Днес името на Милен Сакъзов (1 юли 1903 г. 25 юни 1975 г.) незаслужено е забравено и се помни от малцина. А той е един от най-талантливите наши художници-маринисти, който съвсем заслужено още приживе заема достойно място редом до такива изтъкнати живописци, посветили изцяло (или в голяма част) творчеството си на морето и морската тематика, като проф. Александър Мутафов, Марио (Марин) Жеков, Христо Каварналиев, Георги Велчев, Йордан Кювлиев…

Милен Сакъзов е роден в София, но младото учителско семейство на родителите му се премества за известно време в Шумен, след което се установява трайно във Варна. Баща му Борис Сакъзов е брат на
известния в миналото общественик, политик, писател и преводач Янко Сакъзов. Самият Борис Сакъзов също не е чужд на обществения живот и политическияте борби, известен е като всеотдаен труженик на словото с ярко и остро журналистическо перо. През 20-те и началото на 30-те години е бил председател на Варненското дружество на журналистите, а след това за негов секретар и почетен член.

Майката на бъдещия художник Параскева Генкова Сакъзова става учителка след като завършва гимназия в старопрестолния Велико Търново при дъщерята на българския поетически гений Христо Ботев –Иванка. Нейни писма и снимки с дарствени надписи, както и писма от съпругата на Поета дълго са пазени в техния семеен архив, откъдето са предадени за съхранение в къщата-музей в родния град на Христо Ботев.

Милен Сакъзов завършва живопис в Художествената академия в София при големите български художници и педагози Цено Тодоров и Борис Митов, но най-силно влияние върху неговото израстване и
утвърждаване като маринист оказва духовната му близост с проф. АлександърМутафов. Младият художник силно е впечатлен и от творчеството насветовноизвестният руски художник-маринист Айвазовки, чиято творческа ижитейска съдба той ще следва в най-същественото и съдбовното до края на живота си.

След завършване на академията Милен Сакъзов е назначен на работа в създадения от братятата К. и Х. Шкорпил Варненски археологически музей, където рисува къщи и улици от стара Варна, Аладжа манастир, прави портрети на варненски възрожденци и бележити българи. По уважителни за младостта му причини заминава за “златна” Прага, откъдето е родом първата му съпруга, на която Варна изглежда като съвсем неуглено и малко провинциално градче, населено повече с гърци, турци, арменци, турци, преселници от гръцка Македония, Одринска Тракия, Сърбия (Царибродско и Босилеградско) и тук-таме с гагузи. А тя е била фабрикантска щерка и е имала в аксесоарите си дузина дамски капели и омбрели и не по-малко рокли и обувки.

Поради тези сериозни семейни причини първата самостоятелна изложба на Милен Сакъзов е открита през 1933 г. в Прага. Отзивите за показаните в нея 75 платна са възторжени. Междувременно енергичният и продуктивен млад художник има възможност да посети Австрия, Италия и Франция, продължава да рисува с ентусиазъм и успява да подготви още три свои самостоятелни изложби в Чехословакия и с тях се утвърждава като изключително одарен художник-маринист.

Тези успехи обаче са последвани от семейни неблагополучия и бракът му се разпада по стародавния път от времето на римското право – развод. Но пред него има друг път, по които той е направил успешни стремителни крачки.Този неизвървян докрай път го довежда отново във Варна, където той може да е винаги близо до морския бряг и морето; да го наблюдава, да го сърцезава, да му се любува и преди всичко да го рисува в различните му настроения и състояния; в различни часове на деня и в различни сезони. За него морето е неизразимо със слово влечение и страст. И ако не е на морския бряг, той е сред неговите спокойни “тепсиени” сребърни води или кипящи талази с любимата си лодка “Корсар”, съпровождан от пронизителния писък на ненаситните
гларуси, които войствено кръжат над рибните пасажи и стремително се спускат върху сребристите им отражения на морската повърхност. Стотици пъти Милен Сакъзов е виждал това, но никога не е гледал морето с очите на риболовец. Ипрекосявал крайбрежните води от Галата до Калиакра, че и по-далеч и няколко
мили по навътре да се докосне до непрекъснато менящите се багри и светлина на морската шир и морската стихия, да улови мигове от неговата вечност. Тази
непреходност винаги го е привличала и предизвиквала като творец.

.

.

В България Милен Сакъзов прави десетки самостоятелни изложби в най-престижните салони, галерии и изложбени зали: в салон “България” на ул. “Аксаков”, в галерия “Форум” на площад “Народно събрание”, във фоайето на Народния театър, в галериите на ул. “Раковски”, бул. “Руски” и ул. “Шипка” № 6… И това е само в София, където една от тях е открита от тогавашния председател на Сюза на художниците Александър Божинов, а другите са посещавани от най-видните български живописци, сред които се откроявал с
величествената си духовна и физическа осанка Владимир Димитров – Майстора.

