Дина Шнайдерман
фото Емона Цончева

- Госпожо Шнайдерман, през 1961-ва Камиларов печели Голямата  награда в създадения през 1953 г. в Генуа конкурс "Паганини". Как го пуснаха да  замине?

- Първо му отказаха паспорт, защото от консерваторията издадоха  заповед, че не е подготвен за конкурса. В деня, в който трябваше да замине за  Италия, аз го пратих с куфара на гарата и му казах да чака. Отидох директно при  министъра на културата Иван Башев. Секретарката му обаче не ме пусна. Реших да  го чакам пред тоалетните в министерството - все щеше да му се наложи да отиде до  там. Чаках 6 часа и накрая той се появи. Позна ме, защото аз също вече бях  спечелила няколко конкурса. Изслуша ме, завъртя един телефон и ме прати в  Дирекцията на полицията на Лъвов мост. Десет минути преди влакът за Италия да  тръгне, аз връчих на Емил паспорта. След като Камиларов спечели конкурса в  родния град на гения и по регламент му дадоха да свири 10 минути с неговата  цигулка, светът го нарече "българския Паганини". На връщане в София го  посрещнаха тези, които написаха, че не е готов.

- Но професор Камиларов се докосва още веднъж до този уникален  инструмент.

- През 1996-а успяхме да докараме цигулката на Паганини и едно  нейно копие на фестивала, който бяхме създали в Упсала. Николо Паганини завещава  никой след неговата смърт да не свири на този инструмент. Стои в общината на  Генуа и специален лютиер я просвирва понякога. По нея още личат петната от потта  на италианския гений, тъй като едновремешните цигулари не са ползвали  подбрадници, а са опирали инструмента до тялото си. Полицаи я пазеха денонощно,  докато ние направихме 8 концерта. Списание "Тайм" публикува снимката ми на първа  страница редом с тази на принцеса Даяна. Същата година получихме и първата  покана от България за концерт и дойдохме. В Швеция помогнахме да гостува  Тракийското златно съкровище. Да ми простят финансистите, но един народ може да  оцелее много повече чрез духовните си богатства.

- Защо отидохте на Запад?

- Не за да печелим пари, както ни обвиняваха, тук просто не ни  искаха. Непрекъснато получавахме покани за турнета в Япония и Европа, имахме и  камерен оркестър към Банкя. Но най-вече публиката ни пълнеше залите. В края на  70-те години преназначиха Емил Камиларов от професор в консерваторията за  държавен артист във филхармонията. Мен също и ни увеличиха заплатата със 100  лева. Заповедта завършваше с думите "Без право да свирят". Още я пазя. Една  година се опитвахме да се оправим. Сформирахме"Български камерен оркестър" към  град Банкя. Последва втора заповед - оркестърът да се закрие. Тогава разлепихме  афиши в София - "Прощален концерт на Дина Шнайдерман и Емил Камиларов". Залата  щеше да се пръсне. Преди концерта съпругът ми прочете тази заповед и каза: "Ние  сме млади и сме принудени да заминем за някъде, където ще можем да свирим."  Изобщо не ни спряха, просто искаха да се отърват от нас. Веднага щом заминахме, възстановиха оркестъра в Банкя. Избрахме  Швеция, Упсала, защото синът ни беше малък, а там е спокойно. Тук ме обвиниха,  че съм скрила смъртта на Камиларов. А ние сме записали в завещанията си - никой  да не присъства на погребенията ни.

- Синът на Недялка Симеонова продължава да твърди, че сте  откраднали цигулката "Галиано" на майка му?

- Уморих се да обяснявам и да показвам документи, че съм  платила тази цигулка. Бяхме още млади, когато ни се обади Борис Сарафов,  последният мъж на Недялка, която вече беше починала, и ни помоли да оценим  цигулката й. Нямахме още опит за това, но предстоеше в София да идва за концерт  моят учител Давид Ойстрах. Помолих го и той направи оценката - беше много  висока. Срещата стана в кабинета на министър-председателя Вълко Червенков. Помня  как Сарафов и Димитър Симеонов, синът на Недялка, стискаха едновременно  цигулката и не я пускаха - всеки я искаше за себе си. После ни разрешиха да я  купим - Камиларов даде част от сумата, за другата ни отпуснаха кредит, който  после ми удържаха от заплатата години наред. Точно тези документи пазя, дори  преди три години ги показах в "Шоуто на Слави".

- Защо отсядате в хотел, когато идвате в София, нямате ли  апартамент тук?

- Преди да заминем, живеехме под наем. Имахме малка виличка в  Бояна, която продадохме. Винаги отсядам в хотел "Славянска беседа", в една и  съща стая, защото е много тихо, спокойно и гледам към Витоша. А и с Емил често  пребивавахме тук, когато се връщахме, защото е близо до зала "България". Навява  ми спомени. Последно бяхме в навечерието на 2007-а, когато свирихме на големия  концерт в чест на приемането на България в Европейския съюз.  

Източник : Вестник Стандарт

Автор: Искра Крапачева