.

  

.

Висшата цел на един човек в живота е да забогатее и така да стане силен, независим човек. Защото само богатството и властта гарантират тези неща. Но до властта се стига по нечестни пътища. А богатството, добито с честен труд и ум, то е сладко нещо. Най-сладкото нещо на света. Властникът няма сладък сън, изпитал съм го по себе си. Само  земеделецът в село има сладък сън. Чифликчията не е щастлив човек. За него зърното не е хляб и радост, то е стока. А всяка стока трябва да се харчи и създава грижи. Щастлив е дребният стопанин. Той само се радва на зърното като хляб.
И като види нивата си разлюляна от зефира, казва с радост:
- Хляб се пече.
Като жъне казва:
-Хляб се прибира.
Като падне трошичка, дига я и казва:
-Уважавайте хляба, деца!
Изчезне ли това уважение към хляба, ще изчезне България.

.

.
В капитализма времето, мястото и хората са едно – те печелят. Те трупат. Те създават блага. Бедата е, че на всеки десет години малка, бедна България се разтърсва от поредната стопанска криза и животът се обърква. 
-На десет години? Не е ли много?
-Точно така е. Ще ти кажа случай от нашата история. В 1879 година, както казах, в България започна от нулата. Тя работеше много, натрупа пари, натрупа богатство, но дойде в 1885 година Сръбско-българската война и погълна всичко. Всичко. До лев. Хазната се опразни. Народът се съсипа и осиромаша. Започна отново. Но в 1886 година стана превратът на детронаторите. България едва ли не се изправи пред гражданска война. Дойде Фердинанд в 1887 година и до 1897 година – за десет години, България се оправи. Но дойде наводнението в 1897 година и всичко пропадна. Водата заля всичко, унищожи реколтата и гладът дойде. А дъждовете валят и не спират.
Българите се сепнаха и започнаха да заминават за Америка на печалба. А от Америка ли, откъде ли, дявол знае откъде, дойте филоксерата и унищожи лозята. Ново бедствие, ново нещастие.
Българинът, като види глад, като види зор, като види някаква безизходица – заминава да печели пари в чужбина. Най-вече в Америка – за него там е било обетована земя. А ще ти кажа, господин Памукчиев, на всеки хиляди българи на печалба в чужбина успяват само градинарите – и то с кървав, черен труд. Успяват само те, защото българинът няма професия. А който я има, не я владее като еврейнът – търговията, като швейцарецът – машиностроенето, като шведът – стоманата.
Но аз говорех за кризите, нали така.
-Да, за кризите.
-На всеки десет години кризата идва. Ето мина кризата в 1897 година, проточи се още една десетгодишна успешна пътека, дойде 1903 година...Започна въстанието – Илинденското въстание. Турция мобилизира и стовари войски на нашата граница. България отговори със същото. Селяните бяха откъснати от нивите им и пратени в казармите. От въстанието – голи, гладни и разбити – дойдоха в България над двеста хиляди души. А може би и повече. София се изпълни с бежанци македонци. От бюджета на държавата бяха отделени две трети за ново въоръжение и една трета – за бежанците – народът осиромаша, закъса, пропадна. Народът ни изнемогваше. Тогава бе на власт правителството на генерал Рачо Петров. А министър на вътрешните работи бе Димитър Петков. Те двамата се опитаха да направят нещо за бюджета на България, да спасят положението – и предложиха на чужденците-банкери да открият нови банки в България, да оправят страната. Все ние, банкерите, оправяме работите, когато политиците закъсат или дойде кризата.
-И какво стана, г-н Буров?
-Чужденците претеглиха на везната си положението в България и видяха, че тя има насреща какво да даде, с какво да гарантира инвестициите – а това е много важно – да има основа, да има нещо насреща. Никоя банка не влага пари никъде без гаранции, че ще има сигурен успех.
И то не какъв да е, а голям успех. Даже „Дойче Банк” в 1917 година поиска да има такива гаранции в България. И ги получи. Всяка банка първо оглежда. Второ – преценява. Трето – проучва, а четвърто – иска гаранции, и пето – чак тогава влага. В 1903 година в България на всеки българин се падаха по десет овце, по една крава и едно теле, по две кози, по две ярета, по две свине, по две биволици. България бе черна почерняла от биволици – един огромен национален капитал. Чужденците огледаха нашите полета, видяха ни и казаха – с друго да не гарантират, но с жива стока те ще гарантират. И изникнаха Балканската банка, Генералната Банка, Кредитната банка, а след тях и другите, по-малки банки. „Дойче банк” не посмя тогава да инвестира в България – тя инвестираше в Турция. Защото германците беха решили да всяка цена да спечелят Турция и да я откъснат от Англия и Франция.

.
В 1905-1909 година – за четири години, с четири реколти България се оправи. Тя се напълни с добитък до козирката. Тя имаше жито и тютюни за износ в цял свят. В 1910 година министър-председател Александър Малинов се чудеше как дас е оправя със златото в банките и службите. Злато, злато, злато. Магазини за злато и сарафи, които заменяха златните монети срещу книжни. Чиновниците плачеха за книжни пари. И молеха сарафите да им ги заменят. Златни наполеони – за книга. Но така беше.
България пак произвеждаше, пак трупаше национален капитал, защото селянинът лягаше и ставаше на нивата. В два часа е вече буден и храни воловете, в три часа е на нивата – оре с фенер, копае с фенер, прибира с фенер.
Българинът работеше по двайсет часа, а спеше само по 2-3 часа. Така в 1910-1912 година България се изправи и стана най-заможната страна в Европа.
-С каквo?
-Със злато.
-Но не е имала фабрики.
Смее се.
-За вас, глупавите комунисти, само фабриката е мерило за богатство. Пълна глупост. Швейцария, като няма фабрични коминии, да не е по-бедна от Германия или Белгия, които ги имат в излишък. Не фабричният комин мери висотата на културата и богатството, а какво се произвежда и какво се търси на пазара. Светът се готвеше за война и искаше запаси от храни, от месо, от вълна.
България произвеждаше точно тези неща и потъна в злато.
Светът искаше кожи – поръчаха се 30 милиона чифта ботуши и още 60 милиона чифта чепици.
Войната тропаше. Войната идеше.
Тогава България се видя на върха на славата си като стопанска единица и повтарям, стана най-заможната страна в света. Ние, хората от банките, знаем най-добре това.

.

Но започна войната в 1913 година и ние загубихме всичко. Дойдохме на власт ние – коалиционния кабинет на Стамболийски, на 6 октомври 1919 година. Аз станах министър на търговията, промишлеността и труда. Добре, станах. На 7 октомври се събра Министерският съвет и Стамболийски ни попита: „Какво ще правим сега, господа? Как да започнем?” Беше бледен. Кашляше. Бе настинал. Стоеше пред нас нас един селянин - и ни питаше нас, гражданите – какво да правим.
Той виждаше, че положението е безнадеждно тежко, но нямаше как – трябваше да се оправяме някак. 
И искаше съвет.
Ние, министрите, мълчахме. После един по един казахме думата си. Стамболийски мълчеше и задаваше от време на време въпроси. Отначало той не прекъсваше – беше спокоен. Но после взе да прекъсва, което иде да подскаже, че нямаше съветник, нямаше учител, който да го учи как да говори и как да се държи в Министерския съвет.

.
Аз съм изучавал човешка психология. Аз познавам човека само като го видя. Плахият, несигурният бежанец, какъвто бе Ляпчев в началото, лека полека се научи и стана добър управник.
Но професор Цанков – поради лошото си домашно възпитание и жажда за власт – бе лош ученик, лош студент, лош държавник.
Той не знаеше, че истинският държавник идва на власт да печели име и да остави име в историята.

