Театърът трябва да дава надежда



Актрисата Грациела Бъчварова пред "Черно море"

.

- Как се зароди интересът, любовта ти към театъра?
- Интереса към театъра го имам още от детска възраст. Имах великолепна учителка в отделенията. История изучавахме като театър, всеки от нас трябваше да пише историята на своя герой и да я изиграе. Така в трето отделение аз играх Патриарх Евтимий. Баща ми работи няколко години в Перник. И понеже Перник е близо до София, на 6-годишна възраст можах да видя представление в Народния театър. Когато стане дума за театър, за истински театър, аз усещам миризмата на декор, който навремето се залепваше с туткал и тази миризма на етер, като се отвореше завесата, навлизаше в залата. Тази миризма и сега я усещам в ноздрите си, макар че в театъра отдавна я няма.

Баща ми искаше да следвам архитектура или медицина. В известен смисъл е бил прав, аз съм прекалено чувствителна, емоционална, приемам нещата прекалено болезнено, изживявам всички неправди и нещата, които се случват зад кулисите. Но в замяна на това проявих характер, 40 години издържах на всички неща в театъра, освен това изиграх много силни жени. Мнозина смятат, че аз като човек съм много силна. Вероятно балканските ми корени са дълбоко у мен, за да издържа всичко в театъра, в личния си живот, да отгледам самичка сина си, да се справям с всичко сама.


- През дългия си театрален живот си създала редица образи на жени. Предполагам, това е бил един непрекъснат процес на взаимно проникване: ти си им дала нещо от себе си, те са те обогатявали.
- Разбира се, не може един актьор да изиграе толкова различни неща, силни или слаби характери, да срещне толкова несподелени любови, толкова съкровени желания, които у жените са така ярко изразени... Така че това не може да не бъде двустранен процес. Няма роля строго праволинейна - само силен характер или само с негативни качества. В човешката същност всеки има своите слабости и добри страни. Аз съм обичала да търся в ролите кой момент е най-чувствителен за героинята, къде е нейната слабост и към тази слабост съм давала сила, а там, където е нейната грубост, съм търсила мекотата, давала съм от своята мекота. Няма да забравя една пиеса, която вероятно всички са забравили - "Пътуване към истината" от Лозан Стрелков. Една много слаба пиеса. Аз играех партийна секретарка, която почти мълчеше в пиесата, за да може да поема от другите герои техните мисли, конфликти. Така изведох тази роля, че тя стана централна. Обичам да мълча на сцената, обичам да изразявам характера чрез очите си, чрез мислите, които се четат на лицето ми, в мълчанието има нещо много силно.


- Кае от чертите на женската природа разбра по-добре благодарение на героините си?
- Не знам дали само благодарение на героините си съм разбрала черти от женската природа. Баща ми ме е научил да чета, да гледам, да виждам, защото много хора гледат, но не виждат. И затова съм се стремила да направя много роли по-богати, отколкото драматургията дава възможност. Един артист се разбира дали е добър артист, когато съумее да спаси дадена роля на сцената, защото голямата роля го носи, тя е толкова всеобхватна, че можеш нещо да не направиш, да пропуснеш...


- За кои свои героини си спомняш с най-хубави чувства и малко носталгия, че са останали завинаги назад във времето?
- Никога няма да забравя Мила в "В полите на Витоша", това беше дебютът ми в Сливенския театър. Всичко онова, което бях научила и носех като лирика, като първи усети на драматична актриса - всичко това бе събрано в Мила. Аз мисля, че при първите стъпки на актьора той носи своята емоционалност, темперамент, всичко онова, което е негова същност. По-късно започва да се развива вече майсторството му, когато не ролята те носи, а ти носиш ролята на гърба си. В този смисъл не мога да не спомена "Майка земя" с Любен Гройс - това беше учебник по актьорско майсторство. "Осем жени" също съм работила с него. Разбира се, не мога да не спомена "Варвари", Надежда Монахова с нейния неистов стремеж да срещне истинския мъж, героя на сцената, тия отворени очи, с нейната странност към живота, за да дойде кошмарът й и да се самоубие... Не мога да не спомена Роза Преоре в "Събота, неделя, понеделник" - една роля, която ми донесе толкова радост. Не мога да пропусна работата си с режисьора Резникович - играх с Илия Пенев в "Трибунал" една безкрайно властна, силна жена, която успява по време на войната да се пребори с несгодите, които войната носи на един народ. Аркадина в "Чайка" - след 20 години аз играех отново "Чайка", дебютът ми във ВИТИЗ беше Нина Заречная, а след 20 години изиграх Аркадина. Трябва да спомена Големанова в постановка на Цветан Цветков. Когато се върнах след една година отсъствие от сцената, направих един моноспектакъл - "А може би утре", който, мисля, разкри цялата същност на моето Аз, което нося като жена, като актриса. Това е история за една самотна майка, която живее с надеждата, че има утрешен ден. И мисля, че ако театърът дава нещо, което е и моето верую за театъра, това е, че във всички времена, при всички обстоятелства театърът е оня жив дух на сцената, който трябва да ти даде надеждата, че утрешният ден ще бъде по-добър от днешния.


