Семейството ни е голямо – 4 деца сме, три сестри и брат. От малки сме знаели, че сме българи. Без това да е било някакъв особен героизъм или напротив – да е причина за някакви комплекси. Имената на родителите ми саДимитър и Мария. Всичко е като аромата на току-що извадения от пещта хляб. Като гладното мучене на кравата сутрин. Простичко и делнично, като задължителните “Добро утро” сутрин и “Благодаря”, когато ставаме от масата. Просто като живота. Говорили сме си онзи български език, смесица от архаични, донесени от предците ни предосвобожденски езикови норми и нова руска лексика, отразяваща навлизането на техническия прогрес. Слушали сме старите песни и приказки...

България – прародината или “старата родина” – е присъствала в това битово-делнично осъзнаване на идентичността съвсем косвено, тръпна в някое старо предание за преселването (но като нещо съвсем абстрактно), в намерената на тавана купчината стари списания “Жената днес”, останали от моминските години на майка ми, в изровената сред “семейния архив” сгъваема диплянка на Велико Търново... Такива неща. Отломъци от едно незабравено минало или, както се оказа впоследствие, фрагменти от мозайката на едно предстоящо бъдеще.

Това бъдеще – днес вече настояще – започна през 1988 година,  когато аз, вече като студентка в първата експериментална група по български език в Държавния педагогически институт в град Измаил, за пръв път дойдох в България. С танцовия състав, в който играех народни танци. Бяхме в Провадия и Добрич (тогава все още Толбухин) само 8 дни, дори не стигнахме до София, но след като се върнах в Украйна, вече знаех, че мястото ми е тук, в България. Нямах идея, нито някаква строго дефинирана цел и стъпки, с които да я постигам – просто знаех, че един ден аз ще живея в България.

.

Това се случи по-скоро, отколкото очаквах. Още на следващата година продължих образованието си в Софийския университет, което, в известна степен, предопредели по-нататъшната съдба на цялото ни семейство. За сестрите ми вече изобщо не е стоял въпросът, къде да кандидатстват и какво да правят с живота си след гимназията – пътят бе ясен и единствен – България. Как се чувстваха родителите ми през това време. В началото – чудесно. Гордееха се с нас. Още повече, че аз веднага след завършване на университета започнах работа в Агенцията за българите в чужбина, което допълнително ме обвърза с моите “извори” и ме направи “голям човек” в очите на близките ми там. Радваха се на успехите ни, но както се оказа впоследствие, винаги тайничко са се надявали, че ние (или поне някоя от нас) ще се върнем при тях да им гледаме “старините”.

Случи така, че двете със сестра ми Наталия създадохме семействата си и изградихме живота си тук. И стана ясно – това е формулировка за родители ми, защото за нас винаги е било ясно, че няма да се върнем. Малката ни сестра Лилия се върна в Украйна, но не при тях на село. И началото на развитието на нейната съдба бе положено тук, в България: благодарение на полученото тук образование и създадените контакти, тя започна работа в Посолството на Р България в Киев, а впоследствие влезе в екипа на един тогавашния министър на енергетиката на Украйна, голям родолюбец и също бесарабски българин Иван Плачков. Работата й е свързана основно с България, а и пак е далече от родителите ми, за което отново е “виновна” България.

Що се отнася до брат ми – изтърсакът, носещ името на баща ми, детето, родено на сутринта след моя абитуриентски бал – въпреки огромното му желание да учи в България, нашите просто не го пуснаха. Надделя страхът им, че остават сами. Още повече, че по самолетите (в момента е студент в Университета на военно-въздушните сили в гр.Харков) го запали моят съпруг пак тук в България. И така, моите родители, отгледали и, смело мога да кажа, добре възпитали четири деца, днес остаряват сами в малкото западащо селце в украинска Бесарабия. По много обективни и субективни причини ние много рядко имаме възможност да се прибираме у дома. А щастието да се съберем всички заедно – братя, сестри, съпрузите и децата ни – на едно място, на една маса, ако щете - това не се е случвало вече близо десет години.

Тъжното е, че в душите на родителите ми се наслоява и горчи съзнанието, че виновната за това е България. А ние, децата – говоря от името на сестрите ми Наталия и Лилия, и от името малкото ми пораснало братче Димитър – вече не си представяме живота без България... За това трудно се говори, а още по-трудно – пише, но в съдбата на нашето семейство се сблъскват две големи любови: към рода и към България.

Междувременно многобройните ми контакти с българи в и от различни краища на света ми показаха, че това не е проблем само на нашето семейство. Пред тази дилема са изправени стотици сънародници зад граница. Всичките тези срещи винаги са оставяли дълбоки впечатления у мен и са пораждали непреодолимо желанието да ги опиша. Това бяха репортажи и очерци, бележки и пътеписи. Някои са публикувани в списание „Ек” или във вестници, други са писани просто за себе си, трети са се родили от писма към приятели, в които се опитвам да споделя преживяното.

.