.
-България никога няма да прокопса.
-Защо?
-Защото сме прокълнати като народ, да се хващаме винаги за този, който ще загуби войната, политиката или главата си.
Ние като по някакво чудо божествено проклятие отидохме в 1915 година на страната на губещите – Турция, Германия и Австро-Унгария. Бог ни бе взел ума, Бог ни бе наказал тогава да ослепеем и не видим, че четири държави – три негодни вече империи и една все още годна за война България, няма да спасят себе си, камо ли победите си. В 1915 година германците бяха спрени при Сома, французите се сплотиха и съединиха с английските войски, всичко бе ясно, войната бе изтървана. Но ние тъкмо тогава влязохме във войната. И загубихме. В 1941 година пък се хванахме за Германия, която уж побеждаваше. Която уж жънеше успех след успех и победи и победи Франция. 
Но пак загубихме. Кукувица ни изпи ума на 1 март 1941 година, че Германия е само една 60-70 милионна държава, че Русия е 200 милиона, че светът е два-три милиарда, а от лагера на Хитлер има само някакви си сто и двайсет милиона. А Италия бе извън строя още в 1940 година. Италиянецът се бие само в романите на Гарибалди. Италия в 1911 година обяви война на Турция, когато видя, че срещу Турция се изкова Балканският пакт, блока на българи, сърби и гърци, плюс сто хиляди черногорци. 
И ние, българите, поехме издръжката на цялата черногорска армия, на страната им, като му дадохме хиляда вагона жито и царевица да се прехранва и по 1 златен лев на войник – издъжка на ден. Аз срещнах тогава министър-председателя Иван Гешов и му казах:
- Братко, грешим! Сърбите, които са роднини и съседи на Черна гора, я не щат, а ние я поемаме. Защо?
Той мълча, мълча и каза:
-Защото са бедни. А са армия. Имаме нужда от тях.
-А защо не поделихте разходите между сърби и гърци. Нали сме уж съюзници?
-Не искат. Те си правят сметките отдалеко. Иначе ще се разтури съюзът.
-А знаеш ли ти – казах му аз, - Итаия се готви да щурмува Триполитания (днес Либия), че иска да вземе колонии в Африка за наша сметка?
-Ние – каза той – си правим нашата сметка да излезе добре. А как я прави Италия, не знам.
Ето възела, ето нещастието на българския политик, господин Памукчиев. Той прави сметката си за момента, за минутата, а не за векове. 
И Сърбия, и Гърция в 191-1912 година си направиха сметката за векове. Тези две държави тай-но са се разбрали да дават вид, че ще делят загубите накрая, че ще дадат преднина на Бълга-рия, че ще изплатят борча й, пожертвуван за Черна гора, докато я впримчат веднъж в общия съюз. Във всички учебници се пише – и то с профанска наивност и глупост – че българите, Гешов, били подготвили Балканския съюз. Глупости. Той бе подготвен от Германия и Русия. Тези две държави имаха интерес от войната, а вместо тях спечели Италия. Тя разбра, че Турция е слаба, че няма да може да изтегли войските си от Балканския полуостров и нахлу в Триполитания. 
Разделила армиите си на много места, Турция загуби войната с Италия и отстъпи.
Италия спечели благодарение на помощта на Германия, която си въобразяваше, че ще я задържи в Тройния съюз – Германия, Италия, Австро –Унгария. Но не стана така. Италия се откъсна от Германия, на нейно място влезе Турция. И така Тройният съюз пак стана троен, а България бе като юрнек, като гребена на петел отгоре, за украса. Ние мобилизирахме 870-хи-лядна армия и още толкова писари, чиновници, бирници, изземателни команди. Българката в село трябваше да храни една 1 милион и 700 хилядна армия. Един милион и седемстотин хиля-ди гърла зееха през войната и чакаха хляб от ръцете на нашите майки, жени и деца. Страшна трагедия, ужасен живот, господин Памукчиев. Това ми показа, че българското село е един брашнен чувал, че колкото повече го тупаш, повече пуща. Нашата земя няма цена. Нашата земя е райска земя. Тя издържа на тригодишна тежка война и на още три години страшен мир. И тука, няма защо да го крием, има заслуга онова славовишко добиче – Стамболийски. Той създаде условия на селяните и на гражданите да орат, да сеят и да продават на пазара. Така се съживи земята, съживиха се хората и им стана леко. Почна да им се ходи по света на печал-ба и задуха по Америка, Австралия. Печели, печели българинът и се връща да купува ниви. 
Ето, този световен феномен, го няма никъде другаде по света. Нито сърбинът, нито гъркът, нито румънецът, никой не прави като българина селянин. Да не донесе на жена си нищо, да не купи на децата си нищо, да пести пари за една келява буренясала нивка. Кой ще продаде свястна нива ? Няма кой. Пък и да има - чорбаджията в село за какво е? Той ще я купи и я за-лепи на чифлика си, на имота си. А нашенецът, дето е робувал пет години в Америка и е копал въглища под земята, купува келемета и прави ниви, прави гемимлик от тази земя и я прави градина.

.
Богатият човек трудно се подкупва. Няма с какво. Той си има ниви, къщи, пари, роднини, приятели.
Сиромахът няма нищо. И агент-провокатори са ставали винаги бедни, гладни, не успели хора. 
А вие създавате, г-н Памукчиев, армия от  пролетарии, селяни без земя, работници на една гола надница – това не е народ. А ратаят си остава ратай по дух, ратай по помисли, ратай по възпитание. Той възпитава още по-низки ратаи. Степента на падението ви, господин Памукчиев, ще бъде голяма, много голяма, но аз не мога да я видя. Вие ще изопачите историята, географията, политика. И ще пишете лъжи за нас, за богатите. 
-Защо лъжи?
-Защото не ни познавате. Четох в една история, вие хвалите като голям политик един Ленин, един Сталин и ги величаете до небесата. Но кажете къде е роден Ленин? В град Симбирск, в Сибир, в Азия...Къде е роден Сталин? В градчето Гори, в Грузия. Къде и коя е Грузия? Близо Азия по дух, по манталитет. Двама азиатци са поели командата и теорията на вашата идея, на вашата идеология, на вашата партия. Добре, тези азиатци плащат ли данък на Азия? Плащат. Тези азиатци имат ли в кръвта си примеса на азиатска жестокост, свирепост, безпощадност ? Имат го. Азиатецът не знае що е това милост, що е пощада.
Азиатецът Ленин е ранен. Той предава властта. На кого? Не на  Лео Троцки – Каменев – Зиновиев – трима евреи в ръководния екип на болшевишката партия и в държавата, а на братовчеда си, на азиатица Йосиф Джугашвили – Сталин. Забележите Ленин, високопросветения адвокат Ленин, дава властта на един семинарист, на един азиатец от Грузия.
Лео Троцки знае девет езика, Каменев и Зиновиев – по пет.
А кой изплува начело на болшевиките? Азиатецът Сталин. Защото за азиатеца човекът няма никаква стойност. И всеки може да го очисти. Край. Няма задръжки и пречки за това.
-Г-н Буров, уверен ли сте, че историята ни наистина е фалшифицирана?
-От край до край. Аз си купих от книжарницата на Руневски една история на осмите класове – за 18 годишните. Пълно с лъжи от край до край – за Първата световна война, и за всички войни. Никой в България например не знае великата трагедия на цар Борис III и на неговото управление от 1918 година насам. Наричат Цар Обединител, но не и нещастен цар. 

