.

.

Арх. доц. Жеко Тилев е завършил с отличие специалност „Архитектура” в Университета за архитектура, строителство и геодезия в София. Той е един от най-известните у нас и един от най-награждавани в света български творци-архитекти.

.

ОТКРОВЕНИЯ

.

...бях на изложба.

Преди години много обичах да ходя на изложби. Сега нямам време. И когато по някаква случайност мина покрай изложбена зала и вляза, това за мен си е истинско събитие. Сред последните изложби, които са се запаметили в съзнанието ми, е тази на Васил Стоилов в Националната художествена галерия. След такова събитие човек дни наред е различен от това, което е бил. Просто защото вижда, че в живота има ценности, които може да го променят, да го накарат да се замисли...

...развълнува ме книга.

Последните дни ми попадна една книга с поезия на Димитър Тончев. Успя да ме развълнува - аз чета поезия. Даже малко съм пристрастен към тази тема, защото и аз пиша. Все още смятам, че не съм загубил онзи живец, който осмисля човешкото битие - поезията не е само превърнато в литературна форма настроение. Поезия може да се намери във всичко. От време на време пиша разни стихове само за себе си. Не ги показвам на никого, защото смятам, че са много лични... Просто в един момент като че ли трябва да споделя със себе си нещо, което ме вълнува. Е, много хора ме съветват да ги издам. И това може да стане в момент на суета. Преди години, когато бях по-лекомислен и безотговорен, публикувах стихове в разни студентски издания.

...мързелувах.

О, това е невероятно състояние на духа! Дори мога да споря с много хора дали трудът или мързелът са в основата на човешкия прогрес. С еднакви основания може да твърдим, че напредъкът се основава на мързела. Само човек, който иска да направи нещата по-лесни, може да се стреми към тяхното усъвършенстване. 
Мързелът е състояние, при което нещата у мен се наместват и добиват някаква нова потентност. Мога дни наред да правя нещо, но всъщност да мързелувам - което означава, че не работя с активно мисловно отношение, а оставям нещата да бъдат само технически движени. През това време по някакви неведоми пътища се пораждат отношения, емоции, мисли и изведнъж мързелът се превръща в една невероятна активност, стремеж за изява на това, което е било задържано и потискано. Мързелът за твореца е подготовка за нещо голямо! Дали се случва - не се знае, но когато се случи, е супер!

...молих се в църква.

Човечеството има две гениални открития. Точката: нещо, което е нищо, и Бог: нищо, което е нещо. Но ако все пак има Бог, от всички пътища към Него предпочитам пътя на безбожника.

...ръкоплясках.

Ръкопляскам неспирно, когато нещо ми хареса. Ръкопляскам и без да се чува, когато примерно видя хубава сграда. Успявам да се радвам на постиженията и на моите конкуренти. Слава Богу, у нас започват да се появяват ценностни неща. Но само истинският професионалист може да оцени успехите на другите. На мен не ми пречи да кажа “браво“ на някого. В никакъв случай обаче моето “браво“ не е директно съгласие с това, което виждам - аз може да го направя и по друг начин. Това “браво“ не е знак за равенство между мен и другия.

...освирках някого.

Нямам право на това. Да освиркаш някого означава тотално да го отречеш. А във всяко начинание има някакви положителни намерения. Всъщност сред най-лошите черти на българина са именно крайностите на състоянието. Освиркването не е градивен процес. Има неща, които заслужават да бъдат отречени, но освиркването е по-скоро израз на собствена слабост. Аз не си позволявам крайно отрицание на каквото и да било. Дори мутробарокът си има своите основания. Не го харесвам, не го правя, не го препоръчвам, но трябва да знам защо се е появил и по този начин да намеря най-сигурните пътища за неговото преодоляване. С освиркване това не се получава! 
Мутробарокът се появи заради ниско културно ниво и първенющина. Той беше някаква ексцесия в манталитета, породена от рязката смяна на статуса на някои хора. Но той вече изживя агонията си. Мутробарокът си отива, появяват се качествени сгради. Самите хора, които поръчват сградите, вече са други.  

...беше ме срам.

Чуждите гафове не пораждат срам, а неприязън и негодувание. Човек може да се срамува само за собствените си постъпки. Ако някой каже, че не се срамува, той не е искрен. А ако наистина не се срамува, значи нещо у него не е наред. Най-често аз се срамувам за това, което не съм постигнал, защото не съм бил достатъчно праволинеен и настоятелен.

