.

С Румен Леонидов разговаря Светлана Любенова

 Неотдавна Румен Леонидов получи Националната награда за поезия „Иван Николов” за стихосбирката си „Сляпа неделя”. Тя бе обявена за най-добра поетична книга за 2011 г.
След девет години мълчание Леонидов изрече ясно „не” на всичко бездарно и бездуховно около нас и в нас, а тези разтърсващи послания му донесоха най-високото признание, това на читателите – за броени месеци първият тираж на „Сляпа неделя” свърши и издание „Жанет 45” пусна второ издание. Факт, който сам по себе си е красноречив – много рядко сборниците със стихове предизвикват толкова широк интерес.  
Едва ли е нужно Румен Леонидов да бъде представян. Виждаме го във всякакви роли – публицист, издател, редактор и преводач, университетски преподавател. Той оповести завръщането си в поезията чрез драматичните повели на македонските воеводи от рода му. Тези опрощения критиката определя като нова дума в съвременната българска лирика. Но щедрата за Леонидов 2011 не завърши с този успех. Поетът събра магическите си есета в сборника „Уплашеният човек” и вече планира двойното му продължение – избрани озарения в две томчета – „Мъжката самота” и „Нежен диктат”.

- Г-н Леонидов, защо преди време престанахте да пишете стихове?
- Божа работа. Поезията е самотно занимание, тя е бутиково изкуство –  от нея малцина се интересуват. И както пее Володя Висоцки, музата ми сякаш отлетя и не се завърна. Стиховете ми винаги са били с остър социален подтекст. Обаче след промените у нас вече няма нужда от сарказъм и езоповски хапливости – свободата на словото даде шанс на свободното изразяване, на честния и откровен текст, но уби подтекста. А без метафоричния подтекст стихотворението е мъртво родено дете. 
Затова през последните десетилетия ме привличат най-вече публицистичните и есеистичните съдържания. В тях езикът ми е по-достъпен, внушенията ми са по-разбираеми за хората.

- Някои от тях четем и тук, на страниците на нашия вестник... 
- Изключително съм благодарен и искрено задължен на колегите от в. „Живот и Здраве”, които ми предложиха всяка седмица да споделям радостите и огорченията си с огромната, но не булевардна, а предимно интелигентна читателска аудитория. Този вестник е много повече от семеен – той влиза във всеки дом и го чете цялата фамилия – от най-младите до най-възрастните.

- Кога усетихте, че отново изпитвате нуждата да „проговорите” в стихове? 
- Мислех си, че поезията ме е напуснала завинаги, затова бях изненадан, направо ошашавен, когато внезапно посегнах към химикалката и думите ми започнаха сами да се изписват. Това стана след второто ми посещение на лобното място и гроба на моя прадядо Леонид войвода. Бил е комита в Гевгелийско, Вардарска Македония. Загива героично, след като се сражава цял ден до последния си патрон с обградилия го отвсякъде многоброен аскер и башибозук и накрая, за да не попадне жив в ръцете на турците, се самоубива с куршум в гърлото. Бил е само на 27 години, но вече истински мъж. Оставил е две невръстни момчета и жена. 

- Какво по-конкретно се случи?
- През 2008 г. бях поканен да участвам в Международния поетичен фестивал в Гевгелия, наречен „Сонот на душата”. Вечерта преди началото на феста отседнах в крайпътно мотелче от времето на соца, но ми бе особено, уютно, защото отвън трополеше молитвен дъжд, лилавият здрач надничаше през отворения прозорец. Унесен от опиума на съня, сънувах как вървя с някакви другари, движехме се един подир друг в колона, сякаш сме четници. Изведнъж се яви баща ми, който се спомина преди две лета, и ми каза: „Ела да ми помогнеш да пренесем това дръвче!”. И аз напуснах индийската нишка от четници, спрях се при баща ми и тъкмо да попитам какво е това дръвче, за кого е, къде трябва да го пренеса, и се събудих осенен и ослепен от видяното... Тогава в продължение на три нощи в постелите ми нахлуваха и други странни знаци и съновидения. И ръката ми сама започна да пише. От години не бях се докосвал до това необяснимо и неочаквано състояние, гледах себе си отстрани и не вярвах на очите си. За няколко денонощия буквално ми изтекоха очите да записвам, сякаш някой настоятелно и бързо ми диктуваше – това е било дръвчето, което ми заръчаха свидните ми покойници. Нали книгите се правят от хартия, а тя се създава от дървесина – прогледнах в сляпата неделя, която е осмият ден на седмицата. 

