СКАЗКА НА ГРИГОР ВАСИЛЕВ ЗА ЙОРДАН ЙОВКОВ ИЗНЕСЕНА ПРИ ОТКРИВАНЕ НА НАРОДНИТЕ ЧЕТЕНИЯ ПРИ ЕВРЕЙСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ 

.
София, 29 ноември 1938 г.

.

Григор Василев е изявен политик и държавник, блестящ оратор и публицист. Бил е министър на земеделието. Участник е в национално-освободителните борби на българите.Той  е дългогодишен редактор и издател на редица вестници и списания. Тази му дейност го свързва с утвърдилите се в национален и световен план български учени, изявените ни художници и скулптори и майсторите на перото в нашата литература за един период от близо четири десетилетия. На ученическия си другар Йордан Йовков той посвети едни от най-добрите редове за живота и творчеството му

Уважаеми госпожи и господа!

Аз избрах за тема тая вечер да ви говоря за моя другар Йордан Йовков. Той беше мъченикът-творец през целия си живот. 

Към 1898 г., преди 40 години, Йордан Йовков пристигна от Южна Добруджа, от село Чифуткьой, и постъпи в Първа гимназия, до Държавната печатница. И аз бях там ученик и изкарахме три класа заедно. Завършихме на 1900 г. Като ученик той не беше нито много силен, нито много слаб. Добър, лоялен, весел, с един особено благ характер, беше един благодушен човек.

Ние свършихме гимназия като добри другари и се разделихме. Той беше назначен за народен учител в родното си село — Чифуткьой, а аз заминах за учител за село Долна Оряховица, а след това в Драганово, Горнооряховска околия. Загубихме се за дълго време. 
Една вечер пред двореца през 1913 г., срещам Йордан Йовков: “Какво правиш, Йордане? Откъде идеш? Какво си правил досега?” Каза ми, че той бил във войната, взел е участие като офицер, но “Сега,каза, гладувам”. Това беше ясният му и искрен отговор. “Можеш ли да ми помогнеш?” Разбрах, че баща му при няколко години починал.
Аз бях тогава общински съветник, но нямах такава възможност да го настаня и му казах да ми се обади тези дни, ще помисля. Казах му, че съм на негово разположение.
Тъкмо в това тежко време на погрома1913 г. всички софиянци, цялото население беше паднало духом; България беше в много тежко положение; след много победи, след много походи, след много атаки - пълен крах, загуба на всичко. Помислихме да издаваме списание с някои запасни офицери.
Събирахме се и решихме да го наречем списание “Народ и армия”. Поставихме си основна цел да повдигнем духа на народа, да опишем подвизите на войската, нейните победи, нейните страдания и ако можем, да внесем малко успокоение и оживяване, малко съживяване на българския дух.

Та, когато решихме този въпрос, Йордан Йовков пак се обади и аз му казах: “Йордане, това дето ме молиш, не мога да направя за тебе нищо, но ти предлагам, ако се съгласиш, да станеш администратор и коректор на списанието. Ще ти плащаме 80 лева на месец.” Той беше основен учител с 59 лева месечна заплата. “Може би - казах му - ще можеш да си намериш добавъчна работа и по този начин ще останеш в София.”
Той се съгласи.

