Илейн Фейнстейн разказва за великата руска поетеса Анна Ахматова

.

.

В края на 90-те години английската писателка Илейн Фейнстейн открива непубликувани до този момент дневници, писма и спомени на Ахматова. Това я подтиква към написването на биография, за която взема интервюта с все още живите приятели на поетесата.

.

В "Ана Всерусийска" Илейн Фейнстейн разказва за живота на великата руска поетеса и забележителна личност на двайсети век Ана Ахматова. Емблематична личност за всички потискани от съветския режим, тя отстоява себе си през болест, нищета и десетилетен конфликт между женските си увлечения и изискванията на изкуството. Творенията на Ахматова притежават класическата елегантност на Пушкин и страстта на собствения й драматичен живот. Илейн рисува нов портрет на забележителната жена, заради достойнство и воля Марина Цветаева я нарича Ана Всерусийска, както подобава на тая царица.

Фейнстейн разкрива вътрешната сила, която е била необходима преди повече от век години на една жена, за да започне да се изявява на литературната сцена. "По оново време звучеше абсурдно представителка на нежния пол да се смята за поет" - споделял самата Ахматова. Нейните успехи отричат закостенелите критици, които смятат, че талантливи могат да бъдат само мъжете. Но това й коства много несполуки в личния живот.

И трите брака на Ахматова се оказват нещастни. Въпреки многото си почитатели тя почти никога не е била щастлива в любовта. Огорчението й от живота се засилва, когато по времето на Сталин е подложена на репресии. На нея й е забранено да публикува стихове, а близките й роднини са заточени в ГУЛАГ.

Трудностите, които е трябвало да преживее, за да отстоява принципите си, са описани от Фейнстейн в увлекателна биография, която е трета за авторката след книгите й за Пушкин и Тед Хюз.

.

.

Ето кратък откъс от книгата "Ана Всерусийска".

Не искам да бъда цар!

Ще започна от 1913 година. Мрачните и бляскави стихове от началото на творбата "Поема без герой" на Ана Ахматова кръжат около спомените й за тази година, последните мигове на един порочен и обаятелен свят. В поемата тя очаква гости, за да отпразнуват настъпването на 1941 година. Запалени са свещи, поднесено е вино в кристални чаши, но вместо очакваните гости я връхлита зловеща фантасмагория от нейни мъртви приятели, преоблечени като коледари. Присъствието им извиква спомена за някогашния Санкт Петербург, когато Ахматова е модерна млада жена на двайсет и четири години, известна поетеса, а бурните катаклизми на двайсети век все още предстоят.

През 1913 г. Санкт Петербург е имперската столица, над Зимния дворец се вее черно-жълтото знаме, а по улиците се носят частни карети, теглени от породисти коне и с облечени с униформа лакеи на стъпенките. Има трамваи и тролейбуси, рядко - и автомобили. По примамливите витрини на Невски проспект са изложени стриди от Париж, омари от Остенд, "кейкове със сушени плодове, ароматни соли, сапуни "Пиърс", карти за игра, картинни пъзели, раирани блейзери... и спортни пуловери в цветовете на Оксфорд и на Кембридж". На слънчевия тротоар на Невски проспект в книжарниците се продават най-новите поетични сборници.

Построен под морското равнище, на Балтийско море, Санкт Петербург винаги е бил неестествен град. Хиляди работници роби са загинали от глад и болести, докато са осъществявали грандиозния план на Петър Велики да построи прозорец към Запада. Дори след като той обявява Санкт Петербург за своята нова столица, вълците продължават дръзко да влизат в града нощем чак до 1712 г., а понякога нападат жертвите си дори посред бял ден. На островите постоянно стават наводнения, а през 1721 г. самият Петър едва не се удавил на Невски проспект. Това е градът на "Бронзовият конник" на Пушкин - творбата, в която любимата на беден чиновник е отнесена от водите и величествената статуя на Петър, дело на Фалконе, го преследва, щом той дръзва да се възпротиви. Това е градът на сенките и на мъртвите души на Гогол. Бедността и мръсотията по улиците и площадите са почти същите като в кошмарните видения на Достоевски.

Ахматова нарича Петербург своя люлка, въпреки че не е родена там. В автобиографичните си бележки описва улиците от детството си като пълни с латернаджии, говори за боядисаните в различни нюанси на червеното къщи, в чиито входове се долавя уханието на парфюмите на отминаващите дами и на пурите на отминаващите господа, споменава за така наречения "черен вход", от който се носят миризмите на кафе, на блини, на гъби...

.

Паметник на Александър С. Пушкин в Санкт Петербург. Както стана известно от публикацията "Анна Ахматова- принцеса на волжските българи" и Пушкин има български родови корени. Поетесата сътвори научна студия за Пушкин, заради която бе удостоена със званието "Хонорус кауза" на Оксфордския университет. (БР: Е`"Паметта на българите")

.

Източник: в-к Новинар

.

Към Кинозалата на Анна Ахматова

Web Analytics