...бях горд.

Горд съм, когато успея да направя нещо извън собствените ми възможности или извън преценката ми за тях в даден момент. Постоянно се състезавам със себе си и когато се надскоча, съм горд, че съм успял да направя нещо по-добро от това, което съм смятал за постижимо. Може би точно тук е разликата между занаятчията и твореца. От друга страна, всичко е въпрос на време и на дистанция. Ако сега трябва да правя пак мои проекти, ще трябва да ги измисля отново така, че да се надскоча. Но тук има нещо много опасно за твореца - да не би да реши, че едва ли не с всеки проект се надскача, и да започне да изпада в екзалтации. Човек трябва непрекъснато да е леко недоволен от себе си, за да има еволюция.

...направих нещо с отвращение.

Случва се. Въпреки че у нас добрата архитектура се появява, тя си проправя път много трудно. Налага се да се правят големи компромиси... Архитектурата е поръчково изкуство. Аз не мога като един художник или поет да сътворя нещо, изхождайки единствено от собственото си отношение. Принуден съм да изпълнявам нечия поръчка, която може да не е основателна от моя гледна точка. Понякога компромисите са необходими дори с възпитателна цел: за да покажа на някого, че нещо не бива така да се прави, аз трябва да го направя и той да го види. Това е суперболезнено, разбира се. Но превъзпитаването на клиента минава именно през този път - иначе не може.

...идваше ми да съборя постройка.

Аз правя това непрекъснато! И то не просто наум. Голяма част от изпълненията на мои проекти се събарят и се строят наново - нашият строител за съжаление е възпитан в духа на Баш майстора. Той е един вид негов наследник и гледа да постигне някакъв резултат с минимум средства и отговорност. Много малко са строителите у нас, които работят с идеята, че трябва да направят нещо наистина качествено.

...дадох съвет на сина си.

Всъщност ние с него имаме голям спор дали е български или американски възпитаник като архитект - аз продължавам да настоявам, че той носи българското си възпитание. Синът ми първо завърши тук, после взе диплома от Принстън. Съвети обаче избягвам да му давам, защото той има право на собствен избор. Ако сам не може да оцени нещата и да намери правилен път, значи няма да успее. Ние работим заедно, но винаги, когато имам възможност, му предоставям задачи, които той сам решава и преодолява всички проблеми. А когато аз не съм съгласен с нещо, го оставям да сбърка. Най-добрият опит е отрицателният - ако синът ми не сбърка, той няма да се научи. Слава Богу, мъжко момче е и не се крие зад гърба на баща си. Върна се в България, защото възможностите тук да направи сам една задача от начало до край, да реализира обекта комплектно са много по-големи, отколкото в САЩ. От друга страна, тук синът ми понася определени негативи - че е дете на известен архитект, и затова се бори да утвърди собственото си име, което му прави чест.

...открих талант.

Много трудно е да кажа като преподавател, че у някой студент има точно дефиниран талант. Ние трябва да намерим и най-малкото зрънце у някого и да му помогнем да се развива. Изявата на таланта ще дойде след време. По принцип професията ни е такава: няма архитекти, признати за талантливи на 30-40 години. Трябва да влезеш в сериозна възраст, за да можеш да изявиш себе си.

...плаках.

Има едно стихотворение на Дамян Дамянов, което не мога да ви цитирам точно, но в него се казваше, че той е щастлив човек - защото може да се разплаче даже от филм... Е, от време на време аз се насълзявам дори като гледам някой филм... може би е старомодно или пък наивно, но аз вярвам на Дамян Дамянов.

...рискувах.

Постоянно! Разбира се, аз мога да направя даден проект, без той да носи никакви рискове, по един отработен начин. Но това със сигурност ми гарантира, че този обект ще бъде с традиционни качества. А трябва да рискувам именно за да знам, че това, което правя, е по-различно и по-добро. Не можеш да бъдеш оригинален, без да имаш рисково отношение.

...бях доволен от живота.

Щастието е в пътя към щастието. Когато човек се стреми към нещо, без да осъзнава това, е щастлив. Аз съм страшно щастлив, защото имам да върша невероятно много неща до края на живота си. Имам огромен списък от обекти, които бих искал да направя. Изкушен съм от безброй теми в архитектурата, които бих желал да разработя. Имам също толкова огромен списък от книги и статии, които трябва да напиша. За тях дори няма да ми стигне един живот, но се надявам, че във втория или третия ще успея.

.

Източник: Списание Тема