Когато дойде у нас на ул. ”Ангел Кънчев” аз го попитах къде е бил по време на войната. Той ми каза, че е служил в 41 полк. Между другото му загатнах: “Ако желаеш, опиши ми нещо от твоя живот през войната” и между другото му дадох една тема. “Много ме интересува, като почна войната как посрещна тази вест вашата част, вашата дружина?” Той помисли. Беше бавен, нерешителен, не вярваше на своите сили. Аз настоях втори и трети път, да се опита. “Напиши, напиши нещо, та да събудим малко нашия народ, който върви тук из София като на гробища. Всички навели глава, изгубили всякаква воля, всякакъв кураж, всяка надежда.” Много му говорих, той слуша и мълчи, ама нещо от вътре го вълнува.
Не минаха два-три деня и той трябваше да дойде, да приеме вече ръкописите, които пристигнаха, за да печатаме първата книжка. Една вечер, като се върнах у дома, намерих на бюрото си един ръкопис: “Утрото на паметния ден”. Мене не ми идваше на ум, че това е от Йордан Йовков, тъй като нямаше подпис. Прочетох написаното, направи ми много силно впечатление и си казвам: “Кой е този силен писател, който остави тук такава хубава работа?” И когато той дойде на другия ден аз му казах: “Получих една много хубава работа, но не зная автора, защото подпис нямаше.” Той ме погледна и много плахо каза: “Това аз го написах.” Мене не ми се вярваше.
“Ако си го написал ти, ти си голям автор. Твой ли е този почерк?”, “Мой е,каза”
“Ще го поставим в списанието - рекох - но ти пиши, пиши още, да продължи. Чуваш ли!”, “Ще продължа - отвърна той.”
Така  се появи тоя пръз разказ на Йовков “Утрото на паметния ден” в списанието “Народ и армия”, беше в книжката за месец ноември на 1913 г. 

Скоро след това срещнах Симеон Радев, който беше тогава в София, и му казах, че има един нов писател в България, който навярно ще си създаде голямо име. Симеон Радев ме погледна недоверчиво. “Не вярваш ли?”, а когато излезе първата книжка от списанието, аз му я дадох. Симеон Радев започна да чете и както го гледах, почна нервно да си мести очилата. “Какво е това? Кой е този писател? Това е чудо! Това е великолепно!” и пр., пр. възклицания. Тогава той писа, че един нов голям български писател се явява на литературната сцена.
По-нататък Йордан Йовков работеше за списанието и аз постепенно го задължавах да продължава да пише. Тогава той написа следваща втора повест: “Отвъд”, продължение на своята повест за войната. “Отвъд” -значи границата е мината. След това той написа “Първата победа”, след това написа “Кайпа”, след това — “Нощен поход”, след това трябваше да напише два големи разказа и както много пъти съм казвал, това са може би най-хубавите работи, които той трябваше да даде на българския народ - “Картината на холерата” и “Бунт”, когато войниците започват да губят равновесие и да се бунтуват. Цели 25 години аз го мъчих да напише тези неща. Той ми ги е разправял с малко думи, той се готвеше да ги напише, обещаваше да ги напише, но не ги написа.
След това Йордан Йовков дочака Първата световна война и пак постъпи на военна служба. Ние вече бяхме участвали и в Балканската война. Аз имах от него една пощенска картичка от с. Чифуткьой, когато той беше учител там. Но от втората война, започна подир това продължи редовната ни кореспонденция между нас.

Цялата редица писатели претърпя погромите на двете войни. И като издател ги търсех, за да помогнат на българската нация и на нашите приятели — евреите, за да се повдигне духът ни. Аз с най-голяма радост приех поканата да дойда сред вас, защото знаехх, че Вие ще се трогнете като мен от най-добрия българин - Йордан Йовков. Вас Ви мъчат не тук в България, но на други места. Ние тук мъчихме нашия Йордан Йовков. Той и сега ще ви съветва да не губете кураж, да искате да замените злото с добро. То винаги е по-трайно, винаги е човешко. Вярвайте в доброто! (Ръкопляскания.)
Можете да си представите моята мъка, когато  получих некролога за Йордан Йовков. Починал в Пловдив и то в деня на първия разказ, който той написа. Днес сме 15 октомври по новия стил, значина стават 25 години от тогава.

.

