ГОВОРЯЩАТА АЗБУКА НА ПРАБЪЛГАРИТЕ - ЪЗъЕр

.

Гербовете, печатите и монограмите принадлежат към задължителните атрибути на властта в древните общества и се възприемат като знаци на държавен престиж. Те носят ценна информация за исторически събития, личности, за езика и писмеността на предците ни.

Измежду достигналите до нас прабългарски монограми безспорно най-известни са монограмите от пръстените на кан Кубрат, открити в погребението му край с. Малая Перешчепина /Украйна/ /фиг.1/, както и така наречения Аспарухов монограм върху гърдите на сребърен орел, открит край Днепър /фиг. 3/.

.

Кан Кубрат 632-651

.

Буквите-думи на “говорещата азбука” представляват атомарни звукови знаци обозначаващи конкретни генеративни обекти - части на лицето, на тялото, общи свойства и отношения и др,. и заедно с това отделни специфични качества на всеки генеративен обект. Още от най-дълбока древност се появява необходимостта думите от речта да бъдат “запаметявани” и на външни носители, освен в масовата човешка памет. И тогава се появяват графичните писмени знаци, удобни за запис върху камък, глинена плоча, кожа, платно, дърво, папирус и др. носители на информация. Самата идея заложена в генеративния език ЪЗъЕр, където елементарните звуци-букви са значещи, предполага и прилагане на писменост от буквен тип, а не от сричков тип, т.е. на всеки звук-буква от “говорещата азбука” съответства един графичен символ - графема-буква. Следователно най-логично е графемата-буква да изобразява съответната звукова-буква от “говорещата азбука”, символизирайки генеративния обект свързан с нея. 
        

Прави впечатление, че сред знаците гравирани във владетелските монограми, които в същото време би трябвало да представляват най-висши обществено-държавни символи, няма фигури на животни, растения и други художествени сцени, а присъстват изключително само писмени графични знаци. Че това са производни на графеми-букви от първоизразната прабългарска азбука съответстваща на езика на “Говорещата азбука на прабългарите” - ЪЗъЕр, ще се опитам да покажа сега. В хода на разсъжденията ще използвам вече получени 

резултати по разкриване езика и писмеността на дедите ни от книгата ми “Говореща азбука на прабългарите” - пето допълнено издание.

.


      Първото, което искам да отбележа относно монограмите от фиг 2. и фиг. 3. е разположението на знаците по краищата и страните на начертан кръст. В азбуката на прабългарите кръстът представлява буквен знак, обозначаващ буква с фонетична стойност Ръ и значение “много”, защото както вече бе установено, прабългарите са използвали генеративен език, при който всяка отделна буква притежава освен звукова стойност и смислово значение /мотивираност/. Така че, очевидно кръстът участва най-пълноценно в изграждане на идейния образ на монограма с немаловажното си значение “много”, което и днес също постоянно присъства в общоприети обръщения - много успехи, много здраве, многая лета и пр.


       При разчитане на монограмите трябва да бъде взет предвид и разпространения метод на писане по онова време, подобен на днешния ръкописен стил, който позволява особено свързване между последователните букви в текста, но и дава възможност за припокриване и дори вертикално и хоризонтално изместване на буквите, според характера на графичното им начертание. Разглеждайки в предишни статии тази особеност на прабългарската писмена традиция, достигнах до извода, че причината налагаща подобен икономичен запис на текстове, най-вероятно се крие в ограничената площ, която предлагат всички тогавашни трайни носители на писмеността и в стремежа да се напише повече върху дефицитната повърхност. Междувпрочем същия подход продължава да бъде следван от българските писари дълго след покръстване на България и по подобен начин са написани текстове вече на църковнославянската сирилица /”сирилица” идва от наименованието на езика ЪЗъЕр; виж. “Тържество на Българиите” от Б. Иванов/, например Воденския надпис на цар Самуил ( -1014). Наложила се в жестока конкуренция с лансираната от Византия в лицето на Константин Философ и брат му Методий глаголица, българската православна писмена норма наречена сирилица запазва произхода си от прабългарската азбука, а в голям процент запазва и оригинални буквени начертания от прабългарската азбука /виж. “Говореща азбука на прабългарите”- пето доп. издание/ , но още дълги години след утвърждаване на кирилицата като официална писменост в българската държава, в ръкописите се срещат погрешни замествания на кирилишки букви с непопаднали в новата азбука стари прабългарски буквени графеми. И този факт е забелязан също и от други изследователи. 
      Така по пътя на оптимално наслагване на последователни букви в линейния текст, за някои по-често употребявани думи се получават характерни графични изображения, които в последствие започват да служат като своеобразни символни знаци на съответните съставни думи. Но забележете, характерните символни знаци на думи, при прабългарите никога не загубват връзка с вида на разделното си побуквено записване, дори после някои претърпени по-късно графични промени. В противен случай биха се превърнали в йероглифи и биха нарушили фонетично-буквения характер на прабългарската писменост на езика ЪЗъЕр. Следва описание на няколко по-известни прабългарски графични символни знаци на думи, които поради присъствието си в надписи с обществена значимост, започват да бъдат възприемани като условни обществено-държавни знаци. /виж. фиг.1/ 
      Нашумелият напоследък сакрален знак IYI от фиг. 1, според мен е знак на върховния Бог, защото докато Тангра е бог и господар на Земята, то Тъ - баща, мъжко, три-число -особено при двойно посочване чрез Ъ - този, е, това е, да - насочва представите ни към най-важния баща и господар на цялата вселена. Да,той е Бог /Баща/, този, който е - огласява според "говорещата азбука на прабългарите "прочетения знак IYI. /Апокрифен летопис от 11 век твърди, че най-древните българи били "етиопи"!?/. Доколко съществуването на Върховен Бог ЪТъЪ и паралелно Господар на Земята ТъНъГРъ влиза в противоречие с потвърдения стремеж на прабългарските ни деди към религиозен монотеизъм, и доколко подобен модел кореспондира с християнството, остава засега загадка.. 
      Буквеният знак за АЙ - небе, най, висш - се среща в редица прабългарски паметници - сребърно блюдо от погребението на кан Кубрат /фиг. 4/, владетелски печат на кан Тервел (700 - 721), Аспарухов монограм /фиг. 3/ и др.