 В България през 1918 година, когато абдикира Фердинанд и се възцари цар Борис, на пазара имаше само револвери, пушки и седла. Нямаше кора хляб. Нямаше лекарства. Върлуваше инфлуенца. Бедна, гладна, окупирана страна. Стамболийски стана министър-председател на 6 октомври 1919 година и замина за Париж да подписва договор. Отидох и аз. Там, пред всички върховни лидери на победителите, му бе казано: България завинаги остава монархия. Никакви опити за републики. Вашите републики ще бъдат смазани още същия ден, когато се родят. Сърби, румънци, гърци ще нахълтат от три страни и ще ви смажат. Затова никакви мисли за републики. И стамболийски подписа тайно, че никога няма да прави република в България. Това е истината за него. А на него, на селянина от Славовица, му се искаше да се покаже на село като президент на републиката, като глава държавата. Той бе болен на темата слава, власт, пари, самоуправление. А умен човек беше.
Сгреши в 1923 година, направи избори и спечели 212 мандата, а след месеца го свалиха. 
-Царят ли подготви преврата на Девети юни?
-Не. Една група офицери начело с Никола Рачев, запасен майор. Той и Дамян Велчев, Кимон Георгиев и полковник Иван Вълков се сговарят така – ще изчакат Стамболийски да се изложи напълно. Да започне терор и гонение на интелигенцията, на опозицията, да накали желязото до бяло и тогава да свалят.
.
Ето, с ръка на сърцето ви казвам, господин Памукчиев, цар Борис искрено държеше на БЗНС, на Стамболийски  да управляват още години, да се замогне България. Защото той при всичките си глупости и щуротии, бе сериозен стопански деец. Той възроди селското стопанство на България. Той отне всички училищни, общински и държавни земи и ги раздаде на бежанците да садят тютюни, лозя, слънчоглед, да сеят жито... Той искаше селото да стане богато. 
Цар Борис пък желаеше да управлява една богата и силна държава, а не просяци.
Просяците й докара Ал. Цанков след 9 юни.

-Как?
-По най-простият начин. Първо, той зарязва тихата, спокойна и умна работа, за да отиде да го ругаят  разни разнокалибрени глупаци и тъпаци. В България депуетати стават хора, които искат да търсят на работата лекото и на баницата мекото. Сериозните хора си гледат работата. Кой еврейн в България би си оставил магазина или банката да става депутат? Никой. Вярно, че те нямат право да бъдат избирани – няхама това право – вие, комунистите им го дадохте. Но те имаха право да печелят пари. И докато диванетата като мене скитаха по парламентите и си копаеха трапа, евреите-търговци и банкери скитаха из Европа и внасяха кожи, платове, обувки – „Саламандър” е чисто еврейска фирма, поддържана от еврейските банки. Еврейте са царете на кожите и в света, и в България. Фабрика „Ефраим” е тяхно изобретение. Но аз все се отклонявам. В парламента хайлазинът отива да си почива, бездарникът – да добие самочувствие, търговецът смята да прави там сделки, кариеристът – да изплува, да стане министър.
Нито един не отива да прави история, да създава име. 
Всеки депутат има някаква низка, користна цел – да оцелее. Да изплава. 
-И успява ли?
-Много рядко. Това е толкова рядко, колкото е рядко да хванеш моруна с въдица. Моруната се лови с огромни куки, с тънко измислена мрежа. Моруната – това е щастие-то, късметът. Моруната, това е кашалотът на океана. Но кашалот се бие само с харпун. А в България харпуни са имали само най-богатите българи. Те за жалост не са искали да стават депутати. И в парламента влизаха плямпалата. Дърдорковците. Обещаващите. Който обещава – влиза, който не – зяпа отстрани. А в страна без сенат, в страна без горна камара винаги изплуват най-долните страсти и най-долните хора. 
Нещастието на България – това сто пъти го казват вече, е , че не е имала горна камара. Ако бе с горна камара България, през лятото на 1886г. тримата наши емисари, тримата търсачи на княз нямаше да отидат до Виена, да дирят Фердинанда. Не. Щяха да работят, да издигат България, тя да забогатее и сам, сам Фердинанд да се моли да става български княз – като кавказеца княз Мингрели, а не те да го молят.
Този, който няма завършено висше образование на Зашад или в България, той няма самочувствие.
Някога образованието даваше пътен лист за живота, а не връзките, не роднините. Петко Каравелов гонеше своите роднини като бесни. И те не дойдоха на погребението му в София, когато го забутаха на мястото на Черната джамия зад гърба на черквата „Свети Седмочисленици”. Нея я нямаше тогава – тя се построй по-късно, но в 1903 година там бе мястото на Черната джамия. Това бе обида за паметта му, но жена му там реши, там го погреба. Аз бях против. Исках да го погребат в Компивщица – поне да има къде да се поклониш на гроба му. Той бе голям българин, но бз пари. Не умееше да печели пари. А пари печелят само умните и хитрите едновременно. Може да си много умен и да пасеш гладен патките. 
И само с хитрост не върви. Ум и хитрост – това е ключът.
- Господин Буров, какво става с българската депутация в 1886 година?
- Нищо. Отсяда в един скромен хотел, яде си скромно чорбицата и пести пари. Българинът, като види пари в джоба си, смята, че трябва да ги пести – бели пари за черни дни. Фердинанд узна за тях от австро-унгарския клипер или консул в София. Дал му оня координатите и Фердинанд ги дебне отстрана, без те да забележат това. Той иска да дойде в България, леле майко, как му се искало тогава, защото е бил гол, бос, гладен, без пари, без жена, без положение – той бе таен по-керджия и комардция на комарджиите, както всички – всеки умен човек играе покер, не играе билярд или моникс... В българия винаги са били на власт покерджиите. И чрез властта те печелят пари, за да хвърлят на рулетката. Покеръте всемирна болест на псевдоинтелигенцията, и на истин-ската интелигения – като достоевски, както генерал Рачо Петров.
- Той интелигент ли е бил?
- Той е бил гении. Нищо, че е имал само едно военно образование. Геният не се вмества в никакви рамки – той знае много и пилее много. Геният е опасен. В България, за щастие или нещастие, гении няма. 
Има умни, пресметливи евреи, които си гледат гърговията и банките. Има селяни, които си гледат земиците – за щастие 80 процента - и псевдоинтелигенция, която си гледа само интереса.
Нищо друго. По-прагматична, по-забулена, по-объркана от българската псевдоинтелигенция няма, господин Памукчиев. И по-жадна да седне на депутатско кресло, да стане депутат, министър, управник – също няма. Може би само сърби и румъни ни бият, но не съм сигурен.
-И откъде дойде това?
-Откъде ли? От това, че у нас парите са малко, заплатите – ниски, а амбиците ни – преголеми. Ние искаме да бъдем само цезаровци и наполеоновци, а не виждаме, че носим потури, че сме с елеци и със забуни. В душата на българския псевдоинтелигент не живее духът на Добри Чинтулов или духът на Васил Левски, а живее душата на хаджи Генчо – даскала, описан ни от Любен Каравелов. 99 на сто от нашите интелиген-ти са хаджигенчовци.
Видиш ли учител да се мешави в политиката, да гази бос из просото на политиката – отпи-ши го. Банковите чиновници никога не са били учители. Защото банковият чиновник трябва да мисли сто процента за банката. Банката мисли за него – за дома му, за рода му, за просперитета му. Никой в България не мисли за трайното бъдеще на своите чиновници – да си гледат сто на сто само своята работа. Нито един освен банките не подсигурява своите чиновници. В София на улица „Вълкович” бе построена банкова болница. Да се вижда от всички. И всички да знаят, че баковите чиновници се лекуват не на края на София – в Александровата болница, ехе, там на майната си някъде, а в центъра. Да се знае, че банковият чиновник буди завист. Че той има пари да плаща.
Един доктор в Александровата болница в 1926 година получаваше три хиляди лева на месец – сто лева на ден, а в баковата болница на лекарите се плащаха по 6,8 даже 10 хиляди лева на месец. 
Но в края на краищата ни закопа. Защото българинът, господин Памукчиев, не обича привилегиите, не обича тия, които му се фукат на „голямо”.
Той носи в душата си един благороден, възвишен висш демократизъм.
Българинът ставаше някога социалист, като гледаше двореца на княза, файтона на чорба-джията и порязницата с масло на децата му, тръгнали на училище с чанти...
Българското дете намразяваше от малко тези три неща и влизаше в партията на дядо ти Благоев, който си отхрани партия, която да го храни – както ви казах по-горе. Вашата партия бе три-четири хиляди души и на един конгрес се събирахте всички социалисти. Ура, викове, закани, речи и сбогом – край, отивате си. 
Аз се уплаших от вашата партия на 25 май 1919 година, когато стана в театър „Корона-Ренесанс” – на улица „Христо БотевЮ и на площад „Възраждане”, първият конгрес на комунисти-ческата партия в България. Дойдоха десет хиляди шопи с каруци. Дойдоха селяни и работници от цяла България. И тогава става онова, което сте сега. Но без Русия, дупе ви лъже, че щяхте да се видите на власт. Чичко ви Сталин, дядо ви Иванчо – той ви насади на трона, той ви даде властта. Жезълът на властта обаче е много тежък, а ръчичките ви са слаби за него. Гледайте да не го изтървете.

