.

Разбрах, че щастието е в родината и любимата работа, казва Христина Христова
Емблематичната говорителка живее в Канада, председателка е на Българското общество в Отава, работи и пише спомени

.

Г-жо Христова, в смутните години след 10 ноември на 89-а сме ви запомнили на трибуната на един митинг заедно с Гена Димитрова и Стефан Данаилов. Защо след това избрахте да живеете в Канада?

- Да, това беше първият митинг, организиран от партийната организация на Българска телевизия, мисля, че на 13 ноември 1989 г. Видях на улицата потока, който се източваше към площада. Хората бяха екзалтирани след внезапната промяна и за първи път даваха воля на чувствата си. Увлечена, тръгнах и аз. Дъщеря ми ме върна - беше студено и ми подаде коженото палто да не мръзна. Споменавам това не случайно, защото в съзнанието на мнозина е останал фактът, че говорителка от телевизията в кожено палто е рецитирала стихове за партията. Стиховете обаче бяха за България, беше спонтанна реакция. Стефан Данаилов - бате Серго, към когото изпитвам уважение и приятелство, направи някакъв каламбур с Тодор Живков. На шампионка по плуване пък бяха бутнали в ръцете листче с готов текст и понеже вече се свечеряваше, тя едва разчиташе написаното и сричаше. Стана ми отвратително, аз се откъснах от тълпата и се озовах на трибуната. Има такива моменти в живота,

Просто почувствах, че някой трябваше да каже нещо искрено, нережисирано. Говорех за поколението на моите родители, които като мнозинството български граждани живееха честно, стараеха се да правят добро и да оставят достойни следи в обществото. Вкъщи дъщеря ми ме посрещна с упрек: “Мамо, какво си направила? От цяла България счупиха телефоните - едните плачат от възторг, другите те ругаят и проклинат!” Обърках се, не можех да разбера защо и как хората могат да изригват такава омраза едни към други. Като че ли оттук насетне развихрилата се ненавист в България стана нещо като мярка за взаимоотношения.

- Това ли ви накара да заминете далеч от България?

- Може би - да! Но има и още нещо - във времето, когато трябваше да взема това съдбоносно за мен решение, в телевизията се развихряше друга истерия - свалянето на говорителите от екран. Половин час след като ние с Кольо Филипов изчетохме съобщението за падането на Тодор Живков, довчерашни колеги, които преди това пишеха хвалебствените новини за него, изпълзяха иззад врати и кьошета с вдигнати два пръста, махнаха говорителите, защото сме били ченгета, и започнаха да се показват на екрана в ролята на нови демократи. Нито един от нашата група никога не е бил ченге, нито доносник. Други бяха ченгетата. Те ходеха по командировките ни в чужбина и после “пишеха”. Ние бяхме лицето на телевизията от онези години, но само четяхме текстовете на Асен Агов, на Емилия Иванова, на Клара Маринова и онези, които пътуваха с куфарчетата си с правителствените делегации. В деня на заминаването си аз работих до вечерта. През нощта си събрах багажа и на сутринта отпътувах за Канада.

Десетте часа полет със самолета промениха моя живот.

- Защо в Канада, а не другаде?

- Дъщеря ми следваше в Отавския университет - тя е флейтистка. Отивах при нея. Това са едни от най-тежките месеци в живота: нямах никакви приятели и познати в тази страна. За мен английският беше един звук без точка и запетайка от начало до край. Учила съм немски в училище и университета, зная руски. Началото ми в Канада беше белите стени на един едностаен апартамент, в който дъщеря ми живееше, и самота, в която аз трябваше да взимам съдбоносни за мен решения

Мисля, че беше четвъртък вечер и симфоничният оркестър на Отавския университет изнасяше безплатни концерти, в тях участваше и дъщеря ми.

Това бяха едни от най-прекрасните моменти от този мой нов живот, ще ги помня завинаги.