- Критиците оценяват „Сляпа неделя” като нова дума в днешната ни поезия. С какво е нова според тях...
- Нелепо е да говоря вместо тях, особено за онези, които не са чели сбирката, но ще опитам точно да предам част от думите им. Според литературоведите доц. Людмил Димитров, Асен Валентинов и др. новото в тези откровения е, че авторовото его напълно отсъства, а духовните превъплъщения са сякаш полъх от подземния вятър на нашия заровен в пръстта народ, ехо от тътен, отвеждащ читателя в земетръсните територии на предезичието, към окървавените корени на народните песни. Това те го определят като вътрешен апокалипсис, като панорамен полет над други енергийни полета...

- Вие сте зам.-председател на Българската академия на науките и изкуствата  – БАНИ, как приемате званието „академик”?
- В нашата академия членуват предимно хабилитирани специалисти от различни области на науката, професори и доценти, има и редица известни хора, които създават истинско изкуство, проповядват висока култура и са страстни родолюбци. Моето звание, както и на всички останали, е почетно, то не е научна степен, нито отличителен пагон за научни постижения. Идеята да възстановим БАНИ като национално, надпартийно, недържавно сдружение е на акад. проф. д-р Григор Велев. Възприемам я като много навременна, защото научните работници и онези, които са от различните изкуства, нямат общ форум, нямат общо средище. БАНИ е пример за гражданско общество, в което духовният и научният елит на нацията намират общ език и интереси. А те са добруването на майка България и на всички нейни чеда, пръснати из целия свят.

- Вие изповядвате градивен, а не примитивен национализъм, в същото време нерядко изричате доста тежки думи срещу народа, за когото твърдите, че милеете...
- Тежките ми думи са само и единствено срещу преобладаващата част от днешните ми мили българи. Срещу онези, които превръщат нацията ни в тълпа, в зверилник от людоеди. Иначе съм много толерантен – изповядвам будителството като религия, смятам, че България има нужда от второ Възраждане, споделям модерния национализъм на акад. Велев и затова, макар и трудно, се съгласих да се именувам академик.

- Кое е по-важно за вас, да бъдете писател или гражданин?
- Не съм писател, а само автор на книги с обострено обществено чувство. Пиша, за да проповядвам добрина, да размножавам вярата в нея, в силата й и в нейната праведност. Злото е уязвимо, защото е тъма, мрак, злоба и завист. Живея по законите на старите българи от Македония, които са били честни хора, със силно развито чувство за достойнство. 

- Имате ли мечта? 
- Отдавна не мечтая, но имам цяла върволица от въждаления. Ние, редовите българи и българки, не сме чак толкова бедни, колкото победени. Но и победените имат право на ново щастие, право на шанс, а мнозинството у нас днес го търси в поредния тираж на тотото. Ще ми се победената част от нацията ни да се излекува от болното си самочувствие, от недостатъчно якото си достойнство, от окуцялата си духовност. Нужна ни е осветената вода на единението, благият хляб на личния пример, на личното дело, но като част от семейното, а семейното да е част от кръста на общонационално… Ала ние продължаваме да боледуваме поотделно, да зъзнем в глупавия си завистлизъм и да не се сещаме да опрем гърбовете си един о друг. 

- Как да убедим децата си да останат да живеят в България?
- Днес младежите не обичат да четат книги, предпочитат да куфеят пред компютъра, не барват нито стих, нито разказ, да не говорим за драматичен текст или забравената ни класика. И губят, страшно губят, защото не знаят какво удоволствие е да имаш въображение, да си представяш нещата, за които четеш. Жал ми е за днешните млади люде, които никога няма да узнаят разликата между това да имаш душа и да си осенен от дух. 

За тях в началото не е Бог, в началото за тях са парите. Човечеството се е откъснало от собствената си природна среда, отдалечава се от себе си с реактивната скорост на свръхзвуков самолет, днес то вече не може да се познае в огледалото. Затова на нашите деца ще е тройно по-трудно, те влизат в яка конкуренция със своите връстници от цял свят. Нека ходят и да учат в чужбина, там, но не навсякъде, висшето образованието още е висш пилотаж. 

Младите българки и българи имат нужда от висока култура, от нагледни уроци по демокрация, да капитализират труда и знанията си, за да се върнат у дома и да ги осъществят сред своите сънародници.

България изпитва голяма нужда от напълно осъзнати граждани, от млада, животоспасяваща българска кръв, в чиито гени е събрана не само тежката ни участ и падения, но и националната ни памет за необикновените възходи на нашия талантлив народ, воден през вековете от най-будните си водачи.

.

Източник: В-к Животът днес

брой 199

Към Триглавият връх на езика