- Основният проблем на българските училища зад граница е липсата на статут в нашето законодателство. В родното юридическо пространство такова нещо като българско училище в чужбина не съществува. Т.е. съществува, но под това понятие се разбират само трите държавни училища в Прага, Братислава и Будапеща. Има един статут, предвиден в правилника за прилагане на стария Закон за просветата, който включва организиране на обучение по български език, литература и география към български дипломатически мисии в чужбина. Куриозното обаче е, че в нормативните актове на външно министерство няма нито един текст, който да позволява или да забранява такова обучение т.е. парадоксът идва още от това.

Образованието е предвидено от едното министерство, но другото ведомство няма никакво нормативно отношение към това. Така нещата опират до личността на съответния посланик и това дали той би разрешил създаването на такова училище или не. Това обаче не води доникъде. Дори и тези образователни звена в чужбина, които имат такъв статут и право за обучение по български език, литература и география не са признати. Те имат статут само по отношение Министерството на образованието и то дотолкова, доколкото учителите, които преподават, се одобряват от него и посланикът полага подпис, че гарантира, че обучението в това училище спазва нормативите, предвидени за българските училища у нас. Така че основната битка, която се води, е за създаване на статут. Трябва да се появи текст що е българско училище в чужбина със съответните права, задължения и др.

- Какво произлиза от тази неуредица за децата, които завършват такива училища?

- Последицата не е за децата, които завършват училищата. Основният рецидив е за България. Защото една огромна маса от български деца в чужбина остават извън системата на образованието. Само в Испания те са около 18 000 деца в училищна възраст. Това са официални данни. В тези около 5-6 училища, които имаме в Испания, да са обхванати най-много 1000 деца. Тези деца ходят в испанско училище, но не посещават никакво българско училище. Така децата, които са били в чужбина, след като се върнат в родината, срещат много големи трудности.

На тях им се признават часовете, изпитите и оценките, които са получили по математика, физика и така нататък, но те са забравили българския език. Освен това, за да продължат да учат в българско училище, те трябва да полагат приравнителни изпити, а това е изключително голямо психическо натоварване за тези деца. Това е прякото последствие от негативизма, че няма български училища в чужбина, които да са признати и подкрепяни от нашата държава. В Чикаго например според неофициалните данни българските деца са близо 10 000. Това са много големи и дори плашещи числа за една България, която е 7 милиона души. Страната ни не може и не бива да си позволява това.

- Може ли да се твърди, че става въпрос за липса на отговорност?

- Ситуацията с българските училища в чужбина не се променя вече 20 години. През това време никой в държавата не се е сещал, че у нас изобщо има такъв проблем. Аз съм работила 14 години в Агенцията за българите в чужбина и от 1995 г. ние започнахме да правим литературни конкурси за деца и състезания за рисунка. Така, започвайки да организираме тези конкурси с идеята да привлечем и приобщим малките деца към България, открихме, че все по-често тези съчинения или рисунки не пристигат индивидуално от всяко отделно дете, а от някакви училища.

Едва тогава ние започнахме да научаваме, че има такива учебни заведения. Резултатът от нашите усилия, насочени към развитието на тези училища е програмата „Роден език и култура зад граница”. По нея бяха гласувани 5 млн. лв., от които останаха 2 млн., които да се разпределят от Министерството на образованието на проектна основа. Постигнахме малки победи, но все още имаме за какво да се борим. Ако не се определи статутът, ако не влезем като субект в новия проект на закон за училищно образование и предучилищно възпитание и педагогика, тези проекти няма да решат проблема.

Парите просто не стигат. Самият статут трябва да се регламентира в закона за образованието, чийто проект беше внесен в края на мандата на предишното правителство в Народното събрание. В него отново не беше застъпена тази тема, т.е. фигурираха трите държавни училища и новото беше, че за български зад граница се признават и училища към посолствата, без да има дефиниция на това що е такава институция към посолството. Затова ние от асоциацията още веднъж изпратихме своите предложение за промяна в закона и се надяваме новото правителство да придвижи този закон. Другата възможност е промяната да стане с подзаконови нормативни актове. Механизми има, стига да има желание.

- Колко са училищата зад границата?

- Такива заведения са над 100. Училищата обаче са най-различни като форма. Едни от тях са самостоятелни организации, регистрирани по законите на съответната страна, други са към дружества, трети са към църкви. Има и школа като това в Лондон например, където се обучават 160 деца. Това учебно заведение не е юридическо лице. То работи в сграда на посолството, защото посланикът е дал тази възможност. То има разрешение да обучава децата на български език, а учителите са одобрени от просветното министерство, а посланикът им е подписал това разрешение. Като юридическо лице обаче това училище не съществува. Ако нещата не се променят, десетки хиляди деца ще остават извън системата.

- Справят ли се училищата с парите, с които разполагат в момента?

- Повечето се справят. Някои от тях съществуват от 25 години, но единствено те си знаят как оцеляват. Някои директори търсят спонсори, други събират символични такси от децата. Например българското училище „Васил Левски” в Лондон е в един отдалечен район, а директорката каза, че е обявила конкурс и са се явили 22 учителки, които живеят там.

.

Липса на кадри в чужбина няма. Въпросът е, че тези професионалисти не могат да се издържат само с тази дейност. Те трябва да работят педагогическата си специалност или на доброволни начала, или получават някакви пари, които им стигат само за да си платят билета за транспорт от вкъщи до училището. Повечето основно работят без заплати. Директорите също почти навсякъде в чужбина се захващат за тази дейност без сигурни месечни доходи.

.

.

.  Другите части на темата Българските училища в чужбина можете да видите в Киносалона на Райна Манджукова

.

Източник: В-к Новинар

Автор: Румяна Гочева, снимка: Люлин Стаменов

Публикация на 5 август 2009

Обновена от Бълг. соц. мрежа на 7 ноември 2013

.

Към Човекът който ме вдъхновява