.

Сребърно блюдо от погребението на кан Кубрат

От шестолъчевия вид на знака, вероятно идва и почитта към числото 6 - до днес отличната бележка за българите е шестицата, Константин Багренородни (913 - 959) говори за "шестте велики боляри" по времето на цар Симеон (893-927) . Азовска Велика България е била разделена на шест федеративни окръга - Чъ РъЮКъЙОНъ РъЮКъТъ РъЮКъЧъЙОТъРъ РъЮКъШъБъ РъЮКъБъЧъ РъЮКъ. Известната с надписите си, метална Розета от Преслав, която се оказа според мен "колело на късмета" съдържа надписи на шест житейски ценности - ОБъ - живот; ИЛъ - изобилие, богатство; УМъ - ум, разум; ГъМъ - здраве; ТъКРъ - вървене, удача, сполука; КъБъЗъЗ - хубост, красота; а седмият "късмет" е РъЩъ - надежда, пожелание - днешният аналог на Черен Петър. 

      Друг често срещан символен знак /фиг. 1/ е буквеният знак за Ер - език, лист - в монограмите той вероятно служи за придаване на императивна характеристика чрез значенията си "говори", "нареди", заповяда". Съставният знак /фиг. 1/ за ЪЗъ - аз - е широко разпространен в прабългарски надписи, според мен съвсем логично, защото и днес българите гордо заявяваме личностното си присъствие с Аз, а изречено от владетеля, Аз олицетворява неговата висша еднолична власт в държавата. Още повече, че в ония години Аз е било и определение за езикова и народностна принадлежност към народа на азите-прабългари, които сами са наричали себе си ЪЗъКъ - народ на ази. /виж. "Прабългарска съдбовност" от Б. Иванов/. 
      Следващият знак от фиг. 1 е за ЧъРъ - първи, лидер, главатар, цар - задължителен държавен знак показващ присъствие на волята на кана. Прави впечатление, че при многократната му употреба, някъде претърпява видоизменения, но също запазва винаги връзка с първоначалния си побуквен генезис. Знак, който вече съм разгледал в предишни статии е знакът /фиг. 1/ за победа ШъКъ - сграбчвам, хващам, побеждавам. При монограма върху гърдите на Аспаруховия сребърен орел, знакът е изписан с отделните си букви, защото по краищата на кръста са разположени само единични букви /фиг. 3/, докато при монограмите върху Кубратовите пръстени присъства в символно-знаковия си вид. /фиг. 2/ Разбира се, сред държавните емблематични знаци /фиг. 1/ неизменно присъства и графичният символ за ТъНъГРъ - баща на земята, господар на земята, Бог Тангра. Самото название Тангра показва, че той идва от дълбока древност, когато според най-старите месопотамски поеми "боговете още нямаха име", както пише Иван Венедиков в "Раждането на Боговете". / В тази книга Иван Венедиков се натъква на изненадващо съвпадение между основни мотиви от епоса на Месопотамия и мотиви от българския фолклор/.За да го открием отново между двуглавите орли от български възрожденски печати в книгата на Анна Рошковска "Българска възрожденска глиптика". Така прабългарският символ на Тангра никога не слиза от пиедестала си, а преминава през епохите и като двуглав орел присъства и днес в много гербове и печати. 
      След направените дотук разсъждения осъзнах, че вече е напълно излишно подробно да обяснявам монограмите на кан Кубрат от фиг. 2. Вече всеки може да различи в тях държавните отличителни знаци на прабългарите олицетворяващи: българския род - ЪЗъ, върховната воля на кана ЧъРъ, задължителността на закона - Ер, победоносния характер на делото - ШъКъ, покровителството на Бог Тангра - ТъНъГръ. А собственото име на конкретния владетел липсва напълно според асирийската традиция, официалните царски титли да съдържат информация за годината и месеца на заемане на престола, за ранга, почестите, рода на владетеля и други данни, които в древността са считали за съществени от гледна точка на астрологически, култови, ритуални съображения. Ето защо днес кан Аспарух е известен не със собственото си име Атилкесе /според летописа на Гази Барадж/, а с името на петия федеративен окръг от