На чаша кафе с банкера Буров

.

 

Хълмът, увенчан със сто метрова скала, всеки жител на Горна Оряховица носи в сърцето си, където и да се намира по света.

 

Няма по-голямо богатство
от общуването с хората.
Антоан Сенд Екзюпери

Откъс от книгата "Вековете на Атанас Буров"

.

-А, ето го и той едва!
-Кой, кой идва?
-Атанас Буров, кой? Нали днес всички дойдохме тук, за да пием кафе с него.
Дойде време да изпием с банкера Буров обещаното кафе ала арабиа в кафенето на дядо ми, пък после заедно ще решим кой път да хванем.
...Този спомен дълго време го нося в паметта си и достатъчно е да видя изящно изрисувана тънкостенна китайска чаша за кафе, за да се върна години назад и да се озова в цветната градина на детството ми.
Когато обикновените възрастни хора от моята Горна Оряховица искаха да подчертаят важноста си, казваха:
-И аз си пих кафето с банкера Буров.
А как той си пиеше кафето, когато идваше да навести майка си в Горна?
Недалеко от родната къща на Атанас Буров, в горния край на улицата до градския съд, бе кафенето на моя дядо. Аз често се застоявах там. От дядо бяха дребните пари за кино и за прочитни книги, от мене - дребните услуги за каквото му потрябва.
-Когато си в кафенето, слушай и купувай. Кавото зная, от хората и от своя опит съм го научил - казваше той с килната встрани глава и вдигнат поучително показалец.
Там понякога виждах бай Танас. Ето го и сега оживял в спомените ми... Той с лекота изкачва стъпалата и с ведро лице влиза с тежката си стъпка. Всички в кафенето притихват в знак на уважение. Той високо поздравява с "Желая ви сполука, добри хора!" Всички отговарят "И на Вас сполука, господин Буров!"
Той сяда на свободната маса близо до огнището. Като гост от първа ръка калфата му носи сребърна табла, върху нея има меден съд с дълга шийка, пълен с ухаещо кафе, неговата собствена чаша за кафе от тънкостенен порцелан. Тя бе тъй фина и крехка. Дядо не даваше никой друг да я пипне. Треперейки над нея, внимателно я слагаше високо горе на полицата.
-И Танас, и знатните арбанасчени пиеха кафето си с табиет в своя чаша - казваше той.
На самотната маса достолепният възрастен мъж е вглъбен в себе си. Отблясъците на огъня озаряват одухотвореното му лице. Ръка в снежно бяла риза, с един-единствен венчален пръстен, налива от медния съд кафе. То е гъсто и се точи като сок. Ухае надалече. Мъжът бавно отпива глътка. Все така замислен витае отвъд високите сводести врати на кафенето. Погледът му се рее над огрените от слънцето керемидени покриви на малките къщи, потънали в зеленина. По-нагоре белее манастирът "Свети Илия", а над всичко се извисява хълмът "Камъка".
Мълвата, че Буров си пие кафето, вече се е разнесла на вси страни и скоро кафенето се препълва. А аз сякаш го чувам да казва: "В чашата кафе има стаена мъдрост. Всеки си има вкъщи кафе, но отива в кафенето като в клуб: да послуша новините, да се види с приятели, да побъбри с тях. Човек като мене, който цял живот е беседвал с хората, ще се пръсне като парен котел, ако не говори.
Речта е изблик на умствена енергия. тя трябва да се изразходва. И то навреме. Затова аз обичам да говоря. Желанието ми е: хората да ме запомнят като приятен и полезен събеседник. Добрата беседа е най-хубавото нещо на този свят: да поучаваш, да кажеш на хората това, което не знаят, каква е ползата да замълчиш? Ще погребеш това, което си научил...
Така ли човек разсъжвава, когато не звънът на монените, а вътрешният трепет на мисълта го радва повече? - за миг сега се запитах аз и побързах пак да се озова в кафенето в Горна, да не би да изпусна нещо.
Та на масата си Атанас Буров обикновено оставаше сам. Не защото не допускаше никого до себе си, а защото така, без лична компания, принадлежеше на всички и всеки можеше да влезе в разговор с него.
Те търпеливо изчакват да си изпие последната глътка кафе и без знак изведнъж се отприщва жив, кръстосан разговор. Отвсякъде към Буров се сипят въпрос след въпрос. Той с тънък хумор, без купешки думи, остроумно отговаря и на свой ред на подбив задява някого. Щедро дава съвети за живота. Осмива политиците. Като капак по техен адрес пуска по някой възсолен израз. Тогава всички избухват в смях от сърце. И той наравно с тях: цялото му лице сияеше, а очите му - прозорци на душата - и те се смееха.
-Танас беше добронамерен човек. Но към неправдите имаше нетърпимост. Който попаднеше на върха на острия му език, като с нож го срязваше - думаше дядо и клатеше глава.