Българинът не познава световното развитие на външната политика и прийомите на тая световна външна политика. Съзнателно, предвидливо, може би нарочно, години наред на българина му е внушавано от Батенберг, от Фердинанд:” Ти остави политиката, българино. Гледай си ралото. Гледаи си плуга. Ние ще оправяме тази политика.” И така, в 1911 година, когато тука на Балканите се подготвяше Балканската война, Италия реши да грабне Триполитания от Турция. Триполитания е взета от Турция в 1835 година. Но Италия реши да я за себе си. И заби ножа в гърба на съюзниците си Германия иАвстро-Унгария, като нападна най-големия приятел на Германия – Турция. Обяви й война, бомбардира пристанищата на Бенгази, Дерна и Тобрук и ги превзе. Турция се видя в чудо. Тя се изплаши още повече от трите балкански държави, които образуваха коалиция против нея. И също й обявиха война. Турция веднага подписа мир с Италия, отстъпи й Триполитания и се насочи към България. Преди това в 1911 година Австро-Унгария си присвой напълно Босна и Херцеговина. Те бяха турски провинции, за които претендираше Сърбия. И се почна едно упрекване на Сърбия към Русия, че тя подпомагала Австро-Унгария. Повтори се историята с барон Ерентал...
-Кой е той?
-Австро-унгарски външен министър в 1909 година. Той, за да разяри, да насъска балканските държави против Русия, съобщи на света, че имало таен договор между Русия и Австро-Унгария: Русия се съгласи Австро-Унгария да вземе Босна и Херцеговина за себе си, а да разреши на Русия да минава през Дарданелите. Имало е такъв договор, но Ерентал пръв извести за него. Той заби ножа на Русия и постигна целта си – да я намразят и сърби, гърци и черногорци. Само българите не я намразиха, защото това тях не ги засягаше. 
Обаче България в 1912 година подписа договор с гърци и сърби при следните условия – българската армия да оперира срещу турците по посока Одрин и Цариград, в Източна Тракия, а Сърбия – в Македония. Без да помисли някой, че всеки, който влезе в един град, ще го обяви за свой, за своя територия. И така стана. Сърбите влязоха в Македония, без да пукнат пушка и стъпиха в Прилеп. Така е – който е умен, той печели. Който е глупав – плаща и го храни. Ние плащахме цели двайсет години дългове на гърци, сърби и румънци, на англичани и французи заради тази наша външна политика в 1891-1912 година. 
Ние загубихме две войни. Ние платихме над три милиарда репарации и контрибуции. С тези три милиарда златни франка България можеше да купи сто милиона крави и волове, сто хиляди трактори и вършачки, поне 400 000 автомобила, по пътищата да има само асфалт и рози. Три милиарда, три милиарда господин Памукчиев, плод на глупава и наивна външна политика...
-Но и вашата политика на Сговора не бе по-умна, господин Буров.
(Мръщи се)
-Какво имате предвид?
-Вие, правителството на Сговора, подписахте спогодбата „Моллов – Кафандарис” и отстъпихте Беломорска Тракия на Гърция. Продадохте я.
-Аз не.
-А кой? Сговора я е продал...
-Сговорът никога не е бил едно хомогенно цяло. Сговорът бе на два фронта, на две крила. Сговорът имаше две правителства. Нещата се стекоха така, че Гърция реши да вземе на всяка цена Беломорска Тракия и я взе. Тя нападна България през 1925 година, атакува ни откъм Пиринския край и се опита да нахълта в България. Тогава България мобилизира силите на Македонската организация, на народа, на войниците и спря нашествието. Светът гръмна – „Война между България и Гърция”. „Гърците разбити и пленени”, „Откъде малка и бедна победена България има войски, има сили да спре нашественика Гърция”. Ето къде удари добре платената и добре дирижирана европейска преса.
Нас ни обвиниха, че ние имаме огромна армия, че ВМРО е една каста, един клон на българската армия. Че България отново е един барутен погреб, един арсенал. И Гърция спечели симпатиите на света. Светът не познаваше нещата – и не го интересуваха. България бе поставена на подсъдимата скамейка, като опасен агресор, като страшна военна сила. В Югославия, Гърция, Турция, Румъния най-вече се поде истинска война против България. Румъния струпа на северните ни граници и в дълбочина една сто хилядна армия. Готова да влезе в България както в 1913 година. Югославия също мобилизира една 56 хилядна армия. Стана деликатно положение. И ние с риск да не загубим всичко, за да вземем поне някой лев, се съгласихме на този акт – спогодбата „Моллов – Кафандарис” да ни се плати нещо.
.
Война на нерви е войната в политиката, господин Памукчиев. Ние не умеем в решителните моменти да си владеем нервите – както на 16 април 1925 година, при атентата в черквата „Света Неделя”. Ако тогава властта бе проявила такт и благородство, ако бе наказала само атентаторите от черквата „Света Неделя”, светът щеше да прецени България като една умна, цивилизована страна, като една голяма и силна държава и ще обвини само атентаторите.Но не би...

.
Всеки министър да се пази да не влезе в зъбите на властта. Зъбното колело на рушвета го захапва. А като го захапе веднаж, пущане няма. Трябва да сечеш с топора, или да блъскаш в зъбите, докато падне. Връщане назад няма. Обратни рефлекси – за отказ от властта – не съществуват. 
Нужен е бой, или пък много-много тъжна перспектива за напред, както бе при нас на 21 юни 1931 година, да не виждаш бъдеще... Властта е като узряла круша. Тя трябва да се откъсне точно навреме, не когато е презряла крушата, а когато е в най-хубавия си „твърд” период – златистожълта и сладка, но не мека и гнила. 
-Излиза, че няма безкористни министри.
-Имало е, но вече няма. Защото има закон на бандата: „Ако не си като мен, няма да си при мен. Ако не си като нас, няма да си при нас.” Честен мошеник няма, както няма и безчестен светец.
Аз съм напълно убеден, господин Памукчиев, че ако на идващата на власт опозиция й се постави условие да декларира всичко, което има, и какви й са доходите, тя ще се стъписа. Тя ще се замисли. Защото и тя идва за власт, пари и жени, не за друго. И тя иска да граби. 
Грабежът е емблемата на българската държавна политика открай време. И слабите отблясъци, слабите сияния на Христо Ботев, на Васил Левски, на Георги Бенковски, на Панайот Волов, на Васил Друмев са само бледи-бледи залези.
Бледи сенки на истинската народна чистота.
Българският народ – мисля си аз сега – като изгнаник, като отшелник, като наказан, не заслужава тая горка участ 99 на сто от управниците му да са мошеници и властогонци. Парламентът е една банда на бърборковци, банда от хитреци, банда от преуспели демагози.
Вашата власт повтаря грешките на миналото и ще си изпати. Ако вашият министър на вътрешните работи няма таен фонд, няма да иска да стане министър на вътрешните работи. 
-Сигурен ли сте?
-Абсолютно. Всеки таен фонд е една примка, една стръв, една въдица. Вашият министър, казвате, бил работник преди. Какво е имал той като работник? Две голи ръце. Даде ли той декларация, преди да стане министър, какво има? Не, нали? Каза ли какви имоти притежават близките му, жена му, ако е женен – не, нали?
А ще го попитат ли, като напусне властта – какво има? Не, нали?
Тогава вашата власт, вашата партия покварява хората и не иска сметка за това кой какво има и откъде го има. 
Всеки министър, които зная, се заразява от манията за власт и иска вечно да е на власт и вечно с много пари. Затова, още докато е на власт, влиза в няколко акционерни дружества. Димо Казасов в „Изида”, Кимон Георгиев – в каучуковата индустрия при двамата евреи – Хаим Бакиш и Калдерон – собственика на фабрика „Каучук”. Дочо Христов бе акционер на братя Дамянови, на Гара Курило, на Бакърената фабрика, на Филипчеви... Знам всеки къде е бил и какво е правил? Георги Димитров има само една бащина къща, нищо друго, но и той трябва да подаде декларация – всеки трябва да идва с декларация. И опозиционният печат е за това – да проверява, да проследява истина ли е казано. И никой министър да не взема повече от това, което му се полага като заплата. 
Тогава, само тогава България ще процъфти.
-Но това никъде го няма по света.
-Има го във Финландия и в други европейски страни. В 1919 година там се приема тази хубава традиция и тя стана държава. Защото има закони. Министърът да е слуга на народа, както и депутатът, а не кандидат за пари и власт. В България декларации няма!
.

