БОРИС ГЕОРГИЕВ - ВЕЧНИЯТ СТРАННИК

.

Борис Георгиев

.

„Преди да дойда до последната гара, аз ще оставя произведенията си на моята скъпа родина, за да си спомня за един нейн син, който с трудна борба и много скръб в живота си се е старал да покаже със своето изкуство, колкото и скромно да е то, че и ние българите сме сътрудничили в областта на общочовешките идеали.“

„Портретите са за мен изследване на човешката душа, извън въпросите на чистата живопис, с желание да открия във всяко същество по-добрите качества на доброта и духовност. Аз имах щастието да нарисувам образите на хора, които най-добре представят нашата епоха, и търсейки да ги разбера духовно, да стана с тях приятел и да изразя във формите на живописта тяхната душа.“

„Моята изложба е предназначена за всички обикновени хора, които имат сърце, за всички тези, които разглеждат моите творби без предразсъдъци, и се опитват да ме разберат не само като художник, но и преди всичко като човек, който искрено се старае да е достоен за това име, чрез чувството за отговорността за нашите мисли и постъпки.“

Борис Георгиев

.

.Странстващият пастир

.

Като истински странник в света, Борис Георгиев предприема своите първи пътешествия само с една торба на гърба, тояга в ръката и свещената мисия да сее братство сред хората. Този факт неволно извиква в съзнанието паралел с някогашните богомили, наричани с много имена, сред които и фундагиагити (фундаити), т.е. торбоносци. Постоянната липсата на средства не е в състояние да възпрепятства неговия търсещ дух и през 1909 г. той изминава пеш огромното разстояние от Мюнхен, където следва живопис в Баварската кралска академия, до Неапол, за да се срещне с бленуваните шедьоври на Ренесанса и античната култура на Италия.

Бедността и гладът са неизменни негови спътници, но художникът ги понася търпеливо, защото съзнава, че с тях заплаща за свободата на духа си. Понякога се отбива встрани от пътя си, за да заработи парче хляб, било като дърводелец, или монтьор в автомобилен гараж. А случвало се е да акордира и пиана или просто да върши каква да е работа.

През 1920-те прекосява като пешеходец почти цяла Европа – от Норвегия до Испания, пропътува Франция, Италия и Швейцария. С параход обхожда и северните брегове на Африка. За отбелязване е изключителната му лингвистична ерудиция – той владее писмено и говоримо 12 езика! Прекарвайки живота си в в безкрайни пътешествия, полиглосията винаги му помага, за да изпълни успешно ролята си на посланик на добра воля сред човеците, като изважда на бял свят духовната им красота чрез рисуваните от него картини и завързаните нови приятелства.

По-късно художникът решава да посети Индия (1931–1935 г.) по покана на великия хуманист Р. Тагор. За целта саморъчно изработва фургон, който монтира върху шаси на камионетка Форд. С него пътешества из цяла Индия и достига чак до върховете на непристъпните Хималаи и Тибет. Картините от индийския си цикъл нарича „В страната на Мировата скръб“. Странстващият художник по чудодеен начин успява да стане близък приятел с големи личности от световния духовен и културен елит по това време!

.Хайдарабатската принцеса Дуру Шевар

.

Списъкът е невероятно дълъг – в него могат да се видят имената на човешки гении с неувяхваща слава като: Петър Дънов, Махатма Ганди, Николай Рьорих, Рабиндранат Тагор, Джавахарлал Неру, Пандит Малавия, Алберт Айнщайн, Ромен Ролан, кардинал Мери дел Вал, Борис Христов, Владимир Димитров – Майстора, семейство Владигерови и други видни представители на духовната култура, всеки един от тях увековечен в поредицата доховнописни портрети. Като портретист-душевидец, интересуващ се единствено от красотата, скрита във вътрешния мир на хората, Борис Георгиев винаги се стреми да улови най-благородните оттенъци в сиянието на човешката аура. И успявява да я пресъздаде в картините си под формата на духовно послание за космически мир и храмония – нетленно наследство за идните поколения.

През 1928 година, докато е в Берлин, Борис Георгиев подготвя една малка брошура по повод изложбата, която му организира Алберт Айнщайн в Галерия „Шулте“. В анотацията художникът казва:

„Портретите за мен са изследвания на човешката душа, надхвърлящи чисто художествени теми, с желанието да открия във всяко същество най-възвишените качества на добротата и духовността. Имах щастието да рисувам образите на най-представителните същества на нашата епоха и да се сприятеля с тях, тъй като се бях постарал да ги разбера в духовно отношение, изразявайки в художествена форма тяхната душа.“

.

Владимир Димитров - Майстора

.

И накрая, светлият лик на големия художник-хуманист няма да бъде правдиво описан, ако не добавам към неговия портрет още няколко, може би най-важните щрихи – тези, очертаващи връзката му с Беинса Дуно и неговото Бяло братство. През 1922 гадина Борис Георгиев посещава „Изгрева“ и се запознава с Учителя. Среща, която е ознаменувана с един от най-одухотворените портрети, рисувани някога от ръката на художника. Можем само да гадаем колко голямо вдъхновение и тласък към още по-високо творчество е била тази среща, но вероятно преживените емоции от прякото съпоставяне между обществения живот в тогавашна България и видяното действено братство на „Изгрева“ е станало повод да напише следните горчиви думи в писмо до свой приятел:

„Огорчен, че живея в една епоха на краен материализъм и на разрушаване на свещените ценности във всички лагери, особено в сектора на изкуството, аз потърсих убежище в живота на скитника по всички континенти, за да позная най-добрите творби в областта на изкуството в историята на човешката цивилизация, да изследвам обичаите и навиците на народите и да потърся приятели между човешките същества и творенията на природата.“

„Изкуството би трябвало да бъде една религиозна мисия и призвание на артиста, той трябва да сътрудничи на всяка почтена дейност на голямото човешко семейство, за да се създаде един по-добър свят на братство и отношения между отделните индивиди и нациите.“

„Исках да изобразя идеята за най-важния образ на човека, носител на мир, любов, хармония и милосърдие между всички живи същества в живота, какъвто поетът, мислителят, любещият и пантеистично религиозният човек си го представя. Това е образът – символ на оная абсолютна етическа идея – закон на Любовта, чиято сила чувстват всички безсловесни същества, подложени на същите страдания и ужаси от жестоко самоизтребление…“

.

Беинса Дуно, 1923 г.

.

Източник: Електронното издание От Извора

Автор: Петър Иванов

Подбор и обработка на снимките: 

Николай Увалиев

.

Към Мировата скръб на художника

Web Analytics