Аз не разбирах всичко, което си говореха, но усещах, че тук в кафенето, сред тези свои хора, той се чувстваше по своему щастлив, обгърнат от простодушната им обич. И сега си мисля: къде ли другаде човекът Буров е можел да отпусне сърцето си, да се наслади на волни мъжки приказки, да се зареди с непросредствен оптимизъм.
Със сдържана гордост, присъща на достойните бедни хора, "никой тук не му досаждаше с молби за заеми и ходатайства за служби", тъй говореше дядо ми. Всички били доволни, че такъв големец си пие кафето с тях и от душа си бъбрят с него.
После дълго време из махалата се разнасяше, какво Буров е казал, какво ги е посъветвал, кой политик за резил е направил. Е, и това стигаше на хората, лишени от събития в малкия тих град. От онова отдавнашно време остана хвалбата на скромния горнооряховчанин: "И аз си пих кафето с банкера Буров!"
По повод неуспехите във всяко дело той давал следния съвет,който татко често ми сочеше за пример на поведение в живота:
-И аз съм преживявал неудачи и зная колко е мъчително да се измъкнеш от затруднението. Но винаги се старая да спазвам правилото: макар и повален, ако си събрал сили и можеш да седнеш - седни, ако можеш да станеш - стани, ако можеш да вървиш - тръгни и не спирай, завоювай правото си да успееш!
Но имаше и нещо друго, което теглеше Атанас Буров към кафенето на дядо ми. Когато кръстосвал по търговия из Турско и из Арабията, дадо Стефан се научил да прави арабско кафе, което кафе бащата на бай Танас обичал на пие. До отиването ми в Сирия това "арабско кафе" за мен бе само едно понятие, често споменавано вкъщи. В Сирия прекарах две годин, свикнах да пия този елексир и сега изтънченият му вкус ми липсва.
Та и Буров младши, покрай баща си, свикнал да пие арабско кафе. То се прави по строго спазвана рецепта и начин. Половин килограм качествено кафе се смесва със ситно смляна билка хел и се вари на тих огън часове наред. Накрая остава гъст екстракт. Сипва се на дъното на чашата и се пие на малки глътки. Кафето има неповторим вкус: човек трябва да го опта, за да усети точно намереното съчетание на сладко, горчиво, едва-едва тръпчиво и на още нещо неизразимо.
Арабите боготворят билката хел. Според тях тя активира имунната система и балансира кръвното налягане. Като изпиеш едно-две кафета, чувстваш се окрилен, подмладен, по-мъжествен, както те ту на шега, ту на истина казват:
То кафето че е било хубаво, хубаво е, и аз зная. Ама за едното му пусто кафе може ли цял склад в центъра на града да харижеш?! Нали бях обещал да доразкажа как е станала тая далавера. Та отива Буров при дядо ми и му казва:
-И теб нещастие те сполетя. От земетръса загуби един син, остана и без хана. Давам ти склада, дето е срещу кръчмата "Весело сърце". Направи от него кафене.
-Благодарности големи! - отвърнал дядо. - Какво ще давам насреща.
-Всеки път, когато дойда в кафенето, безплатно за цял живот ще ми правиш арабско кафе.
-Чакай бе, Танасе! Какво ще кажат хората: за едното му кафе, какъв келепир удари Стефан! - опънал се дядо.
-Устата на хората ни с добро, ни с лошо се затваря. Думата ми на две не става - казал Буров и по стародавен обичай подал десницата си, тъй че при здрависване първо неговата да остане отдолу, а после я обърнал да бъде отгоре - символичен жест на размяна на златна пара без никой да види. Значи, кой какво е взел, какво е дал, всичко между двамата си остава. Когато дядо Стефан си отиде от тоя свят, заедно с него си отиде и тоя сключен таен оброк.
-След приказките с хората от махалата Танас си пиеше второто кафе. Смълчан, изчакваше слънцето да заходи зад отсрещния хълм и си тръгваше - припомняше си дядо.
И сега, застанеш ли на улица "Хан Крум" до номер три, където беше кафенето, ще видиш на върха на хълма гордо извисена като лоб стометрова канара. При залез зад нея кротко бликва пурпурно сияние и обагря цялото поле. Тогава, потънала в сянка, високата канара напомня исполин, бдящ над китния градец. В тия очаквани и от Буров мигове, човекът и природата общуват в хармония. И всеки роден в този край носи в себе си тази живописна картина. Тя му е утеха, тя му е гордостта.
Когато през 1918 г одина откривали кафенето, Атанас Буров дошъл и рекъл на дядо:
-Стефане, какво ще кажеш ето тук, над сводовете, да сложим една табела и на нея да напишем "Кафене пурпурно сияние"?
-Това име направо го лепна на сърцето ми - с жест изричаше своите думи дядо.
Този спомен ме подсети и за друго:
