Васко Абаджиев – геният на цигулката

Васко Абаджиев. Снимка: Панчо Балкански

.

На 14 януари 1926 година в София се ражда един от признатите музикални гении на 20-и век – цигуларят Васко Абаджиев. Неговата гениалност е закономерна, тъй като при оформянето на човешкия зародиш, в точния момент, са се обединили „артистичните гени” на две български търговски фамилии – абаджиевата и пиперовата.

Бащата на Васко е известният български цигулар и педагог проф.Никола Абаджиев – възпитаник на прочутия Анри Марто, а майка му Лала Пиперовае талантлива пианистка. Нейният брат Любен става симфоничен диригент, а по-голямата й сестра Пеша Пиперова е художничка и съпруга на именития български скулптор проф. Андрей Николов! В родната къща на Васко на ул. „Любен Каравелов” № 20 са „господствали” разностранни културни изяви.

.

 Към музиката Васко се пристрастява още преди да се роди

в утробата на майка си, а след като прохожда, любимото му място била една пухена възглавничка под клавиатурата на пианото, откъдето по цял ден слушал музикални изпълнения. Той се ражда на 14 януари заедно с името си – по стар стил тогава е било Василовден. В деня на шестия си рожден ден Васко осъществява своя пръв концерт пред подбрана публика в дома. Ето как описва това събитие примабалерината на софийската опера Лидия Диамандиева: „Излезе като възрастен с бавна походка, огледа се победоносно, без капчица стеснение и се загледа в две малки „госпожички”, които си шушукаха доста силно. Ядоса се типично по детски, тропна с краче и неочаквано извика: „Ако не престанете да говорите и да се глезите, днес няма да свиря!”

Възцари се гробна тишина и започна нещо невероятно: като че ли не шестгодишно момченце с кадифени панталонки и лачени обущенца бе пред нас, а някакво дете чудо, фокусниче, което започна да вае с цигулката си невероятни тонове. Всичките присъстващи бяхме като наелектризирани и във властта на някакво неописуемо вълнение – навярно всеки е мислел вътре в себе си, че присъства на нещо свръхестествено, граничещо с анормалното, в изпълнението на това дете чудо. Но всички бяхме сигурни в едно – пред нас бе ново явление в музикалния живот на планетата!”

.

14 януари 1932 година: Васко по време на своя пръв концерт

.

На 3 май 1932 г. Васко прави първото си публично изпълнение в салона на италианския културен институт „Про ориенте”, на ул. „Оборище” № 5. Сред отбраната публика са италианският, германският и френският посланик. „Залата буквално ахна още при първите звуци – споделя писателят Драган Тенев. Момчето, държащо в ръката си четвъртинка цигулка, едва стигаше до клавиатурата на пианото, но свиреше по някакъв невероятен начин – без напрежение, вглъбено в себе си. Тогава за пръв път чух за жив човек – при това дете – да се казва, че е гений.”

След месец и половина по време на участието на проф. Никола Абаджиев в журито на Първия виенски конкурс за певци и цигулари се организира своеобразен „конкурс” с един участник – Васко Абаджиев. Участниците в журито са именитите Ян Кубелик, проф. Карл Лафит, проф. Ти Мао, проф. Никола Абаджиев и Джордже Енеску. 

.

Той завършва основното си образование за три години и на 9-годишна възраст се дипломира 

Постъпва в общия отдел на музикалната академия, като изпълнява сол-минорната соната на Бах и концерта за цигулка на Бетховен и така става най-малкият студент в историята на българското висше образование –

Първият „истински” концерт – с билети, Васко изнася на 17 ноември 1935 година във Военния клуб. В програмата му са творби от Корели, Чайковски, Виенявски, Крайслер, Хендел и Моцарт. Отзивите за концерта – сред които на проф. Панчо Владигеров, проф. Асен Златаров и проф. Александър Балабанов - са възторжени. Последният отбелязва, че „Васко Абаджиев е нещо по-сериозно от вундеркинд, той е гениално дете, той е роден голям артист, той е духът на цигулката! (в. „Нови ден”, 21.11.1935 г.).

През 1937 г. забележителният 11-годишен цигулар участва в конкурса „Йожен Изаи”, провеждан в Брюксел под патронажа на белгийската кралица Елизабет І. Поради малката си възраст той е категоризиран като „неофициален състезател”, което не е причина журито, съставено от най-прославени европейски цигулари като Жак Тибо и Карл Флеш, да му постави най-високата оценка! Впечатлена от изкуството му, кралица Елизабет І кани Васко единствен от наградените на частна аудиенция в двореца. На срещата той отказва предложението й да получи белгийско гражданство с думите: "Няма начин, Ваше Величество, ние сме българи".

.

Семейство Абаджиеви

.

Малкият цигулар продължава обучението си в майсторския клас на брюкселската консерватория при ученика на Изаи – професор Зимер.Въпреки започналата Втора световна война следващият седемгодишен период от живота на Васко е изпълнен с активна концертна дейност. Заедно с прочути диригенти като Ерик Клайберг, Йозеф Вилем Менгелберг и Карл Бьом той изпълнява многократно концертите на Бах, Моцарт, Бетховен, Менделсон, Чайковски, Брамс, Паганини и други пиеси, които категорично утвърждават в Европа името му като най-търсения млад цигулков виртуоз. Продължава и музикалното си образование в Берлинската консерватория по пиано и композиция. Все пак военният период нанася своите „поражения” върху младия цигулар като

получава непоносимост спрямо виенето на сирените 


Те предизвикват силни спазми в слуховия му орган и болки в главата. „Ужасното във войната за мен бяха не гладът и бомбите, а сирените” – споделял той. След края на войната концертните му изяви започват да „обслужват победителите” и той свирил – предимно срещу нахранване! – ту в американската, ту в съветската зона на Германия, като изкуството му е най-добрият „пропуск” за придвижването в тях.

