Писателката Ганка Габровска, популярна с псевдонима си Лада Галина, живее в САЩ от 1996 година. Тя е автор на 50 книги, сред които романи, пиеси и много приказки за деца. Родена е в Бургас. Съпруга е на покойния акад. Ефрем Каранфилов.
Лада Галина е един от основателите и дългогодишен преподавател в българското училище във Вашингтон. В България е работила като редактор в списания за деца, в сп. „Пламък“ и в. „Литературен фронт“, била е драматург на Държавния сатиричен театър. По нейни сценарии са снимани два игрални филма. В началото в САЩ е работила като бавачка и продавачка в супермаркет. По-късно започва работа в една от най-големите вериги книжарници, като успява да убеди мениджърите, че ще привлича клиенти с чeтирите чужди езика, които владее – испански, френски, руски и български.
Синът и доц. д-р Ефрем Ефремов е преподавател във Факултета по журналистика на Софийския университет. От много години тя живее и работи във Вашингтон.

.

- Разкажете ни, как беше създадено българското училище във Вашингтон ?

- За мен беше голяма чест заедно с Боян Кулов, който стана после директор, да създадем българско училище в района на Вашингтон, за да могат нашите деца да знаят своя роден език, литература, история, география, да поддържат връзки с близките си на своя си език, да говорят с дядо и баба на български и когато отидат през лятото в България да не се чувстват притеснени и чужденци. Аз бях учителка повече от десет години. Съжалявам, че едно мое заболяване миналата година прекъсна тази ми работа, но всичко се случва в живота.

.

.

Книга от Лада Галина от 80-те години.

.

- С каква мисъл влизахте в класната стая при децата, на какво искахте да ги научите?

- Всичко, което съм събрала в България, в моя живот там, като култура, личен опит, дори от познанството ми с всички живи български писатели. Разказвах им много неща споменно. Пишат ми писма до ден днешен, че им липсвам и че съм представяла българската литература и писателите като живи пред очите на децата. Наистина нямаше друг, който да има този опит, да е член на Съюза на българските писатели и да познава хората лично, и да може да ги обрисува не само учебни краски, но и като личности – колоритни, интересни.

- Кои са най-интересните ви спомени с български писатели?

- О, много са. Винаги съм била в най-близки, непосредствени връзки с живите творци на българската литература. Кои автори лично на мен ми харесват? Не знам с живите или с мъртвите да започна. С мъртвите – нека бъдем по-справедливи към тях. Иван Вазов, който е стихия, връх, планина, където каквото и да поискаш българско „всичко българско и родно любя, тача и милея” – ще го намериш у Вазов. Йордан Йовков – може би, защото по бащина линия се чувствам малко и земляк с него.

.

.

Книга от Лада Галина от 70-те години

.

Моят баща е от Ичера, Котленско, а като се мине през един баир през планината – отиваш в Жеравна, родното място на Йордан Йовков и неговите „Старопланински легенди”. И моите прадеди са имали стада в Добруджа, както и той е отишъл в Добруджа подир стадата и неговите земляци и описва и Добруджа.

- А следите ли младите български автори?

- Не мога да кажа, че познавам всички или най-добрите, защото чета това, което излиза в интернет. Бях миналата година в България на едно честване на първия европеец, както го наричаме – проф. Иван Шишманов. Тогава доста автори ми дадоха свои книги. Някои взех, някои оставих в София, но има много добри автори сега в България.

- Неведнъж сте казвала, че искате българската литература да намери място и извън България и в САЩ по-специално. Как се продава една книга в САЩ, как един писател става успешен в САЩ?

.

- Работих десет години в „Барнс енд Нобъл” (голяма верига книжарници в САЩ, б. р.) и бях книжарка, книгопродавец. Там се пенсионирах през 2007 година. Виждам, че малките литератури се нуждаят от една голяма пропаганда, от държавна организация да се популяризират с литературни срещи, с медийни изяви. Не е лесно. Не е лесно да се пробие без държавна подкрепа, бих казала. Но тук има един голям контингент от четящи българи. Ако се организира по-добре онлайн продажбата или има изложби на български книги, има голям пазар, дори и сред българите в САЩ.

- Успяхте ли да пуснете корени в САЩ?

- Тук съм от есента на 1996 година. Личната ми, вътрешната ми константа е, че съм българка, живееща в САЩ, работеща и по някакви обстоятелства останала тук. Имам малка пенсия и един уреден бит, здравни застраховки. Това ми дава известни удобства, но с чувството, че съм българка, живееща в чужбина.

- Вие имате ли притеснения, че електронните игри и компютрите изместват четенето, че по-малко се чете?

- Има такава ситуация, особено за децата. Те предпочитат по-лекото, забавлението, отколкото четенето. Четенето е по-трудно. То е едно съпреживяване на текста заедно с автора. Вървиш с него с въображението си, с чувството си. Трябва да имаш това разположение на духа да го направиш. И родителите трябва да дават пример на децата с четене. И моят син сега приспива Лада София с четене вечер в леглото на приказка, на разказ. Това зависи от родителите. Да четат на децата и да ги предразполагат да четат.

.

- А писането колко е трудно? Какво означава да си писател, как се ражда един писател?

- Да пишеш, това значи да си спомняш. Съпреживяваш отново своя живот и живота на другите, този живот, който те е докоснал, впечатлил те е, останал е у тебе. Много неща си пропуснал край ушите си и не са оставили следа в съзнанието ти. Това е моята формула – да пишеш значи да си спомняш. Един роман включва поне няколко години от житейския опит на автора. Не може просто да седнеш и да го „начаткаш” романа. Трябва да си съпреживял този живот, да си го наблюдавал. Големите писатели казват, Стендал например, че литературата е като огледало, което е поставено на кръстопътя да отразява вечното движение на живота.

- Много ли редактирате веднъж написаното?

- Не много, защото дълго го мисля. Редактирам езиково. Като преспиш, както се казва, на другия ден виждаш повторения, лош синтаксис и взимаш молива в ръката.

- Какво бихте искали да кажете на всички българи?

- Моят поздрав е като на Стоян Михайловски, авторът на химна за народната култура. Случайно го видял Панайот Пипков - в класната стая се навел над учебника на един ученик, харесал този текст и веднага написал музиката. До вечерта го запял класа, на другия ден вече го пеели и в Ловеч и след това цяла България. „Върви, народе възродени” – това искам да пожелая. „Напред! Науката е слънце” – толкова са хубави думите, че са като лозунги и до ден днешен.

„Науката е слънце, което във душите грей! Напред народността не чезне, там гдето знанието живей!….”Тъй Солунските двама братя насърчаха дедите ни. О, минало незабравимо, о, пресвещенни старини!” Всичко е излято. Като от метал е излят езикът в това стихотворение на СтоянМихайловски.

.

Интервю за радио “Фокус”

Автор: Екатерина Катрачева