Обличах се елегантно и отивах на концерти - ставах това, което съм била преди месеци в родината ми. На плаката пишеше Милена Кюркчийска - България. И пристига едно момче, което казва на завален български: "Ти си Милена? И моята майка е българка, аз мога да говоря малко български." Така аз се запознах с първата българка, поканиха ме на руската Коледа на 7 януари 1992 г. Сред гостите присъстваше и един много странен, сдържан човек, приятно изглеждаше и, общо взето, си мълчеше през цялото време. Оказа се, че това е канадският писател Кузма Тарасов, който е представител на духоборците в Канада. Това е една огромна група - някъде към 30 000, потомци на руснаци толстоисти, дошли в Канада в края на по-миналия век. Години по-късно той стана мой съпруг.

- Носталгията ви по телевизията не е ли по-силна от тази по родината?

- Една от равносметките на моето пребиваване в Канада е, че разбрах колко трудно човек живее далеч от родината си. Оцених колко щастлив е бил животът ми през тези телевизионни години въпреки всичките проблеми - лични и професионални. Аз съм завършила българска филология, моята дипломна работа беше при проф. Петър Динеков и беше свързана с фолклор. Играех във фолклорни състави още от детската си възраст - първо в Двореца на пионерите, после, като студентка - в Профсъюзния дом. След това ме приеха с конкурс в Държавния ансамбъл за песни и танци на Филип Кутев, където бях солистка осем години. Там се омъжих за Красимир Кюркчийски, който по това време беше диригент на оркестъра.

- И как стана така, че една танцьорка от ансамбъла стана говорителка в телевизията?

- Ами просто много ми върви на конкурси. През 1968 г. се явих на конкурс в телевизията.

и инициаторът. Тя ми казваше: “Ти си хубава, интелигентна, пишеш добре, имаш глас и всички качества, твоето място е там!” Моите родители например бяха скептични. Баща ми като лекар смяташе, че аз не трябва да се занимавам с това. С Бригита Чолакова бяхме назначени в началото в тв рекламата, а през 1970 г. станах говорителка.

- Кой е най-яркият ви спомен от онова време?

- Това беше разрушаването на една илюзия. Преди мен там бяха Мария Тролева, Ани Цонева и Лили Ванкова и всяка вечер ги гледах на екрана: блестящи, красиви в зала, която създаваше усещане за пространство и красота. Когато влязох в тази "зала", на телевизионната кула, за да ме пробват на екран, и видях прашните драперии, избелели и потрошени мебели, ми се прииска да умра. На първото ми явяване трябваше да чета нещо, но аз забравих всичко, не помнех какво съм чела

Имах бяло петно, гледах ужасена хората край мен. Оказа се, че всичко е минало добре, но нямах никакъв спомен. Била съм на 28. Та трябваха ми тези 12 години в Канада после, за да разбера, че  от Бога дадено:

когато човек има работа, в която е влюбен, да е щастлив.

- Защо не започнахте работа в многобройните канадски тв канали?

- За да се занимава човек там с телевизия, първо трябва да има перфектен английски и второ - трябва да е млад. Все пак направих няколко тв програми в Отава и много тържества с литературни композиции за Васил Левски, 3 март и Коледа, за българското училище, на което 5 години бях директор.

- Зрителите ви помнят не само като Христина Христова, а и като Христина Кюркчийска - бяхте съпруга на композитора Красимир Кюркчийски, а за брака ви с него се разказваха анекдоти. Какви са отношенията ви сега?

- Чуваме се от време на време. Не съм била в България три години и това лято все още не съм го виждала, но ми предстои един разговор с него, защото имам желанието да представя неговата музика в Канада. Той е композитор, чиято музика много ценя. От Красимир имам две деца. Милена вече е изявен музикант в Отава, занимава се и с бизнес, а синът ни Орлин беше при мен две години в Канада, завърна се в България и в момента е в група "Булгаро". Правят етно-поп-музика, печелят награди. Мисля си какво нещо е съдбата. Голяма изненада беше, когато разбрах, че моят син и Краси, дъщерята на покойната телевизионна журналистка Татяна Титянова, са заедно.

Виждам двама млади хора, които се обичат, и този факт ме прави страшно радостна.

Източник: В-к Стандарт

Автор: Людмила Първанова

Снимка: Виктор Леви