.
Земеделският съюз се създаде в 1899 година, разцъфтя в 1900-1915 година и залиня от 1919 година, когато дойде на власт. Всяка партия, която дойде на власт, господин Памукчиев, две печели, четири губи.
Печели пари, печели влияние, но губи авторитет, губи любовта на народа, губи следващите избори, губи и обаянието си. Защото като дойде на власт, показва какво може и какво не може да направи. А като направи 99 добри дела, те не се виждат. Едно да не направи, му теглят ритника: „Ето на. Видяхте ли, вашта мамица, едно приказвате, друго вършите.”
Нито една партия в България, която е била на власт поне веднъж, не се е отървала от тази критика. Особено на опозицията. Тъй като българската опозиция винаги е била безпощадна и неуморима да търси кусурите на противниците си, тя не се е спирала пред нищо, за да уязви противника си и да му докаже две неща.
-Кои са те?
-Първото е, че за нищо не я бива тази управляваща партия. А второто, че ако дойде на власт – ще оправи всичко.
-Може ли да го оправи?
-Естествено, че не може. Как? С какво? С какви средства ще го оправи, когато всичко в края на краищата се свежда само до едно нещо – до пари. А всяка партия, която е на власт, гледа първо да напълни гушката си, второ, джобовете на приятелите си и да остави празна каса на наследника си.
-Но това сте направили и вие,, на 21 юни 1931 година. Сговорът оставя празна каса.
-Тогава бе стопанска криза и всяка каса бе празна. 
-Но вашата е била ометена до левче, както казва Петко Стайнов, който е бил тогава министър на железниците.
-Той да си свива куйрука и да мълчи, за да не си отварям устата за него.
В света на политиката има едно възприето правило, както в света на светците - да не се гледа назад, да се гледа само напред. Да не се показват кирливите ризи на хората от една партия, да се показват само хубавите, прани ризи. За кой светец сте чели вие, господин Памукчиев, че е бил развратник, садукей, курвар, пияница, мръсник, подлец? Само за апостол Павел се казва, че той е гонел християните, че е бил римски офицер, ликтор, палач... Но станал ренегат. Това е най-чиста проба ренегат. Изменник на своите. Пришелец при идващите на власт.
На мене ли тия? На дядо ви Буров ли тези библейски евангелски номера? На мене те не минават. Аз знам силата на всяка наука и най-вече силата на науката демагогия. Случаят „Свети апостол Павел” е върхът на християнската демагогия. Вървял си той: палачът, бесачът, стотникът Павел по пътя и чува глас свише, глас отгоре - гласовете свише, отгоре, господин Памукчиев, винаги се чуват най-добре и те са респектиращи ...( намига). „Павле, защо ме гониш, Павле?” Така, мисля, беше. Така му извикал Господ. Той, Господ, си няма друга работа, ами ще гледа един палач и ще се занимава с него. (Дръж ми шапката). Глупости. Павел си е направил сметката:
„А бе, какво ще стане с мене, ако продължавам да беся християните? Ще си остана един обикновен палач с малка пенсия и толкоз! Я да ида при тях, да стана апостол, че да вляза в историята.”
И отива при християните ( и понеже всеки палач познава добре враговете си и тези, които гони), скоро изплува сред християните и става ревностен апостол.
Ще ви кажа, господин Памукчиев, че в Дирекцията на полицията три четвърти от агентите, които служеха там, бяха минали през левите партии, и през вашата, и през социалистическата партия, през демократическата... В полицейската школа са предпочитали да приемат агенти, които са били комунисти, защото те бият най-много и гонят най-ревностно. Потурнаците, ренегатите са най-хищното и най-вулгарното племе на света. Затова и апостол Павел е станал токова ревностен, та се е изравнил с вицеучителя, с подофицера в християнството – апостол Петър.
-Господин Буров, не е било точно така. 
-А как?
-Хората се осъзнават, променят, превъзпитават...
-Това пък е най-голямата заблуда, господин Памукчиев. В Унгария през 1919 година избухна революция. Дойде на власт вашата комунистическа партия начело с унгарския евреин Бела Кун.
-Умен човек, много умен дори. Предвидлив мъж. Разбира, че не ще успее, ако не спечели селото. И започва да раздава чифлиците на селяните. Там това е най-лесно. Там имаше огромни владения по сто хиляди декара и стотици хиляди безимотни селяни. Земята там е равна като тепсия, като длан. Режи. Давай парцели и по една пушка и казвай:
-Ето ти земята, човече. Иди сега я брани от барон Естерхази.
Барон Естерхази бе най-богатият човек в Унгария и имаше милион и половина декара. 
Умно постъпиха Бела Кун и другарите му. Много умно. Това и болшевиките не бяха го направили още, но Бела Кун го направи. Той организира със Самуел Тибори една огромна червена армия, която така разпердушини румънците, че мамицата им разгони. 
Всички унгарски офицери от австро-унгарската армия влязоха в тази армия и се биха храбро.
Но стана контрареволюцията, Румъния влезе в Будашеща и всички тези офицери, с малки изключения, се писаха при адмирал Хорти, в бялата армия. 
99 на сто от офицерите станаха бели. От червени – бели.
Как ще ми обясните това вие, господин Памукчиев.
С превъзпитание? Със съзнание? Със заблуда? Не. Само с интерес. Човек винаги си знае интереса. И върви с този, който му гарантира земя, пари, успех, просперитет в кариерата.
Сметката винаги е точна.
Тя не лъже. Сметката на всяка една опозиция е също така винаги точна. 
Опозицията винаги знае какво иска - власт, пари, лек живот. И говори за правда, тишина, спокойствие, гарантирана сигурност.
Една демагогия, която всички ние сме правили и ще се прави. Защото хората са винаги едни и същи – искат пари, жени, лек живот и леки данъци. Ако може без данъци – още по-добре.

