МФФ „Любовта е лудост” надмина очакванията
.
Роб Нилсън - председател на журите на ХХІ издание на "Любовта е лудост"
.
Фестивалът имаше интересен конкурс, мощни паралелни програми и географска пъстрота. За първи път у нас програмата имаше фокус Палестина, Белгия и Китай. Имаше и ретроспективит: на Никола Kорабов, на актьора Фабио Тести и немския режисьор Рихард Бланк, на независимия американец Роб Нилсън (председател на журито) и на руснака Леонид Гайдай.
.
Имаше и минипанорами In memoriam: на Георги Калоянчев, Тодор Колев, Петър Попйорданов и Иванка Гръбчева, показани в зала „Пленарна” на Община Варна. Световна премиера на фестивала имаха американският „Колапс” на Роб Нилсън и руският „Летящи листа” на Валерий Харченко, а архивните заглавия дойдоха, както обикновено, с любезното съдействие на Българската национална филмотека. Между„Влюбените” и „Играчите”, в залите 1 и „Европа” на Фестивалния и конгресен център и в Община Варна се завъртяха 75 филма. По традиция се състоя и кръгла маса, организирана от списание „Кино”. Този път темата й беше шеговито формулирана: „Фестивалите – начин на употреба”. С експозета участваха професорите Вера Найденова и Божидар Манов, главният редактор на „Кино” Людмила Дякова и моя милост. Фестивалът е сред събитията в подкрепа на кандидатурата на Варна за европейска столица на културата 2019.
„Любовта е лудост” е не само уютният филмов фестивал у нас, а и престижният морски форум в края на лятото. Селекцията на арт директора проф. Александър Грозев бе ярка и конкурентна на гостоприемството на шефа на ФКЦ Тошко Гяуров и екипа му. Имахме възможност да видим 11 конкурсни и още няколко извънконкурсни филма, предизвикали шумни обсъждания и дори спорове, а вечерните прожекции бяха пълни.
Въпреки финансовата невъзможност да се канят много чужди гости, присъстваха неколцина автори на конкурсни филми, а и няколко дни се радвахме на харизматичния италиански актьор Фабио Тести (1941) – едновремешен секссимвол и днешен бизнесмен, както и на активния Андре Кюитерик, директор на побратимения Международен фестивал на любовните филми в Монс, Белгия. В информационната програма имаше и българска премиера – остроумният и смислен пълнометражен дебют на Константин Буров „Отрова за мишки”, но за него след като излезе на масовия екран.
.
Колкото и да е тематично профилиран, конкурсът на „Любовта е лудост” не може да избяга от актуалните проблеми на световното днес, тъй като те са всмукани от киното – дали като актуална рефлексия, дали като вампирясало минало. Любовта е жадна, поривиста, разкъсвана, полемична... И често е под угрозата на змейската паст, наречена „обществени трусове”. Стара и нова, плавна и мълниеносна, любовта обаче помита времена и граници. И оцелява, дори субектите и обектите й да загиват. Едва ли е търсено, но, въпреки присъствието на отчетливо важни филми с мъжки проблеми (китайския „Пиано във фабриката”, донякъде румънският „Да преследваш дъгата”), подобно на 2012, и сега преобладаваха женските колизии – не само като сюжетен център, а и като актьорско поведение. Само че миналогодишните скиталчества са представени като следване на житейски проект – от възрастни („Светлите дни предстоят”, „Пътят на Халима”, „От прозореца на моята стая”...) или деца (извънконкурсният„Бунтовничка” на Ким Нгуен), а във „Влюбените” имаме две поколения накуп. Между другото, след „8 жени” на Озон, отново видяхме накуп големите френски актриси Катрин Деньов, Фани Ардан и Изабел Юпер, макар и в различни филми.
.
Ако извънконкурсният „Влюбените” се мъчи да помири минало и настояще, „Светлите дни предстоят” (2013) на Марион Верну е обсебен от паниката за бъдещето на интелигентната 60-годишната красавица-стоматолог (руса и вълшебна Фани Ардан), нелепо простила се с професията си. Тя има съпруг, дъщери в 30-те и внуци, но не и самочувствие. Подарен ваучер я праща на курс, където среща млад инструктор (Лоран Лафит) и кривва. Либидото й се разгаря и всичко й се услажда – от секса до тревата. Съпругът й (прекрасен Патрик Шене) страда дистанцирано, но, каквото и да се случи, тя вече знае, че остаряването не е чак такава беда. Лъчист филм, избегнал феминизма.
-
.
Макар и в епизоидична роля талантливата Изабел Юпер играе игуменка-лесбийка в новата екранизация на романа на Дидро „Монахинята” (2012) на Гийом Никлу. Миловидната Полин Етиен пресъздава всеотдайно патилата на клетата Сюзан Симонен и несломимата й воля за свобода, но филмът е толкова банален, че се чудиш и маеш защо е бил създаден. Старата версия на „Монахинята” (1966) на Жак Ривет с Ана Карина е къде-къде по-хард.
