион Макариополски формално спазва канона и символично отхвърля властта на Цариградската патриаршия над българското паство. Великденската акция е отговор на българските църковни дейци на неотстъпчивата позиция на Патриаршията и се посреща с небивал ентусиазъм, както от цариградските българи, така и от целия български народ. В много от българските селища населението заставя своите владици да се отрекат от Цариградската патриаршия и се обръща към Иларион Макариополски като към глава на Българската църква.

.

Особености на българското национално движение за независима църква

.

                                     

през първата половина 

на ХІХ век е неговото   

политизиране. Още преди да постигнат националното си освобождение и независима държава със своя територия, българите най-напред се борят за независима църква. Така те превръщат църковния въпрос във висша национална кауза, от чието решение ще зависи подготовката на пътя към национална независимост. В сравнение със сръбския и гръцки национализъм българският национализъм се проявява по-късно и намира своята оригинална форма за изява в църковно-народната борба за независима църква. По съвсем друг сценарий протичат процесите при сърби и гърци, които най-напред вдигат национално-освободителни въстания, с които постигат независимост за своите държави през 30-те години на XIX век и след това претендират пред Цариградската патриаршия за църковна независимост.

.

Султанският ферман за учредяване на Българската екзархия от 27 февруари 1870 г.

.

Искането на българите за духовно обособяване под своя юрисдикция се разрешава окончателно с издадения от султан Абдул Азис Ферман от 27 февруари 1870 г. за учредяването на Българска Екзархия. По същество ферманът с нищо не нарушава историческите права на Цариградската църква-майка като поставя новоучредената Българска Екзархия в пряка връзка и зависимост с нея. Определеният с фермана диоцез на Екзархията в значителна степен съответства на етническите граници на българската народност (според тогавашните разбирания това са трите области България, Тракия и Македония) и по този начин се способства за по-нататъшното обединяване на българите в една културно-историческа и религиозна общност. Но член 10 от фермана, с който се определят границите на новата църковна област, се превръща в източник на раздори между българи и гърци, защото поимено са изброени само 15 епархии, а за останалите със смесено население се предвижда допитване, при което, ако 2/3 от православните пожелаят – могат да преминат към Екзархията.

По този начин екзархийският диоцез остава отворен за разширяване за сметка на Цариградската патриаршия, което тя не иска да допусне и се създават условия за бъдещи конфликти и разрив.

.

Карта на българските епархии 1870-1913 година

.

Източник на текста: Двери на православието

Графично оформление: Николай Увалиев

.

Към Първия църковен събор 1871 година  

.

Web Analytics