БЕДСТВИЕ НЕВИЖДАНО, ДО УЖАС ЖЕСТОКО!

.

Уникалната снимка „Изглед от развалините на град Ески-Загра“  (днешна Стара Загора) на френския фотограф Жан Ксавие Раул , улавяща опожарения и унищожен град през 1877-ма година. Източник: ДДА

  Стара Загора през 1876 година е един цветущ град в Златна Тракия. Кмет на града е писателят Петко Рачев Славейков. Източник: ДДА

.

.

ПЪЛНОТО УНИЩОЖЕНИЕ НА СТАРА ЗАГОРА: НАЙ-ГОЛЯМОТО ДОКУМЕНТИРАНО КЛАНЕ В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ

.

„В Стара Загора не можах да се въздържа от злото!“ - заявява Сюлейман паша - главнокомандващ османските войси през руско-турската война 1877-78 година - пред военнния съд по повод саморазправата с местното население - 14 500 българи и около 1000 по-погрешка в пожара турци.

Огромното превъзходство на турската армия принуждава генерал Гурко да се оттегли към Шипка, където българските опълченци проявяват нечувана храброст и героизъм. Стара Загора не пада никак лесно в ръцете на Сюлейман паша-военната му сила е 6 пъти по-голяма от българската, но му трябват цели 6 часа непрекъснат, страховит и изключително жесток (в много случай и ръкопашен) бой, за да изтласка битката в града. Загубите му са огромни: около 2000 убити. С навлизането в Стара Загора войниците на Сюлейман паша започват масова сеч и унищожение: избиват 14 500 българи от града, други 10 000, предимно млади момчета, девойки и жени са отвлечени и продадени в робските пазари на Турция. Градът е напълно разграбен, опожарен и унищожен. Малкото останали живи се спасяват с бягство в Северна България. Когато руснаците навлизат зимата на 1878 г. в Стара Загора те са потресени от видяното - пълна разруха, тъга и следи от жестокост. Нямало е веселия и народни танци, както при другите освободени градове.

Тогавашните съвременници смятат, че на това място никога повече няма да съществува град. В своите спомени ръководителят на старозагорския отряд полк. Де Прерадович, който след това участва и в боевете на Шипка, описва по следния начин бягащите от своя горящ град старозагорци:

„ Тесният планински път беше буквално задръстен от каруци и бягащи тълпи жени, деца, старци, които се бяха смесили с отстъпващите войски… Суматохата е невъобразима. Там син мъкне изнемогващ стар баща, тук обезумяла майка се тръшка и иска да ѝ върнат изгубените деца. Тичат осиротели деца и с плач търсят своите бащи и майки. Млади жени в припадък на ужас и под влияние на нравственото и физическо изнемогване изоставят кърмачета, на всяка стъпка сцени на отчаяние и ням, потискащ ужас. И всичко това се е струпало в безпомощна, ридаеща тълпа. Всичко бърза, бяга, като се стреми да изпревари или поне да не изостава от отстъпващите войски, виждайки само в тях опора и надежда за спасение. “
Зад тях в града сцените са страховити-разчленяват се хора, дерат се живи, измъчват се и се убиват, палят се наред всички сгради и се хвърлят хора в тях, а тези хора, които излизат навън се избиват и пак се хвърлят в огъня, жени са карани да играят голо кърваво хоро, след това са избити. Изклани са и хората в църквите. Прекият очевидец на събитията Стефан Кисьов пише как всички улици в града са били покрити с мъртви тела, а криещите се хора в къщите си станали жертва на пожарите. Градът е погълнат от пламъци и е унищожен напълно.Д.Илков пише, че градът от „Светъл Брилянт“ се е превърнал в „грамада от човешки черепи, кости и купища руини“. Средновековната Ески Джамия е единствената сграда, която турците запазват и която остава като спомен от някогашния град.

Старозагорското клане, извършено от турската армия над българите в града на 19 юли 1877 г. – костницата на жертвите
След клането в църквата „Св. Богородица“ турците намират сред купищата трупове 2 като по чудо оцелели деца, които са били покрити от мъртвите тела на майките им. Турците приемат случката като поличба и пускат децата да си вървят. След като труповете престояват в църквата няколко дни, турците от решават все пак че не е редно да оставят тленните останки в Божия храм и ги погребват в едно дере на 100 метра от църквата. Единствените свиетели на всичко това са двете оживели деца. След години Стара Загора се сблъсква със страховит проблем. Всеки път, когато вали дъжд, прастта се размива и вади човешки кости. Минава време и в началото на 20-и век в града се завръщат като мъже някогашните оцелели деца и разказват какво са видели. Тогава старозагорци изкопават костите и изграждат в дерето мавзолей-костница, където полагат тленните останки.

