.

.

Мисията, която си бе поставил Дядо Добри бе колкото и скромна, толкова и благородна. Подобна цел изглежда абстрактна и нереална. Много трудно можем да си представим как възстановяването на толкова голям храм като „Св.Александър Невски“ зависи от един старец, сякаш изплувал от дълбините на времето.

Погледнато от друг ъгъл, това би трябвало да е дейност на Българската Православна църква. И няма смисъл да коментираме факта, че най-големият дарител на храма бе именно Дядо Добри, а не политик или бизнесмен. Казусът може да се обобщи само с една дума – съвест. Тази шест буквена категория, заложена у всеки от нас.

Знае се, че човек е голям, колкото са големи мечтите му. С примера си дядо Добри допълва тая мисъл: зависи и от мисията, която следва! Той не е празен мечтател, той е благодеятел именно с упоритост и всекидневна отдаденост на делото. И резултатът от неговото мисионерство става все по-значим с времето. Дано се намерят последователи по пътя на стогодишния старец. Път към храма на благородството.

Към настоящия момент мисията надядо Добри продължава. Колко от нас обаче са готови да поемат по пътя на стогодишния старец и да осъзнаем, че истинските важни неща са в сърцето на всеки и че нямат материално измерение.

  Дядо Добри бе избрал орисията на странничеството

Тази почти неизвестна днес форма на служене на Бога е била популярна в миналото, по време на робството. Самият Паисий е обикалял населените места, събирайки средства за манастирите. Сподвижникът на Апостола на Свободата монахът Матей Минткалото и той е сбирал дарания за църквата. В православната традиция тези странстващи монаси се наричат таксидиоти. Тяхната мисия е била съхраняването на вярата в поробена България. Те са били странници, хора с мисия, чиято цел е далечна от делничните проблеми, сякаш те живеят в свой свят. Да си припомним Дядо Добри, нима изглеждаше като нас? Той приличаше повече на старозаветен пророк, призоваващ ни да се молим на Богородица и Господ. Облечен бе с дрехи, които можем да видим в музеите, говореше малко, с външния си вид приличаше на антика, излязла от историческите книги. 

Този неугледен старец събра над 70 000 лева дарения за българските църкви и манастири, без да запази нито една стотинка за себе си. Наивник ли е той или божи човек? Всеки има отговор за себе си. Но по-важният въпрос е защо Дядо Добри се е посветил на своята мисия. Самият той признава неохотно, че е сторил голям грях. Какъв? Никой не знае. Каквото и да е прегрешил, има кой да отсъди. Доброто, което вършише от няколко десетилетия обаче, не може да се сравни с нищо. Той като съвременен божий посредник събираше милостиня за нашата собствена вяра. Хора, пазете светия спомен за добрите дела на себе подобните! Те са ни толкова нужни сега...

.

Към Кинозалата с филми, посветени на Дядо Добри