.
Баща ми е казвал на Иван Вазов в Пловдив през лятото на 1897 г. когато го чува, че ще става министър на просвещението.
Те са били приятели – членове на бюрото на Народната партия.
-Господин Вазов, какво ще получавате като министър?
Вазов му казва.
Баща ми се замисля и му отговаря:
-Не се ли оценявате много евтино?
-Защо да е евтино? Толкова получава един министър.
-Не, вие не сте министър. Вие сте Иван Вазов.
-Какво от това?
-Вие, поетите, не знаете цената си. На вас други в я определят. Книгоиздатели, вестникари – хора, които ви печатат. Но ние, банкерите, знаем цената на всичко. Най-вече на авторитетите. А те се ценят най-високо. Ето защо аз, за да не видя поражението на моя приятел като политик и държавник, ви давам три министерски заплати, но да запазите името си за България и нашата партия. Вие не давате никакви съвети на заседанията на партийното бюро. Не сте полезен с нищо там освен с авторитета си. Следователно най-скъпото нещо на този свят за вас и за нас е вашия авторитет. Аз ще ви крепя. Аз ще ви пазя. Аз ще ви оценя по достойнство.
-И какво ще искате насреща? Нищо не се дава без нищо.
-Нищо. Ще се виждаме, както преди, ще си живеете спокойно, но няма да ви плюят и да ви ругаят учителите и да ви казват в Народното Събрание разни пунгаши от Делиормана и Еленския балкан „хрантутник”, „готованец”, „негодник”, „мръсник”, „животно” – защото тези пунгаши имат право да казват в парламента всичко, каквото мислят и каквото им хрумне, и няма закон, който да ги озапти, щото те стоят над закона. Те са ковачите на законите - и ще те плюят и ругаят, а ти ще мигаш и ще мълчиш.
Иван Вазов пък пита Константин Величков, когато той напуска министерския кабинет:
-Защо се радваш, та ти напущаш министерството, властта, хубавата си заплата?
-Ще разбереш. Когато излезеш от този кабинет.
-Но ми кажи сега.
-И да ти кажа, няма да ме разбереш.
-Защо?
-Защото детето, що е дете, започва да се пази от оламъка на свещта и на огъня, след като си опари пръстите веднъж.
-Но моля те. Ти си ми приятел, кажи ми истината.
-Истината се изпитва на свой, собствен гръб, като си опариш сам пръстите. Буров те предупреди – аз ти го казвам – сядаш на варава. Ще си изгориш не само пръстите, но и задника, и авторитета. Тука не се жали никой за нищо. Тука само горят хора, сили, време, таланти – за нищо. За една министерска заплата.
- Ако знаеш – казва му Величков – колко псувни, рутатни и закани съм чувал в този кабинет, ще разбереш защо си отивам с радост.
Отива в ъгъла, взема си бастунчето, завърта го и казва:
-Ако си мъдър, ще ме последваш. Ще идем в ЮЧервен рак”, ще хапнем по една пържола, ще изпием по две студени бири и ще се разходим из града. И ще дъдем на-щастливите хора. Животът е красив, когато се живее красиво, сред красиви и добри хора. А ти влизаш в глутницата на вълците в Народното събрание. Там е зверщината. Там е скотобойна. И ти ще съжаляваш горко, но ще бъде късно. Сбогом. Аз отивам в бирария „Червен рак”.
И отива в бирария „Червен рак”, сяда и си поръчва пържола, поръсена с чер пипер, халба бира и започва да яде и да си пие с наслада биричката. Идва гарсонът – момчето за прислуга.
- Какво ще обичате, господине?
- Нищо мило момче. Само ми извикай ваксаджията да ми лъсне обувките. 
Волята на клиента е закон за гарсона. Вика той ваксаджията и докато Константин Величков си пие бирата, ваксаджията му лъска обувките. Плаща му се щедро. Да изпие и той една бира, дава едно левче бакшиш на гарсона и му поръчва:
-Сега иди на пиацата за файтони и ми извикай най-хубавия файтон, с най-хубавите бели коне. 
Момчето довежда файтона с най-хубавите коне. Сяда Величков в него и обикаля София – гледа, смее се, радва се и си пее. 
После се връща у дома си доволен, щастлив и вече не стъпва в нито едно министер-ство. Вазов го вика – не отива. Вазов го моли, да го навести там, да си побъбрят – не-е-е, не отива човекът. Той си стои настрана. Не чете и вестници. Живее си живота. Вижда, че българският парламент не е сбор на мъдреци, на най-големите умове на България, а сборище на най-болните амбиции – запомни това, господин Памукчиев – на най-злощастните и зловредни хора, влюбени само в себе си, в кесиите си, в славата си, но не и в България.
Константин Величков е единствения министър в България, който се отказа от властта доброволно и стана бедняк. Дъщеря му стана балерина. 
Константин Величков би трябвало да се изучава в читанките като гражданин. Един депутат отива при него да ходатайтсвува да назначи негов роднина за директор на Казанлъшкото училище – родом от Казанлък, роднина на Папазоглу.
Константин Величков го пита:
-Бил ли е някога директор?
-Не.
- Работил ли е като учител?
- Не. Но има влечение към просветата.
- Да. Всеки българин има влечение към просветата, господин депутат. Но да си директор на педагогическо училище и особено на Касънлъшкото, основано в началото на осемдесетте години – първото в България, първото в Европа, първото в света по организация и система на обучение – за това се иска дар божи, иска се любов. Има ли ги той като педагог?
- Ако ги няма, ше ги придобие.
- Не, това училище учи хора за учители, а не учи чиновници за директори.
- Нищо. Вие го назначете, защото е от нашата партия, другото е лесно...
И моли. И настоява. И заплашва. И писва заслугите му за Народната партия – колко много му е помогнал на изборите.
Изведнъж мъдрият човек Константин Величков, забележете, г-н Памукчиев, как постъпват мъдрите хора на този свят, взема листа с бланка на министерството, слага един печат отдолу – министрите си имаха свои, собствени печати на министерството, което водят, и казва:
-Господин Николов, аз ще назнача Вашия роднина за директор на педагогическото училище в Казанлък, но ви моля, за да има равностойност на услугите и реципрочност, моля Вие да назначите моя роднина Петър Денев от Татар-Паразрджик, също така с диплома, за директор на Вашата банка.
Депутатът е бил и банкер, и фабрикант, и политик, и депутат. Бил е всичко и нищо. Защото хората пенкелер са всичко на власт, и нищо – вън от властта. 
А повечето депутати са хора пенкелер – годни за всичко и негодни за работа. 
- Но той е негоден за директор – рекъл депутатът.
- Учил е за директор. Завършил е в Кеймбридж, заедно с Иван Евстатиев Гешов, знае пет езика, владее търговска кореспонденция като магьосник.
- Той не може да стане директор на банка, защото няма капитали.
- Добре. А Вашият човек не може да стане директор на Педагогическо училище, защото няма капитал от опит и знания на педагог. И педагогикат, както и банката, иска капитал – само че в банката – пари, а в училището – знания... Решете сам – предоставям на Вас...
Депутатът вика, ругае, заплашва го, псува, крещи – Константин Величков взема китарата си – той свиреше великолепно на китара, и запява една италиянска калцонета. Оня си отива бесен. И същия ден Константин Величков подава оставка.

продължение....

Господин Памукчиев, посочете ми един от вашите министри на Отечествение фронт, който сега ще направи такъв жест – да се откаже от властта, да си отиде вкъщи и да каже на жена си: „Жено, край, Робството свърши. Изгря свободата. Да живее България, свободна и цветуща България.” Този човек умря в беднота, г-н Памукчиев. Когато почина, той е потънал в дългове. Къщата му бе ипотекирана – вашето младо поколение не знае сега що е това ипотека. Да заложиш къщата си за заем от банката, за пари и тя да бъде продадена на безценица – за да си върне банката борча. Да си вземе парите – това бе ипотеката. Това бе, простичко казано, тази велика дума ипотека. Сега вие освен един гол гъз друго не може да заложите, а някога хората имаха и банки, и кантори, и къщи за залагане. Ето защо вие, г-н Памукчиев, не разбирате думи като креанса, синдик, варантен кредит, рамбуре.
-Господин Буров, а от какво осиромаша Константин Величков?
-Поради честността си.
-И други са били честни, но не са осиромашавали. 
-Кой например?
-Иван Вазов.
-Не забравяй, господин Памукчиев, че на Иван Вазов бе подсигурена народна пенсия от 250 златни лева – като рента. Няма жена, няма дете, няма коте – има само една душа. А Величков имаше семейство. Честният човек, който и да е той, винаги изпада в беда. Той не може да прави сделки, да печели пари. Парите се печелят от хитреци, мошеници, дяволи, от хора с дарба да печелят.