- Следиш ли тенденциите в съвременния български театър? Как приемаш някои експерименти, които се правят в посока на модерния, авангардния театър?
- Аз съм от актрисите, които гледат много театър. Позволявах си до тази зима да ходя в София и да гледам поне 10 представления. Сега нямам материална възможност. Сега следя театралния афиш по време на фестивала. Беше 1970 година, когато видях модерен театър в Полша, а Шайна беше на върха си. Така че модерният театър не може да ме изуми. Въпросът е дали аз приемам в този му вид модерния театър. Разбира се, нови форми винаги се търсят, експериментът е винаги необходим в театъра, но разумният експеримент, в разумните рамки. Не възприемам преднамерената голота на сцената. Аз съм гледала Сервантес на Шайна, където той съблече Сервантес и го превърна в Христос, но ти разбираш, че се следва строгата логика на спектакъла. А когато гледаш "Женитба" на Гогол и виждаш едно голо момиче да се разхожда по сцената и да се къпе и това не се възприема като логично следствие на дадено действие, такъв експеримент аз не приемам.


- Има ли възраст според теб, когато актьорът сам трябва да слезе от сцената?
- Това е един много болен въпрос. Мисля, че на актьора не биваше да се гледа като на чиновник. Артистът е творец, както един диригент може да дирижира дълги години, един писател да пише докато може. Разбира се, при артиста има известна разлика. Когато един актьор има вътрешна енергия, когато е съхранил аурата си, той може да работи. Но въпреки всичко мисля, че пределът е 70-те години. Нека публиката те запази в спомена си такъв, какъвто си бил. 


- Намираш ли голяма разлика между твоето и най-младото поколение актьори?
- Разбира се, че в поколенията винаги има разлика. И когато ние дойдохме, между поколението на Венета Славчева и Ана Феликсова и нас имаше разлика. На всяко поколение времето му създава ново светоусещане. Ето аз сега гледах концерта на театъра на 27 март - това е ново поколение на сцената, което носи свежа струя с чувството си за хумор, с различния си естетски маниер.


- Какво мислиш за съдбата на хората от третата възраст у нас в момента?
- Аз съм социално устроен човек, винаги съм се вълнувала от проблемите на обществото. Мисля, че това е най-тежкият период за третата възраст. Разбира се, държавата ни е бедна, но мисля, че е жестоко да оставиш родителите си на доизживяване. Да не можеш да си купиш лекарства, да не можеш да купиш една книга, на двата месеца веднъж да отидеш на кино, да не говорим за това, че хората престанаха да ходят на театър, точно тези хора, които обичаха театъра. Не може на едни да повишиш пенсията с 3 лева, а на други - с 60 лева. Ние в третата възраст сме вече изравнени, защото имаме почти еднакви нужди. Казвам почти, защото интелектуалецът иска да си купи книга, да отиде на театър, на концерт. Обидно е... Аз се стремя да поддържам някакъв външен вид, доколкото мога, защото не може да си бил любимец на публиката, а днеска да се обърнат и да кажат: Господи, колко е зле облечена.


- Какво би казала за духовния живот във Варна?
- Аз бих обобщила - въобще духовния живот. Когато започне една тотална разруха, време тежко за всички, когато усещаш бремето на държавата върху плещите си - единственото нещо, което може да спаси нацията, това е духовността. Технизацията, компютърът, Интернет завладяха младото поколение. То не чете книги. Аз не мога да си представя поколение, което ще порасне, без да е прочело най-хубавото от световната, от българската класика. Художествената литература дава богатството на духа. Човек, който не се стреми да зареди душата си, е обречен. Аз мисля, че родителят е този, който трябва да въведе детето в театъра, в този духовен храм, така, както го води на черква. Слава Богу, тази година нашият театър направи за най-малките "Приказка за трамвайчето". Трябва да се благодари на Свилен Стоянов за великолепния спектакъл "Песенни вълшебства", който зарежда децата с една друга енергия. Варна си има и детска опера. Капиталовложенията, вложени в духовната сфера, се връщат двукратно, трикратно. Децата, заредени с духовността на българската традиция, няма да отидат в Америка, в Германия. Те ще останат тук, при корените си.


- Каква е Грациела Бъчварова, когато не е на сцената?
- Ще бъде смешно да кажа, че не тъгувам за сцената. Театърът е бил моята същност, мой истински дом, мой живот. Сега страдам, че съм далеч. До миналата година, когато играех на камерната сцена, все още се чувствах актриса. Сега съм Граци - бабата на своя внук. Ще ми е много трудно да му обясня спазъма, който усещам, когато го видя - той е и радост, и болка, по-силни, отколкото собственото ти дете. Една фиданка израсла върху корените на твоето и на едно друго семейство. Аз се опитвам да бъда повече с него - в кукления театър се смеят, че там имам свой стол. Чета му непрекъснато, уча го да пише, да рисува.


- Имаш ли илюзии?
- Не. Нямам.


- На какво преди всичко разчиташ в живота си?
- Като че ли на нищо. Само се моля да съм здрава. Освен на себе си, на нищо не разчитам.


- Имаш ли Бог в сърцето си?


- Разбира се. Когато имаш своя бог, ти се стремиш да бъдеш справедлив, да имаш известна търпимост, опрощаваш грешките на другите, стремиш се да бъдеш по-малко грешен. Колкото годините напредват, човек все повече и повече се приближава до Бог.

.

Източник: Вестник Черно море

Автор: Донка Бърдарова

Web Analytics