В 1947 г. Васко Абаджиев преживява първите две негативни събития – смъртта на баща си и тежко прекарано заболяване от жълтеница, от което дълго се възстановява в България и Унгария. Въпреки принудителното намаляване на концертната му активност в Европа тя продължава до 1950 г., от когато започва „българският период” в живота му.

Заедно с майка си Васко Абаджиев се установява в София, в собствения на семейството апартамент, построен от арх. Яким Якимов в жилищната кооперация на днешната ул. „Авицена” №1 и бул. „Цариградско шосе”. Там преживява

шест незабравими години в бурна концертна дейност

в  които спечелва любовта и уважението на българския народ. По правило „опашките” за закупуване на билети
за концертите му бяха километрични и обикновено се формираха от 22,00 часа на предната вечер преди пускането им на каса. Повечето му изяви са с диригентите проф. Саша Попов, Васил Стефанов, Добрин Петков и др. и с „несменяемия акомпанятор” проф. Панчо Владигеров. Концертите неизменно се превръщаха в празници, а публиката нескончаемо скандираше „Васко, Васко”, „още, още”, „бис, бис” …

Разказвам това в единствено число, защото не само съм присъствал и скандирал възторжено на всичките му концерти в София, а и защото съм имал рядката привилегия и удоволствие, през 1956 г. да свиря на виола заедно с него в струнен квартет! Макар това да бяха „срещи с Божество”, мога да кажа убедено, че той беше личност, в която гениалността и обикновеното човешко поведение съжителстваха мирно и съвместно. Когато работеше, беше безкомпромисно взискателен и невероятно съсредоточен. Имах усещането, че

когото той свиреше, изпитваше чувството на съдбовност 

сякаш от това зависеше живота му. По време на репетициите и концертите неговият енергиен разход винаги беше максимален; след това релаксираше легнал, медитирайки. Контактът му с природата и нейната тишина бе важен компонент в релаксационния процес, особено когато ушите му започваха да „пищят”. Независимо че вече наближаваше 30-годишна възраст, „по детски” се увличаше от играта с топка, тенис и стъклени топчета. Тези негови „странности” даваха обилен материал на „жълтата преса”, която „откриваше” и коментираше по всевъзможен начин тяхната първопричина.

От детските години майка му неотклонно бе край него. С грижите си за артистичния му просперитет и създаване на битов комфорт тя бе неговият „ангел хранител” и „бодигард”. Понеже живееше в свой свят, далеч от житейските проблеми, той израства като „голямо дете” с чисти и искрени помисли. След музиката главният авторитет за Васко бе „майката орлица”, която имаше силно влияние върху него. В българския период за Васксо Абаджиев и майка му специални грижи се полагаха и от българската държава.

1956 година: първият случай, когато добрата фея изоставя Васко. Това става през октомври, по време на т. нар. унгарски събития, когато войските на СССР навлизат в Унгария и разгромяват антитоталитарното въстание. В разгара на тези трагични събития Васко и майка му пътували във влака. Тъй като някои от унгарските пътници ги сметнали за руснаци, били нападнати и ударили Васко по главата с метален предмет! Новата травма активизирала „старите болежки” и наложила дълго лечение в Унгария, а след това и в Западен Берлин. Това 

налага преминаване през „желязната завеса”

без специално разрешение. изтълкувано като „бягство от социалистическата родина”, съпроводено с редица неадекватни действия като забрана за излъчване по радио София на Васковите записи, изтриване на голяма част от тях и въобще неспоменаване на името му.

Последните 18 години от живота на гениалния цигулар са обвити в „тайнствена мъгла”. Версиите за тях са многобройни, но обединителният им център е, че след Западен Берлин обикаля различни германски градове и накрая се заселва в Хамбург. Тъй като контактите му с импресариите отдавна са прекъснати, концертите му са епизодични и с майка си изпитват сериозни материални затруднения.

През 1965 г. след автомобилна катастрофа получава нова черепна травма, която сериозно влошава здравето му. Често е свирил по различни второкласни ресторанти в моряшкия квартал „Сан Паули” само срещу получаването на храна. След смъртта на майка си последните години от живота си прекарва при възрастна жена, която се грижила за него.

Съвсем западнал, навярно гладен и жаден, почива на 48 години. Според информация от 20.12.1978 г. в хамбургски вестник причината за смъртта му е сърдечен удар, получен в Ес-бана. Бил намерен, прегърнал цигулката си във второкласен вагон, оставен на страничен коловоз. По инициатива на тогавашния хамбургски кмет бил погребан нормално, в гроб „за вечни времена”. Но понеже е „невъзвращенец”, официална информация за този печален факт в родината му никъде не се появява!

Ако Алеко Константинов беше жив, може би щеше да напише, че освен завистта характерен белег на „българската управия” е незачитането след смъртта - а понякога и приживе - на голяма част от най-видните български синове.

Затова би трябвало българската държава и гражданско общество са длъжни да възстановят историческата истина за музикалния гений Васко Абаджиев и да направят всичко необходимо за достойното увековечаване на името и изкуството му в страната и чужбина!

.

.

Източник: www.novinar.bg 

Автор на текста: проф. Емил Янев, 9 януяри 2009 г.

Подбор и обработка на снимките: Николай Увалиев

.

Към Кой е Васко Абаджиев 

Web Analytics