Европейската криза – шанс за радикално възраждане на света

.

Гръцкият въпрос в Европа, по-бавно или по-бързо, ще намери своето поредно временно решение с предоставянето на следващите средства, със следващия натиск на европейците спрямо Гърция, с трудностите на Гърция да преследва поставените цели и с непрекъснатото повторение на един и същ сценарий. Споменатото няма да приключи, докато не бъде намален общият дълг на Гърция с 60-70% и то не само този на частния сектор, т.е. на банките.
.
.
На тази тема ще се върна, като събера повече данни, за да напиша един по-аналитичен коментар. Въпросът, който вече стои пред нас, е ситуацията в Италия и достатъчни ли са политическите решения за общото спасение и възстановяването на еврозоната. Гърция просто отвори вратата към истинския проблем, който не е ремонтирането на икономиката от 2,5 % в еврозоната, а дисхармонията между политическите лица и интереси в рамките на общото усилие, което нарекохме „евро”. Ако Европа искаше да сложи сериозна предпазна мрежа около гръцкия проблем, щеше да вземе по-решителни мерки много по-рано от 27 октомври. На всички беше ясно, че гръцкият дълг не е жизнеспособен от самото начало. Въпреки това, политиката на тройката (МВФ, ЕС, ЕЦБ) беше насочена към натиск за промени и реорганизация на гръцката държава и икономика чрез постепенното покриване на нуждите на гръцката икономика. Тази политика е позната и се прилага от МВФ в почти всички страни с подобни проблеми. 

Европа обаче не изгради тази предпазна стена и докато се стигне до решението за създаването на EFSF (Европейския фонд за финансова стабилност) с капитали, които не са достатъчни, за да разрешат целия проблем, изминаха много етапи, станахме свидетели на истински драми и се доказа, че всички еврпопейци сме на прага на една голяма криза, която аз бих характеризирал като шанс за ново възраждане без драматичните прилагателни, харесвани и използвани от мнозина напоследък. Настоящата криза ни доказва, че вече идва краят на т.нар. социална държава и че за да я преодолеем са нужни много сериозна политическа воля и способни лидери, които могат да видят следващия ден, а не само днешните проблеми заедно с изборите във всяка държава, в която живеят.

Краят на социалната държава ще донесе отписването на дългове не само за Гърция, а и за много други свръхзадлъжнели икономики като Италия, Франция, Испания, Белгия и т.н. Моделът, прилаган след Втората световна война, е достигнал своя финал и затова допринесе и допринася изнасянето на производствени структури в страни извън ЕС, като Китай, която изсмуква всекидневно части от европейското производство. По този начин не е възможно за Европа да бъде толкова щедра към собствените си граждани след като няма достатъчно икономически „крави за доене”, както и работни места, които да подкрепят модела от предишните десетилетия. След като осъществи прехвърляне на дългове към ЕЦБ или към EFSF, Еврозоната ще ги отпише в една голяма степен, ще отпечата нови пари, ще рекапитализира банки и чрез одържавяването им и последващата им приватизация ще даде шанс на ЕЦБ и на EFSF да регистрират печалби, но първо икономиките ще трябва да бъдат съответно преструктурирани. Тази реорганизация ще изисква изминаването на един труден път и ще коства пускането на доста „кръв”. Ще трябва да бъдат закрити работни места в държавния сектор и държавите да харчат колкото произвеждат, създавайки излишества. Колкото и това да е трудно поносимо за различните европейски икономики, ще трябва да бъде променена структурата на работната сила и да бъдат създадени нови области за трудова заетост, които до момента не са съществували. Тези нови области ще могат да осигурят работа на хората, напуснали държавния механизъм в европейските държави. В същото време самите общества ще трябва да се променят и да се научат да живеят по различен начин, при който ще харчат по-малко, отколкото произвеждат и ще имат възможност да спестяват. 

За съжаление, в днешна Европа няма кадърни ръководители, готови да действат радикално. Не виждаме около себе си онези лидери, които могат да ударят с юмрук по масата и да я счупят, ако се налага. Всички разбират проблема с необходимата трансформация на обществото, но се правят че не го виждат, в резултат на което оставят собствените си страни да се върнат към един втори цикъл на забавяне и налагат на страните, имащи съществени проблеми, да следват една много по-трудна и тежка програма за спасение. Лидерите на днешна Европа вдигат ръце и крият лицето си, вместо да сложат активно началото на едно сериозно и стратегическо планиране с конкретни ангажименти за бъдещето на Европа, такава, каквато искаме да я видим в следващите 30-50 години. 

Решението на днешните ни проблеми, с други думи, е един огромен шанс за съществена реорганизация с визия за десетилетия. Четох наскоро, че цел на Европа е да достигнем до нулеви енергийни замърсявания през 2050 г. Следователно, върху това бихме могли да подкрепим една мащабна програма за действия, които ще създадат новия свят, в който ще трябва да живеят децата и внуците ни. Ще трябва да инвестираме средства и да начертаем основите на много динамичните нови структури в Европа, които биха могли да осигурят благоденствие и нови възможности за нейните граждани, както и високи доходи. Но и да можем да научим европейците, че трябва да живеят в по-малко социални държави с повече и по-качествен труд. Най-непосредственото нещо, което трябва да свършим, е отписването на дългове да е съпроводено със съответните макро-икономически активни мерки, които ще са в състояние да променят обществата в Европа в средносрочен и дългосрочен план. 

В рамките на едно подобно голямо начинание Русия също би трябвало да има своето място и дума. Русия е част от Европа и е много ценна от много гледни точки. Тя трябва незабавно да стане част от ЕС, да участва в обществените трансформации и в общото европейско пространство и планиране. Нещо повече, Европа трябва да стане по-федералистична, да има централно планиране и да задължава своите слаби страни-членки да приемат необходимите промени, превръщайки постепенно днешните отделни държави в части от утрешното европейско цяло. Не е възможно Европа да продължава да функционира с днешното вето на малките страни и капризите на всяка малка общност, както не е логично и големите страни да се превръщат в машини за натиск спрямо по-малките. Всичките тези пазарлъци струват нерви, човешки ресурс и никога не водят до идеален резултат. Европа трябва да въведе един нов ред на нещата във вътрешните си дела. 

Без съмнение, в момента имаме криза на ценностите и гледаме филма за кончината на стария, закостенял модел на организация на обществените ни структури. Ще трябва да приемем тази смърт като възможност за раждането на новия ни свят, който ще се опира на реалната философия на глобализацията, с централна административна власт в Европа, подобна на тази в САЩ, с централна банка и централно планиране на всички равнища. Ще трябва да ревизираме понятията, като тези за родината и границите, и да дадем шанс за конкурентно производство между способни нации, части от една по-голяма съвкупност. Такива съвкупности сме създавали в миналото в рамките на големи империи. Днешните условия не позволяват връщането на миналото, но налагат правото на мнозинството с уважаване на малцинството в рамките на „общото”, което може да представлява обединеният ЕС, а не в рамките на многото малки парчета, всяко със свое мнение, които са способни да спрат исторически действия на основата на егоистичните си интереси, политика и логика. 
.
Дошъл е вече часът на съдбоносните действия, които трябва да осъществим чрез добре замислена програма, за чието изготвяне не трябва да се бавим. Историята не може да ни чака да си играем на криеница сред гората от днешните ни проблеми.
.
Автор: Христос Мурутис
09.11.2011
.

Пряк път към Фотогалерията

на Христос Мурутис

Web Analytics