Велика България, който е управлявал - ШъБъ РъЮКъ - пети окръг. Което показва, че прабългарите не отъждествяват държавната власт само с една личност, както през късното средновековие, а с определени ценности - род, държава, вяра, общи цели. Прабългарските ни деди са поставяли на първо място по значимост в обществото - идеята, функцията, организацията, институцията, а чак след това индивидуалните възможности на отделния човек. Защото са осъзнавали непреходната неизчерпаема сила, която само добре организираното общество притежава за да ги защити в епоха на враждебност и ужасно насилие. И могъщите държави изградени от тях на много места по света, неизменно са назовавани от летописците с определението "велика". 
      Аспаруховия монограм от фиг. 3 съм разгледал по-подробно в предишна статия. При него прави впечатление, че по краищата на кръста са разположени не знаци на думи - обществени символи, както при монограмите на кан Кубрат от фиг. 2, а отделни букви, образуващи думи по всяка от страните на кръста. Взети от всяка страна на кръста, буквите от монограма образуват думите АЙБъ ШъКъ - небесен победител, най-висш победител, но имат значение и на "върховна победа". 
      Един по-малко известен предмет от онова време притежава според мен най-много прабългарски условни знаци. Става въпрос за сребърно блюдо /фиг. 4/, намерено в погребението на кан Кубрат край с. Малая Перешчепина /Украйна/, за което с основание се предполага, че е византийски дипломатически дар, съдейки от гръцкия надпис по периферията му. Но на лицето на сребърното блюдо ярко се открояват изконни прабългарски знаци - ЪЗъ -аз; ЧъРъ - владетел /цар/. Централно място върху съда заема шестолъчния знак за АЙ - небе, най, висш - подчертавайки, освен смисловото си значение, така също и представата за шестте области на Велика България, на която кан Кубрат е бил вихтун - БъГъО ТъНъ - по-голям господар. А първата област на Азовска Велика България, намираща се в северна посока, областта на на вихтуна - ЧъРъ РъЮКъ, е обозначена върху централния лъч с Чъ - едно /1/.
       Прабългарските държавни знаци, както споменах по-горе, преминават съответно естетизирани в основните символи на следващите общества, но някои от тях още столетия запазват оригиналния си вид в българската традиция. Пример за това е знакът на цар Михаил Шишман (1323-1330), намерен във Велико Търново - фиг. 5. В монограма ясно се очертава думата ШъЧъ - ръка острие, т.е сече /фиг. 1/. Имайки предвид, че прабългарската дума МъАНъ означава метал, желязо - за ШъЧъ МъАНъ получаваме "желязо, с което се сече" или "меч", "шашка". Смело може да твърдим, че родовият знак на Шишмановци идва от прабългарското изписване на наследственото име ШъЧъ МъАНъ - меч. Знаем за почитта към меча в ранното средновековие, когато войните полагат клетва за вярност пред меч /Може би някои остатъци от тази традиция са достигнали и до наши дни, когато например казваме "да сечем бас" т.е да сключим облог; на немски das Schwert - меч, schwoeren - кълна се, на английски sword - меч, sworn - клетва/. От историческите извори е известно, че царският род на Шишмановци води началото си още от първото българско царство. Според Воденския надпис, цар Самуил ( - 1014) е внук на "стария кавхан Шишман", което говори за царска генеалогия с много дълбоки корени, достигащи до далечни прабългарски недра.

.
      За пореден път се убеждаваме, че при изграждане на своите могъщи териториални държави, прабългарските ни деди влагат всички известни днес елементи на държавното устройство - централни институции, административно деление, общ календар, общ език и писменост, справедливи закони, а така също и официални символни знаци на българското достойнство и суверенитет.

.

.

Публикация на Борислав Иванов Иванов -

автор на книгата “Говореща азбука на прабългарите”
18.05.2002 год.

Web Analytics