„От прозореца на моята стая” (2012) на испанската дебютантка Паула Ортиз е поетична плетеница от три херметични женски участи в три времеви пласта с три любовни послания. Бременна красавица, чийто любим е убит в затвора през ХІХ в. (Марибел Верду), меланхолична романтичка (Летисия Долера) от началото на ХХ и остригана възрастна болна през ХХІ (Луиса Гаваза, която сме гледали в „Entre tinieblas“ на Педро Алмодовар, 1983) страдат с достойнство. Филмът е магнетично визионерски, но и той, подобно на собствените си героини, е заключен в малкия си свят.
Не по-отворена се оказва и мълчаливата баба (Мелпо Заракоста) в също енигматичния турско-гръцки дебют „Странници вкъщи”(2012) на младия Дилек Кесер, който беше във Варна. Тя е гъркиня, родена в Турция, по време на войната емигрирала и сега, заедно с хубавата си внучка (Роми Василиадис), се връща в родния дом. Само че днес къщата й принадлежи на младия рибар Яшар (Фатих Ал), чиято амбиция е да я превърне в хотел, за да може да връзва двата края в страната си. Старицата всячески се опитва да саботира ремонта. Чак на финала, когато младите са влюбени, разбираме каква й е мъката. Филмът е независим, живописен и смел. Важно е, че дебютант се рови артистично в опустошителното родово разделение, етническите вражди и разбитите съдби. Но, както фабулните връзки, така и смисълът, се губят в умозрителност и флешбеци. Честно казано, не си спомням сполучлив гръцко-турски филм.
„Пътят на Халима” (Хърватия/Словения/Германия/Босна/Сърбия) на Арсен Антон Остоич още по-нахъсено броди из безумствата на етно-религиозните нетърпимости преди и след войната в Босна. Осиновила нежелания син на племенницата си, симпатичната селянка Халима (невероятна Алма Прича) изгубва и него, и съпруга си в кървавия конфликт, а племенницата е свила надалеч в Сърбия гнездо с любимия си, спестявайки му истината. Най-злокобното обаче идва, когато трябва да се намери ДНК на момчето, за да бъде идентифицирано и погребано. Какви ли не премеждия преодолява героинята, какво ли не се случва и с близките й, докато не постигне заветната си цел... Колкото и историята на Халима и племенницата й да изглежда скалъпена по фестивален тертип (наистина е отрупана с награди), филмът е извънредно тежък. И е първият, както обясни Остоич, създаден от хърватски режисьор по сценарий на босненец.
.
Кадър от филма "Пътят на Халима"
.
Полският „Любов” (2012) на Славомир Фабицки е не по-лежерен, макар и действието да се развива днес, а героите да са чудесно уредена семейна двойка в малък град. Томек (Марчин Дорочински) е проектант, Мария (Юлия Кийовска) работи в общината и най-сетне е бременна. Не щеш ли, един ден, както е по халат след баня, на вратата се звъни. Връхлита полуделият по нея кмет. Изнасилва я. Тя се вкопава от обида и ужас. Когато най-сетне признава на Марек кошмара, той също се побърква. Появата на дълго чаканото бебе внася не само радост. Филмът е минималистичен, натуралистичен, жесток. Реже комплекси, изважда мотивации, постига просветление. Емоциите и музиката са изстъргани за сметка на психологията. Страхотни актьори в едри планове. „Любов” беше сред фестивалните пикове. Въздейства с мощ, сравнима с едновремешните филми на Вайда, Зануси, Кешловски.
„Танго либре” (2012, Белгия/Франция/Люксембург) на Фредерик Фонтейн е редови затворнически филм от типа вън-вътре с road movie-прорези. Въпреки че разказва за двама затворници във френски говоряща Белгия, техния надзирател и момченце (Захари Шасеро), двигателят на филма е невзрачната медицинска сестра Алис (Ани Пауличевич, която е и сценарист). Съпруга на испанеца Фернан (Серхио Лопес), любовница на Доминик (Ян Хаменекер) и майка на детето, тя го мъкне от затвор в затвор и омайва дисциплинирания надзирател (Франсоа Дамиен) на уроци по танго. Постепенно се стига до пистолет и бягство – четирима мъже и жената. Макар и сниман задъхано от ръка, филмът е конвенционално зрителско кино, като изключим само един върхов епизод – колективното затворническо танго. Въпреки че отдавна решенията на журито не ме вълнуват, тъй като са субективни и неминуемо става дума за компромис, все още ми е непонятно как точно той се оказа с Голямата награда и още две (вж. „Култура”, бр. 29 от 2013).