По това време старозагорският мюфтия Хюсейин Раджи ефенди като очевидец на всичко пише книга. В книгата се казва, че по време на битката в града 300 българи били се затворили в църква и категорично отказали да се предадат, а Сюлейман паша заповядал църквата да се атакува с оръжия и топове и българите били избити. В книгата той споменава и че българинът Хаджи Никола го спасил, заедно с жената и децата на мюфтията. Но в нея пише още и че когато Гурко влезнал в Тракия с „отмъстителната българска дружина“, руснаците „изколват“ около 1000 мюсюлмански мъже, жени и деца. Тези данни стряскат столицата. Пресата в Турция започва да пише, че стотици невинни мюсюлмани се избиват и хвърлят в реките. Писанията стигат и до Сюлейман паша, който праща писмо на старозагроския мюфтия.

Големият приятел на Османската империя Юлий Викхет, който се отнася с неприязън към Русия, и непрекъснато възхвалява победите на Сюлейман паша при Стара Загора, като съпровождащ кореспондент на в-к „Аугсбургер Цайтунг“, виждайки зверствата на турците в града, завършва написания от него репортаж със следното:

„ Радостта ми се помрачи от това, което ми се случи да видя и чуя. Аз не съм в състояние да опиша всичките ужаси на сцените, на които, за мое нещастие, съм бил донейде свидетел и очевидец. И сега даже, като си припомня за тях, кръвта ми замръзва в жилите. Това, което се нахвърли върху нещастния град Ески Загра (Стара Загора – б.а.), бяха не хора, а легион бесни дяволи. В плен никого не вземаха, а всекиго, без разлика, с байонетите си пробождаха или с ятаганите съсичаха. На ранените главите отрязваха. Болни, жени, деца, старци, всичко, което бе живо и дишаше, безмилостно убиваха или хвърляха в пламъците на запалените къщи… Участта на Магдебург в 30 годишната война едва ли е била по-ужасна от участта на нещастната Ески Загра. И най-кръвожадните орди на онази епоха не са могли да убиват, да горят и да опустошават с по-голяма зверска ярост, отколкото това се случи в наши дни и дори става в тази минута… Моите нерви не са слаби. Аз съм участвал в Кримската война и в кръвопролитната война в Индия. Като кореспондент бях очевидец на френцузката кампания през 1870 – 1871 г., но всичко, което виждам сега, преминава границите на възможното. “
Възкръсване от унищожението: Трудното начало[редактиране | редактиране на кода]
Възстановяването на града изглежда невъзможно. [51] [52]Особено още през 1878 г. Зимата се оказава много студена, лятото сухо и безплодно. През януари и февруари месец оцелелите старозагорци малко по малко започват да завръщат след войната, но това, което заварват са само пустош, развалини и улици с непочистени човешки трупове. Допълнително крадците са доунищожили всичко. Места за обитаване няма. Няма и най-елементарни условия за живот. Градската управа започва да полага много усилия, но в най-добрия случай се налага на няколко семейства да живеят само в една единствена стая сред развалините на малкото останали полуразрушени турски къщи. Проблемите нарастват още повече, след като турците също се завръщат и започват да заявяват имотни претенции. През 1879 г. положението става изключително тежко-няма достатъчно храна, дрехи и подслон за хората. Проблемите с планирането на града стават все по-актуални. Те се разискват още през пролетта на 1878 г., но трудностите по това време са извънредно големи, за да се стигне до лесно решение на проблема. Опцията всеки да започне да си строи върху своето място практически означава да не може да се извърши градско планиране. Точно тогава Димитър Наумов изказва своето оригинално предложение-градът да се възстанови, но не по обичайния модел, а по нов, модерен модел.

Започват предложения да се изкупят всички места, но управата среща решителната съпротива на гражданите-хората са дълбоко свързани с дворовете и съседите си и трудно биха се съгласили да строят на други парцели. Най-твърда е съпротивата в квартал „Акарджа“. Там хората се обявяват твърдо против модерното планиране на града. Акарджанци са влиятелни хора със заслуги и тяхното мнение не е без значение. Тогава започват да се провеждат общоградски събрания и сбирки из целия град. Много усилия се полагат, за да се убедят хората в перспективите на бъдещото планиране и да повярват, че са прави за общото благо. Все пак накрая се стига до едно общо съгласие-всички старозагорци решават, че ще дадат всичко от себе си, за да може на мястото на разрушенията отново да се издигне един богат и развит град.

Нестор Марков, Атанас Илиев и Димитър Наумов организират съставянето и бързото приемане на нов, модерен план за застрояването на града, разчистването на останките от разрушенията, събирането на средства, строителството на нови сгради и снабдяването на населението с храна и дрехи.

Web Analytics