ВЕЧНОТО СЛОВО НА ЯВОРОВ

Пейо Яворов. Обработка на снимката Е`Паметта на българите

.

ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ

Две хубави очи. Душата на дете

     в две хубави очи; - музика - лъчи

     Не искат и не обещават те...

     Душата ми се моли,

     дете,

     душата ми се моли!

Страсти и неволи

     ще хвърлят утре върху тях

булото на срам и грях.

Булото на срам и грях -

     не ще го хвърлят върху тях

страсти и неволи.

     Душата ми се моли,

     дете,

     душата ми се моли...

     Не искат и не обещават те! -

     Две хубави очи. Музика, лъчи

     в две хубави очи. Душата на дете...

.

Мина

.

Яворовото стихотворение "Две хубави очи", посветено на Мина Тодорова, е едно от най-чувствените му произведения, разкриващи истинската същност на любовта и образа на любимата. Стихотворението е наситено с много чувства и емоции за това като цяло то звучи като интимно откровение на авторовата душа.

Творбата изразява притихване пред образа на любимата жена, приклонение пред любовта и въздигането и на пиедестал пред, който автора се прекланя. Лирическият герой е пленен и очарован, не толкова от плътското в жената, отколкото от вътрешната и красота. Представянето на образа на жената само чрез детайл от нейната външност очите, и придава мистичност. Непорочнния и невинния на образ на детето сравнен с този на жената я издигат на божествено ниво и я оприличават на ангелско създание, на което лирическия герой се възхищава.

Вярата на поета в идеала, в постигане на съвършенството в живота, превръща Мина в онова земно изражение на духовното, към което се стреми неспокойният му дух. Мина поразява Яворов с чистотата и невинността си. Точно тези качества подтикват поета към създаването на творбата - „Две хубави очи”

.

Паметник на Пейо Яворов. Снимка: Либра

.

ЗАТОЧЕНИЦИ 

От заник-слънце озарени,

алеят морски ширини;

в игра стихийна уморени,

почиват яростни вълни...

И кораба се носи леко

с попътни тихи ветрове,

и чезнете в мъгли далеко

вий, родни брегове

 

И някога за път обратен

едва ли ще удари час:

вода и суша - необятен,

света ще бъде сън за нас!

А Вардар, Дунав и Марица,

Балкана, Странджа и Пирин

ще греят нам - до гроб зарица

сред споменът един.

 

Рушители на гнет вековен,

продаде ни предател клет;

служители на дълг синовен,

осъди ни врага заклет..

А можехме, родино свидна,

ний можехме с докраен жар

да водим бой - съдба завидна! -

край твоя свят олтар.

 

Но корабът, уви, не спира;

все по-далеч и по далеч

лети, отнася ни... Простира

нощта крилото си - и веч

едва се мяркат очертани

на тъмномодър небосклон

замислените великани

на чутният Атон.

 

И ний през сълзи накипели

обръщаме за сетен път

назад, към скъпи нам предели,

угаснал взор - за сетен път

простираме ръце в окови

към нашият изгубен рай...

 

Горчива скръб сърца ни трови. -

Прощавай, роден край!

.

Стихотворението "Заточеници" е написано в края на 1902 г. по повод на заточаване на македонски българи в Мала Азия, след атентата в Солун на 6 декември 1901 г. Творбата е издържана в стила на революционната тематика, въпреки че звученето е тъжно, елегично, пораждащо се от трагичната обреченост на заточенците, които никога повече няма да видят своя роден край.

Пейо Яворов добре познава чувството на пълна отдаденост на отечеството и драматизма от раздялата с него. Елегията е изпълнена с болка и безнадеждност, тя носи чувство на светла тъга от прощаване с родината и удовлетвореност от изпълнен патриотичен дълг.

.

ГРАДУШКА

"Една, че две, че три усилни

и паметни години... Боже,

За някой грях ръце всесилни

издигна ти и нас наказа.

     Кой ли може

неволя клетнишка изказа,

макар и - вчерашна се дума?

Да беше мор, да беше чума,

че в гроба гърло не гладува,

     ни жадува!

А то градушка ни удари,

а то порой ни мътен влече,

слана попари, засух беше -

в земята зърно се опече... "

 .Но мина зима снеговита,

отиде пролет дъждовита -

     и знойно лято позлати

     до вчера злъчни широти.

 Назряла вече тучна нива,

класец натегнал се привежда

и утешителка надежда

при труженик селяк отива.