Откъде идва този навик на Буров да пие кафе в чуждо кафене в собствена чаша? Не допусках, че това е признак на елитарност. Дядо ми навремето бе споменал, че "знатните арбанасчени пиели кафе и чай от собствени чаши, където и да са". За моя изненада открих, че в биографията на рода Паница историчката Елена Стателова разказва как старейшината на рода, когато отивал в кръчмата, носел своя паничка, от която пиел. От там произлязло името на знатната фамилия.
Изглежда и други арбанасчени са имали този, бих го нарекъл, обичай. Вероятно той е заимстван от Китай, откъдето арбанашкте търговци чраз арабите са купували коприна, подправки и порцелан. Там пиенето на чай не е само строго спазвана церемония, а и чашата е ритуална. Тя се предава от поколение на поколение, пази се и се тачи като свят спомен. Всеки китаец я употребява индивидуално и се счита, че заедно с питието се усещат и заветите на дедите, съхранени във финия порцелан на наследената чаша...
Ако искате и вие да си представите как е изглеждал Атанас Буров по онова време, вижте снимката по-долу.
Така и аз го помня.
За него моят баща казваше: "Откъдето и да го погледнеш, било в банката, на улицата или в кафенето на дядо ти, добиваш впечатление, че той е един изряден на вид и добре подреден отвътре мъж. Неволно внушаваше уважение и респект. Само като те погледне с мъдрите си очи, на бърза ръка те оценява колко струваш и за какво ставаш. Имаше безпогрешен усет за хората. В кафенето бе общителен, но идеш ли в кантората му, само по работа можеш да говориш. Първо благо те пита: "Я кажи сега, какво искаш?". Защото при него всеки идваше с някакво искане. После ти дава думата, но сякаш назаем време ти отпуща. Изчерпиш ли лимита си, уж те слуша, ама не те чува, Пряко нямаше навик да отказва, но вече преценил, набързо те праща при човека, който няма да ти свърши работа.
-Най-важните неща се казват кратко - отсичаше той. - Заусуква ли го някой, значи или иска да те подлъже, или не знае, как после да си върне парите.
Като закъсвахме за пари в общината, с нетърпение го очаквахме да дойде в Горна и веднага кметът ме пращаше да искам заем. Право казано, рядко ни отказваше, независимо кой кмет от коя партия е. По този повод изричаше: - Интересът на парите стои по-горе от интереса на политиците. Тяхното боричкане край няма. Нямат насищане.
Като заговореше, от Буров идваше едно силно излъчване. Хваща те без да се усетиш, прави те свой човек. Помоли ли те за нещо, я кажи, как да не изпълниш заръката му? А ако нещо си казал и на него му се стори интересно, пита, та пита, преобръща те наопаки. После за миг се замисля, сякаш наученото някъде навътре в ума си препраща, може и да му потрябва" - разказваше баща ми.
А аз, още огрят от пламъка на спомена, с трепет очаквам да видя, останалият сам в притихналото кафене Атанас Буров накъде ще тръгне: към миналото или към бъдното, към забравата или към славата. Чрез него, изпреварил времето ни, ние се докосваме до морала, идеите и идеалите на "идвашия човек", както предрича мъдрецът Заратустра.
А ето че той отпива последната глътка кафе, изправя се, изрича с леко кимване думи на благодарност към дядо ми и тръгва с бодра за годините си походка, сподирен от моите мисли. След една година, дори изпаднал в беда, ще каже: "Никой не бива да ходи на тоя свят унил и отпуснат. Целият ни живот е напрежение, устрем напред, една безкрайна верига от грижи, борби и тревоги. И великите хора също са имали своите велики трагедии, но не са ги показвали пред очите на хората..."
Едрата му фигура вече се очертава в осветената от залязващото слънце рамка на вратата. Тогава на мене ми се струваше голям, даже много голям, а той бил човек среден на ръст. Сега, когато все повече го опознавам, разбирам, че е бил голям по заслуги. И се убеждавам, че не е страдал от комплекс за малоценност "българите и европейците".
-Тъкмо в европейското самосъзнание на Буров е и неговата вътрешна сила - твърди проф. Минчо Семов. - Но има и още нещо, което характеризира личността му и то може да ни е поука: той дълбоко вярва в съзидателната сила на българина, убеден е, че ние можем да се състезаваме във всичко с европейските народи, защото сме творци, имаме здрав народен корен, ведра връзка със земята и труда. Това е другата разновидност на Буров с големите от неговото време.
Защото "колкото повече личността е значима за една страна и за една епоха, толкова повече е значима за всички страни и за всички епохи", напомня ни Унамуно - неговият литературен приятел, както Буров го счита.

.

Към залата на фондация "Атанас Буров"

 

Web Analytics