.
-Господин Буров, как се постигна стопанското замогване на България след Европейска-та война?
-С голяма мъка. Защото западният човек държи здраво калема и си прави добре сметката. Той не инвестира нито лев, нито грош, когато не е абсолютно сигурен, че за лева ще получи десет лева, за гроша – лев. Сметка, бабан. Без сметката няма прогрес. Парата преди всичко трябва да се гарантира, застрахова. Подсигурова и тогава всичко друго. В София имаше фирми като „Беров – Хоринек”, като „Добруджа Ориент”, „Харалан Иванов Радановски”, „Балканска копринена фабрика”, „Табак”, „Златен петел” на братя Панижел ( той бе на улица „Леге N 13), един прекрасен магазин. Нашите фирми веднага се свързаха с Европа и поискаха съюз с крупни търговци там. Ония поставиха едно условие – да се въдвори в България мир. Да има сигурност и спокойствие на гражданите. На търговците. Да има тихи, спокойни улици, та като заключиш магазина си и склада си вечер, да се прибереш вкъщи спокоен, че никой няма да ти разбие витрината. Това искаше западния капиталист. Той друго не щеше. Той търсеше къде да пласира капиталите си. И това бе стимулът, който го пращаше при нас, при българите. Защото нашият пазар бе гладен. Нашият пазар бе опразнен.
На Запад имаше пари, стоки и желание за търговия, но тук нямаше спокойствие. В 1919 година през май се основаха в София Комунистическата партия и Комсомолът. Основаха се много синдикални организации. А това плашеше Запада. И Западът искаше гаранции от правителството на Теодор Теодоров. Той не можа да му ги даде. 
-Защо?
-Защото пипаше с мека ръка и не искаше да си създава ядове на стари години. Правителствата си правят своите сметки. Той бе демократ. Той бе широк човек. Искаше да кара по старите методи с парламент, където да се карат и бият, но да има демокрация. Да има парламент, в който да се коват закони с кавги и спорове. А новото време налагаше нов стил, нов режим, нов парламент. Западът уважаваше Теодор Теодоров като демократ. Но не можеше да го уважава като далновиден политик. Той например отказа да подпише мирния договор в Париж. Хвърли писалката и заяви, че няма да подпише такъв позорен акт. И бе прав. Но времето налагаше да се подпише. Защото без мир няма просперитет. Няма напредък – идва анархия и агония. Западът – главно Лойд Джордж, Клемансо, Уилсън, всички искаха мир. Искаха да търгуват свободно, но при едно условие – правителството да държи здраво положението, да има желязна ръка и да не допуска да му диктува улицата. 
И случаят сам дойде. Правителството на Стамболийски бе съставено на 6 октомври 1919 година, през ноевмври той подписа мирния договор в Париж. Но на 24 Декември стана митинг, станаха стачки, започна железничарският поход за високи заплати и подсигурено положение, тази стачка бе върховно изпитание за правителството на Стамболийски и за народа. Ако той омекнеше и приемеше условията на железничарите, на техния синдикат – Западът щеше да се стъписа. И да разбере, че това не е човекът с желязната ръка и с демокра-тичната душа. Не. Той, Западът, следи всичко, следи с голямо внимание и не греши. Западът уважава силните личности и силните правителства. Западът затова харесваше Стамболов, защото той доказа, че е силен човек и не признава ни Русия, ни руския цар, ни руското влияние в България. Западът разбра, че това е силният мъж... И го крепи цели седем години.
Силният мъж държи здраво армията, политиката, икономиката. Именно Стефан Стамболов организира Първото пловдивско изложение, и спечели авторитер чрез него. Доказа, че България иска да търгува, иска да купува и да продава, иска да дава зелена улица на търговията.
Панаирът значи търговия. Панаирът значи стопански възход.
Ще разбереш, господин Памукчиев, има ли стопански просперитет в една страна само по две неща.
Първо – по железниците й: ако са занемарени, бедни, окаяни – значи е зле. Ако са чисти, бели, здрави, нови – значи богата е. Второ – по търговията, по панаирите. Има ли много панаири в една страна – значи богата е.
Аз в 1892 година видях в Пловдив такова изобилие, такова богатство, каквото никога не съм виждал. Западът, западният търговец, иска точно това – силен мъж на кормилото на властта, обуздана, сигурна нация, която да мисли само за работата си, за нивата си, за стадото си – народ, който да произвежда блага, а не да оратурствува из парламентите. Всеки може да се дърли в парламента. Вече ви го казах, господин Памукчиев – българинът има ужасна болест, - като намери трибуна, да бъбри, да спори, да дрънка, да псува, да ругае, да напада противника си и да му отрича всичко, ама буквално всичко. И когато е на власт, да е нагъл, когато е в опозиция, да играе на обидена дева, на обезчестената Мадона – сакън, вие ме обидихте, вие ме засегнахте, вие ще ми се извините. Я си гледай чергата. Напрегни се. Спечели изборите и тогава диктувай положението. В парламента има един железен закон – там диктува мнозинството. Спечели, победи като Васил Радославов – и командувай. Спечели като Стамболов – и командувай. Ние в опозиция сме силни и нагли – когато правителството е слабо. Но сме тихи и кротки – когато правителството е силно. В 1927 година правителството на Сговора спечели изборите и наложи своята воля на малцинството, на опозицията. Но то изгуби изборите на 21 юни 1931 година и веднага пролича слабостта на българина, като изпадне в опозиция – става жалко, смешно, хилаво и келяво недоносче. Закон на живота е да запазваш достойнството си винаги и всякога – при всички обстоятелства. Обаче в парламента в България това като че ли не важи. В 1919 година, когато ние, Народната партия, имахме 21 мандата, широките - 36, комунистите 47 мандата, можехме да образуваме ние, наше коалиционно правителство, но ние не се поглеждахме. Ние не се понасяхме. Ние се ядяхме като риби и се псувахме на майка. 
Стамболииски се справи бляскаво със стачките на железничарите. Арестува всички стачници и ги натика в казармите на 18 Етърски полк в Търново – три хиляди души, и около 2000 души в казармите на 1 и 5 пехотен полк в София, в жп казармата и в затвора. Западът видя: „ Това момче пипа здраво, може да му се гласува доверие.” И тази именно стачка, в 1919-1920 година, тя именно оправи работите на България. Западът видя, че Стамболийски няма да позволи улицата да му диктува, да го командуват синдикатите, зад които пък стояха и широките и тесните социалисти начело с Георги Димитров и Димо Казасчето.
Ако Стамболийски не бе проявил такава твърдост и суровост срещу стачниците, Западът нямаше да му повярва. Западът не обича улицата. Не обича диктата на тълпата, на синдикати-те, на партийните котерии. Западът иска сигурно правителство. В България се отприщиха търговските вени. Започна да се прелива кръв от Запад в България. И се отвориха първите общи българо-френски, българо-италиански дружества, фабрики, банки. „Банка комерчиале италиано” тогава се съгласи да хвърли пари в България да отваря консервните си фабрики. Една от тях, в гара Левски, съществува и сега. 
Аз помня как братя Петелови, как братя Ангелови, как братя Бъклови се замогнаха, забогатяха и станаха господари на много браншове.

продължение...

Не на магазини – на браншове. В България се откриха поне сто магазина за западни стоки и платове. Отвориха се магазини за плугове, брани, вършачки, трактори, жътварки. Ние загубихме Добруджа, изтървахме житницата си, но земята в България се обработваше така, че раждаше двойно. Ние създадохме тютюневи райони и произвеждахме най-хубавите тютю-ни. Търговската къща „Исак Арав и синове” – къща за износ на наши, скъпи тютюни – седали-щето й бе на улица „Леге” 4, тя даде тон на другите. Даде смисъл на живот на останалите тю-тюневи фирми. Животът взе да влиза в релсите си. Българската „Дунавска банка” в Русе кредитира износа на ранни плодове и зеленчуци в Германия, Чехословакия. Ние започнахме да изнасяме не само градинари, но и домати, чушки, зеле. На остров Малта аз видях българ-ски чушки и домати тогава. Търговско-индустриалната банка „Искър” в София ( тя бе на улица „Алабинска” 46) и банка „Сабат Фархи” се съюзиха и внесоха много машини, много вършачки, много стоки от Запад. Появи се червен пипер в чували. Появиха се хиляди ресторанти и гост-илнички. Животът се съживи като след тежък зимен сън и ни си отдъхнахме. Никола Димитров Командарев внесе от чужбина вагони с платове и „Леге” задиша, заживя. Появи се и първото тайно кабаре „Левант”...
Това бе началото, г-н Памукчиев.