 Затопли радост на сърцето,

усмивка свърне на лицето,

     въздишка кротка, пръст до пръст -

     ръка неволно прави кръст:

 "Да бъде тъй неделя още,

неделя пек и мирно време,

олекне ще и тежко бреме, -

на тежки мъки края дойде".

 .

     Додето сила има,

селяк без отдих труд се труди...

Почивка - ей я, би-ще зима.

Сега - недремнал и се буди:

петлите първи не пропели,

дори и куче не залае,

на крак е той... - "Катран и върви,

бре мъжо, взе ли от пазаря?" Знае

невеста ранобудна - всичко,

готово е, но пак ще пита,

че утре жетва е; - самичко

сърце си знае как се стяга...

   И сърдита

за нещо тя на двора бяга

и пак се връща в килеря,

тършува... "Днеска да намеря

Седмина още - чуеш жено?

- Ти ставай, Ваньо, - лентьо стига!

Небето ето - го червено,

че вече слънцето се дига,

добитъкът те гладен чака".

А Ваньо сънен се прозява

и зад сайванта в полумрака

подал се - Сивчо го задява

с носът си влажен по вратлето.

"Хе ставай! - вика пак бащата

отсреди двора, на колата

затракал нещо, - стига..." Ето

в съседен двор се вдига врява -

там някой люто се ругае.

Наблизко негде чук играе

и наковалнята отпява.

А сутренник повява леко

и звън от хлопки от далеко

донася в село; стадо блее...

На всякъде живот захваща.

И ето вече слънце грее

и на земята огън праща.

 .

Преваля пладне. Задух страшен.

И всеки дигне взор уплашен,

с ръкав избрише си челото

и дълго гледа към небето,

а то сивее мъгловито.

И слънцето жълтей сърдито:

От юг бухлат се облак дига

пълзи и вече го настига;

по-доле вирнали главите

и други... Знак е - чуй петлите.

А гъски около реката

защо размахали крилата,

и те са глупи закрещели,

Какво ли са орали, сели?

 .

Върни се облако неверен, -

почакай, пакостнико черен,

неделя - две... ела тогази,

страшилище! А облак лази,

ръсте и вий снага космата,

засланя слънце; в небесата

тъмней зловещо... Милост няма!

Ще стане пак беда голяма. -

на завет всичко се прибира,

сърцето трепне, в страх премира,

че горе - дим и адски тътен.

Върхушка, прах... ей свода мътен

продран запалва се - и блясък -

и още - пак, - О Боже!... Трясък

оглася планини, полета -

земя трепери... Град! - парчета -

     яйце и орех... Спри... Недей...

     Труд кървав, Боже, пожалей!

 .

Но свърши. Тихо гръм последен

заглъхва нейде надалече

и вълк на стадо - вихър леден

подгоня облаците вече.

А ето слънцето огряло

тъжовно гледа върволица

от стари, млади и дечица

забързали навън от село;

в калта подпретнали се боси,

глави неволнишки навели,

отиват, - черно зло ги носи

в нивята грозно опустели.

Че там жетварка бясна хала

просо, пшеница, ръж, ечмени -

безрадно, зрели и зелени,

и цвет - надежди е познала.

-

За стихотворението „Градушка" години по-късно Яворов си спомня: „Когато написах „Градушка" то е повече по детински спомени. Имайки предвид, че аз съм от Чирпан, от един лозарски град, където градушката всеки две-три години разплаква много хора. Споменът е толкова жив, толкова болезнен". Така се ражда едно от най-хубавите стихотворения в българската литература. 

„Това е не само едно от най-хубавите произведения на поета, признато от всички за класическо, то е и една от най-силните работи в нашата поезия." (Г Цанев)
„Само „Градушка" да беше написал Яворов, той пак щеше да заеме едно от първите места в нашата литература..." (Ат. Далчев) |
„Огромното социално обобщение, което съдържа „Градушка", несравнимото майсторство, с което е написано стихотворението, разнообразната палитра от художествени средства, необикновената въздействена сила на творбата правят от нея уникално явление в националната ни поезия. Веднъж Пенчо Славейков ми каза, че „Градушка" е тварба, която той не знае нещо подобно във всемирната литература" (П. Данчев)

.

.

Пейо Яворов и спомени за българска Македония

.

Николай Увалиев

.

Към Социални и революционни мотиви у Яворов 

.

КЪМ ТВОРЧЕСТВОТО НА ПЕЙО ЯВОРОВ,

ПУБЛИКУВАНО В ИЗДАНИЕ СЛОВОТО

.

    Източник: Словото 

    Web Analytics