Десетки са изложбите му и участието му в колективни изяви и във Варна, където той е преподавател по рисуване във факултета по рисуване във ВИНС (Висш институт по народно стопанство) “Д. Благоев”, сега Варненски икономически университет. Занимава се и с научна работа и му е присъдена титлата доцент.

Втората му съпруга Нора Георгиев Сакъзова (вечна й памет!) на 1 септември 1996 г.във Варна ми разказа:

“През 1950 г. се запознах с Милен Сакъзов. Работех в библиотеката на ВИНС, където Милен бе преподавател. През 1952 г. се роди синът ни Борис и трябваше да заминем за София. Оставих къща, всичко и отидохме – без квартира, без нищо. Изкарахме много тежко, но бяхме заедно. След това му дадоха едно ателие и той започна да подготвя изложби. През 1958 г. беше първата му изложба в София. Тя не е първата му изява като творец. Тогава той започна да рисува в Бояна. Заредиха се изложба след изложба. Повечето от времето си прекарваше във Варна, а аз останах на работа в София, защото нямаше как да прекъсна. Той си идваше във Варна, рисуваше, готвеше изложби. Имаше пълна свобода. Творческа.

С него имам 19 години разлика, но тя не личеше, защото той беше с младежки дух. За някои неща аз имах по-зрели възгледи, а той беше по-артистичен. Умееше всичко. Обичаше да готви. Правеше рибена чорба, яхния. Той влагаше творчество в готвенето. Не готвеше по рецепти, но ставаше чудесно ястие.

Живяхме заедно близо 22 години. Той претърпя много разочарования. Голами борби имаше във ВИАС (Висш институт по архитектура и строителство, преди 1989 г. Инженерно-строителен институт – б. а.) в София. Той беше изключително честен и чист човек и не се подаваше на манипулации. Участва в конкурс за професура. Предаде си работата и дойде във Варна, като мислеше, че всичко ще мине нормално. Обаче проф. ненко Балкански го отряза. Това беше голям стрес за него и след този случай той веднага напусна ВИАС. Пенсионира се.И преди да почине каза да не се слага некролога му в института. Той почина на 25 юни 1975 г. от рак на черния дроб. Много тежка и мъчителна смърт. Стоически понасяше всичко. Не се оплакваше никога. До последния момент.”

Освен чудесни платна, някои от които се сахраняват в НХГ, а други са били откупени от Министерския съвет, Народното събрание, БМФ, стопански и държавни институции и организации, частни колекционери от България и .чужбина, Милен Сакъзов е оставил и кратки спомени за едно свое пътуване до Индонезия

“Беше в Джакарта. Слязох от кораба и се отправих към една гемия, която привлече вниманието ми. Под мишницата си носех блокче за рисуване. Опитах се да надникна в гемията. От нея излязоха няколко
мъже с библейски бради, обгорели от слънцето, същински пирати. Видяха ми се необикновено интересни и реших да разтворя блока. В ръката на единя блесна нож, а други съвсем не приятелски ме наобиколиха. Работата стана много сериозна. Навярно ме взеха за холандец – техен враг. Нямах друго оръжие, освен блока и моливите. С мимика и няколко запаметени чужди думи се разбрахме, че искам да ги рисувам. По враждебните им лица премина учудване, после се разля усмивка и смях. Започнаха да ме тупат по гърба, заведоха ме в гемията и ми позираха.
Оставих им скица за спомен и побързах да се прибера на кораба. Капитанът, застанал на мостика, имаше същото мрачно лице, като човека с ножа, отчаян от дългото ми отсъствие. Трябваше и него да скицирам, за да го победя. И още веднъж се убедих, че мирната палитра е по-силна от оръжията.”

С носталгична, но почти весела усмивка синът му Борис си спомня: “До края на живота си, вече 73 годишен, баща ми си остана момче. Той не остаря. Беше си емоционален докрай. Не го интересуваха битови проблеми. Спомням си като му събаряха бараката край морето двама цигани, съпровождани от милиционер. На другата сутрин баща ми плачеше със сълзи и рисуваше съборената барака. После отиде в общината, където повечето архитекти бяха негови ученици, и главният архитект му казал: “Чакайте, другарю Сакъзов…” И веднага му издали разрешително за строеж на бунгало.Такъв човек беше. Не си използваше връзките и не се облагодетелстваше. Съученичките ми бяха влюбени в него, защото той беше младеж по дух.”

Сега Милен Сакъзов е само дух. Безсмъртен и вечен като морето!

.

.

Автор: Красимир Машев