Паметник на Йордан Йовков 

Йордан Йовков е действително един от най-големите таланти на българския писателски небосклон. Той беше скромен човек, тих, мълчалив, много рядко весел, а когато беше весел, беше весел като дете, Обикновено беше мрачен, но не мрачен зловещ, а така да се каже меланхоличен, загрижен и по-скоро вглъбен в себе си. Посещаваше само кафене “България” и сладкарница “Охрид”. Там той пишеше своите писма. Той пак написа един мой устен разказ, нещо великолепно, в “Зора”. Бях му разправил един случай и той го написа великолепно. Той ми беше обещал да напише роман, подобен на “Камо Грядеши”. Във всеки случай, макар да не можа да напише този роман, Йовков е един бисер за българската култура. Той беше скромен, благороден, каквито хора рядко се срещат. И аз бих желал от вашата среда, и от други среди споменът за Йордан Йовков да се въздигне в един истински култ, да обкръжим неговата памет с най-голяма почит, ако бих могъл така да се изразя, с най-голяма симпатия. Ние не можем да го върнем жив, но ние можем всеки ден да го върнем като спомен, като писател, като голям мъченик — цял живот мъчен, с малка заплата, туй нямало, онуй нямало. Това е срамотно, но то е факт. На всеки случай аз ви моля, четете Йордан Йовков — той има вече 15 тома. Във всеки негов разказ неговата реч е точно речта на българския народ, но предадена по един великолепен начин. Той не е диалектолог — да пише на диалекта, но взема думите на народа и ги пише тъй, както трябва да се пишат, с азбуката на св. св. Кирил и Методий. Той е едно съчетание между класик, художник и модерен писател, с много хубав език, по-хубав от този на Вазов, който, разбира се, за българския народ е нещо много повече от Йордан Йовков, но в неговата епоха той ни е дал известен отпечатък на един език, който още се формира, който се носеше по селата и паланките. . Прочетете “Под игото” и след това който щете разказ на Йордан Йовков. Вие ще почувствувате, че езикът на Йовков е най-финият български език, където няма никаква смес. Кристал - това е езикът на Йордан Йовков.

Аз свършвам моята беседа, като благодаря за вашето внимание. Простете ми, че този път ви занимах с един човек, чийто портрет целия си живот съм носил като на брат, един човек прекрасен, един идеал на българина. Благодаря на Бога, че ни даде Йордан Йовков, за да увековечи българската литература.

(Продължителни ръкопляскания.) 

.

Публ. във в. “Литературен форум”, бр. 31, С., 14 – 20 .Х. 1997 г., с. 7.

Източник: BG diaspora 

Культурно-просветительская организация 
болгар в Москве.

.

Родната къща на Йордан Йовков

.

"ОВЧАРОВА ЖАЛБА"

Първият разказ на Йордан Йовков

.

Мнение на проф. Цанка Станкова: Разказът "Овчарова жалба" е от най-ранните Йовкови текстове (1910 г.) и самият автор се колебае дали има място в сборника "Старопланински легенди". Това е дебютът му в белетристиката. През 1926 г. разказът е преработен много, защото той намира, че е близък с другите "легенди" по тема, но "начинът, по който е написан", разваля хармонията. В първия вариант липсва мотото, взето от народна песен за хайдутина Стефан Цоцкин, която се пее в Жеравна. Презимето на реалния герой, чиято съдба, вплетена в сюжетната структура на разказа, е образувано от личното име на майка му, а това подсказва сиротничество, неназован баща.

Заглавието говори за "овчарова жалба", а мотото озвучава майчини вопли. Текстът насочва вниманието ни върху майчината мъка, изоставена от сина си, но смисълът на тази драма е много далеч от отработения от Ботевата поезия например мотив. Поразено е не бащиното огнище, а човешкото сърце. В този разказ интимният свят на човека е разрушен от волята не на национален, а на социален потисник, но Йовков е загърбил тенденциите в прозата ни от началото на века, акцентът да стои върху социалното като определеност на човека.

Ясно е, че четем текст на автор-новатор, който промени стереотипите в белетристиката ни, ще я ориентира към психологическото начало. Затова нахалост са съмненията на писателя за разказа. Темите за любовта и смъртта, за постигането на индивидуална свобода, за крайното прекрачване на законите на общността, за конфликта между житейски и морални парадигми, за трагическата вина, греха, страданието, жертвата, изкуплението и т.н. вписват категорично творбата в "хармонията" на сборника.

.

Източник: Литернет

Снимките прибави: Николай Увалиев

Към Йордан Йовков: Къде и да съм, България винаги е в мен  

.