.
„От прозореца на моята стая” (2012) на испанската дебютантка Паула Ортиз е поетична плетеница от три херметични женски участи в три времеви пласта с три любовни послания. Бременна красавица, чийто любим е убит в затвора през ХІХ в. (Марибел Верду), меланхолична романтичка (Летисия Долера) от началото на ХХ и остригана възрастна болна през ХХІ (Луиса Гаваза, която сме гледали в „Entre tinieblas“ на Педро Алмодовар, 1983) страдат с достойнство. Филмът е магнетично визионерски, но и той, подобно на собствените си героини, е заключен в малкия си свят.
.
.
Специалната награда на независимата унгарска еротична комедия „Нашите жени” (2012) на Петер Шайки, въпреки с някои нелепите ситуации с четири жени, имаса сочни и дори находчиви попадения и това прави филмът неорганичен. Прочее, както съобщи режисьорът му, той е своеобразно продължение на комедията „Интимни убийства” (2009), където главните персонажи са мъже. И двата са хитове в страната си, а „Нашите жени” е първият независим филм, създаден в Унгария, откакто върви реформата в киното на Виктор Орбан. Като стана дума за сексуални шеги, филмът на закриването „Играчите” (2012) на Еманюел Берко, Фред Кавайе, Александър Куртес, Мишел Хазанавичус, Жан Кунен, Ерик Лартиго и Жил Льолуш се оказа толкова пошъл, че до края е изгледан или от хора със слонски нерви, или от фенове на порно. Представлява 5 новели с едни и същи актьори в различни роли (Жан Дюжарден и Жил Льолуш), чиито герои безчинстват по възможно най-инфантилен начин на сексуалния терен. Филм-посмешище.
Връщам се на конкурса. Руската комедия „Любов с акцент” (2012) на младия, но с богата филмография Резо Гигинеишвили е също като „Нашите жени” комедиен мейнстрийм-микс от новели, но е свръхлюбовен, транснационален, морско-планински, авантюрен, с грузинско чувство за хумор и забележителни актьори, сред които сестрите Анна и Надежда Михалкови, Филип Янковски, Артур Смолянинов, Ирина Пегова и... Вахтанг Кикабидзе... Комедия е и румънският „Да преследваш дъгата” (2012) на Дан Чису. През две поколения се осмиват днешните мераци за светкавично забогатяване, технологичното невежество и изобщо наивните илюзии за вълшебна пръчица. От една страна, е любопитно да се види румънска комедия, тъй като жанровото кино там е кът, но, от друга, филмът е на светлинни години от депресивните образци на северната ни съседка, още повече в извънконкурсния контекст на тазгодишната „Златна мечка” от Берлинале „Позиция на дете” на Калин Петер Нетцер (за него – отделно). „Да преследваш дъгата” е най-тъпият румънски филм, гледан през последните десетина години.
Затова пък „Пиано във фабриката” (2010) на дебютанта Джан Мън е най-естетският, абсурден и копнежен китайски филм, фокусиран върху съвременността, виждан у нас. Представете си микс от Елдар Рязанов, Аки Каурисмаки и Емир Кустурица с руска музика, китайски реалии и универсална символика. Мрачен аутсайдер (Уан Цянюан) е изоставен от съпругата си и се опитва да задържи дъщеричката си, тъй като тя отсича, че ще остане с този от родителите, който й купи пиано. Той й рисува клавиатура, учи я на стойка, на четири ръце свирят Für Elise... Подобно на Горан Брегович, бащата е лидер на оркестър „за сватби и погребения”, ала си има солистка (Чан Син Ен), неравнодушна към него. Като контрапункт на запоите и патетичните им изпълнения на „Вот мчится тройка почтовая по Волге-матушке зимой...”, съветски хитове и парчета на група „Любе”, се разголва безмилостна панорама на провинциалната социално-икономическа разруха в епохата на китайския разцвет. В този жалък контекст устремът на бащата да измайстори пиано на детето в изоставена фабрика е още по-безумен. Но, благодарение на десетината си навити приятели, след низ от премеждия успява – момиченцето има железен роял. Китайците могат всичко! Лирично-ироничен, филмът е пожарно нонконформистки, емоционален и пластичен. Едва ли културният аташе на китайското посолство в София Лю Йон-хон подозираше какво ще гледаме, когато го представяше въодушевено. „Пиано във фабриката” е голямото ми откритие на фестивала.
.
Прочее, за първи път в Дома на киното имаше отглас от „Любовта е лудост” (18 – 24 септември) и поне откъслечно впечатленията ми няма да останат абстракции.
.
Кадър от филма "Пиано във фабриката"
.
Източник: В-к Култура
© 2023
Представено от
Идентификационни табелки | Докладвай проблем | Условия на обслужване