.
-Веднага след Първата световна война, господин Памукчиев, в София започнаха да никнат фирма след фирма. Просто светът като че ли бе полудял да отваря фирми. Да създава дружества. Да прави някакви банки, картели, корпорации.
И тъжно, и смешно време беше. Селянинът, като го демобилизираха от армията, се прибра в село, хвърли потурите, обу цървулите и хвана ралото. Ха бре, де бре, с мършавите кравки започна да оре земята. Само той – единствен той бе наясно какво трябва да прави.
Никой друг. Нито баща ми – банкерът, е знаел ясно и точно какво трябва да прави и в момента, и в бъдеще... Момента и в Бъдеще ги запиши с главни букви.
Защото моментът е велик, както и бъдещето. Само ние, банкерите, знаем какво трябва да се прави в момента, и в бъдеще – иначе загиваме. А селянинът никога не загива. То знае какво прави и как да го направи. В 1918 година бе глад, болести, нямане. Велико нямане, велик глад. И селянинът впрегна кравките, тръгна на нивите и заработи. Следващата 1919 година, когато аз станах министър на търговията в кабинета на Стамболийски, селянинът вече прибираше царевицата от нивите си. Беше 6 октомври 1919 година. Тогава Стамболийски влезе в залата на министерския съвет и каза, че както вървят работите в селата, хляб ще има, качамак ще има, ако не друго – глад няма да има.
В 1918 година и аз бях объркан, господин Памукчиев.
- Защо?
- Защото не знаех какво да правя, каква да я започна.
- Щом вие не сте знаели, какво остава за другите?
- Точно така – какво става за другите хора. Човечеството се обърка. Светът се оплете. Единствено Америка знаеше какво да прави. Единствено Съединените Щати бяха добре. Защото фермерите произвеждаха жито и царевица през войната, натрупаха огромни запаси и сега гладна Европа започна да иска храни от Америка. „Добре – каза Америка, - ще ви продавам, но само срещу злато, бижута, съкровища. Не ща вашите книжни пари, които нямат абсолютно никакво покритие.” И понеже човечеството бе гладно, а гладно не се стои, то започна да дава.
- Кой бе на власт тогава в България?
- Александър Малинов.
- Кои други бяха в кабинета му, помните ли ги?
- Разбира се. Министър на вътрешните работи – Теодор Теодоров. След него той състави първия си коалиционен кабинет на 28 ноември 1918 година. Тъжен ден беше, с тъжна церемония...
Министър на просветата бе Стоян Костурков от Панагюрище – депутат, който вечно се избираше там и винаги го избираха.
Никола Мушанов пое Министерството на железниците, пощите и телеграфите, моят мил съсед, с когото винаги сме на „вие” и на „ти”. На „вие, когато е в опозиция, а аз съм на власт, на „ти”, когато той е на власт, аз съм в опозиция.
Министър на войната бе генерал Сава Савов от Шумен, който изпроводи Фердинанд за Германия. Влакът бе с четири локомотива – два отпред и два отзад и с шестнайсет вагона. Всеки вагон със специална войнишка охрана от гвардията. Всеки локомотив бе съвсем нов и бе един вид безценен капитал на Фердинанд в разорена Германия – само този влак и тези четири локомотива можеха да му подсигурят съществувание поне за трийсет години. Защото стоката бе важна тогава, а не парата.
Един вагон струваше милиони. Фердинанд добре си бе направил сметката – заедно с влака извлече и последните нови, резервни локомотиви на България. Помня, тях ги изкараха откъм Първостепенната софийска железопътна работилница – един по един, и ги накачиха на влака – два отпред, два отзад. Нови, съвсем нови. Напълниха тендерите догоре, прикачиха още четири вагона с каменни въглища – от най-хубавите пернишки въглища, и така Фердинанд се запаси и с въглища.
-А кой бе министър на търговията?
-Янко Сакъзов. На обществените сгради, пътищата и благоустройството бе земеделецът Цанко Бакалов ( Церковски). Мой колега в кабинета на Александър Стамболийски в 1919 година.
Тогава Стоян Костурков пое Министерстовто на просветата и като всеки наивен глупав български министър на просветатата, направи една велика глупост – предложи да се замени големият ер с юса. Аз бях против това. Аз не исках да се бара провописът, защото селянин, който няма друга работа, си мести дръвника, а министър на просветата – като не може да измисли нещо друго, или бърка в правописа, или се навира в читанките и букварите. Наивни хора. А бе гледай си работата бе, човек. Мисли за възпитанието на децата, а не за буквите.
Те, буквите, са измислени вече. Те са си на мястото. Ти бъди на мястото си! Защото, да ти кажа ли, господин Памукчиев, ние, българите, много работим. Много се трудим, но често не знаем какво работим и как да го изработим, за да се продаде.
В България ( правя едно отклонение) е имало над две хиляди големи фирми за продажба на вина и над триса изби. Най-голямата е и най-прочута на времето бе винарската къща – фирмата „Шаханов”.
- Е, добре, г-н Буров, кои от тези винарски фирми преуспяха?
- Тежък въпрос ( замисля се дълбоко). Да, кои успяха? Успяха само тези, които изнасяха постоянно чисти и висококачествени вина. Чисти като кристал. Висококачествени, на световно ниво. Не на европейско „Френско ниво”, а на световно. И такива вина бяха сухиндолската гъмза, карловски мискетлия – от селя Баня, анхиалсото бяло, калугеровското червено памидче, дето се разлива по жилите като балсам...
Но ние нямаме реклама. Ние, ългарите, не умеем да правим реклама.
Само ние, българите, имаме токова хубави вина и толкова слаба реклама на тия вина.
- Вие сте учили във Франция, пили сте френските вина, какво ни превъзхождат те?
-Само с едно нещо.
-Какво е то?
-Постоянното качество и рекламата си.
-Значи две неща?
-Само едно – рекламата. Французинът има закон отпреди 200 години - суров, страшен закон – който търговец продаде лошо качество вина, да му се отнеме разрешителното и никога вече да не става лозар, винар, търговец. Този закон издига авторитета на френските вина и те го пазят и досега. У нас една година се призвеждат хубави вина, укрепнали, без захар, само чисто вино, другата година то е развалено, слабо, негодно вино. Българинът не може да си създаде постоянни, стандартни вина, вина с име и реноме...
-А в търговията има такъв закон, господин Памукчиев – запиши го два пъти и го запомни три пъти, да го разказваш на внуци и правнуци – търговецът само веднъж се лъже.
-Той, излъжеш ли го веднъж, после не те и поглежда.
Можеш да изкараш вино като за трапезата на Краля Слънце, но той няма да го опита, няма да си мърси устата с него.
-Защо?
-Защото си го излъгал веднъж. Той помни. Той те познава. И те отминава. Ти чакаш. Ти се молиш да опита, той не те поглежда.
У нас само Арисдидес Чорбаджака от Станимака ( Асеновград) е имал постоянни вина – „Малага” и постоянни клиенти.
Той срази Нюйоркското изложение на винарите, като спечели три златни медала с неговата малага и прослави България. Но това е потомствен грък – лозар от Станимака, който прави великолепни, прекрасни вина ( „великолепни” го подчертай).
Чорбаджака знае тайната на вината, знае тайната на бъчвите – от какъв материал да са те – и печели само златни медали. Фирмата „Арситидес Чорбаджака” е световна винарска фирма, но тя вади само вина за изложби, за панаири, за награди. Тя не задавя пазара като фирмите ‘Думанов”, „Шаханов”, „Саздов”, или сухиндолските майстори.
- Господин Буров, вие винаги, когато пиете сухиндолска гъмза, я хвалите. А не казвате нищо за плевенските вина. Те са чудесни.
-За тебе, за балканджийчето от Севлиевско – да, но не за мене, не и за дегустаторите.

продължение...

-Няма ли там хубави вина?
-Има.
-А защо нямат име?
-Защото търговците се дебнат един друг и взаимно си правят кал. Те не се в едно сърдужие, в един картел – да координират действията си, цените си , качествата на вината си и да излезат на световния пазар с еднородно, богато и силно вино „Плевен", ами всеки работи срещу всеки, всеки гледа да срази първо съперника си – а след това да излезе на ринга. Да, но световните износители и вносители на вина имат свои агенти в районите, които те следят, откъдето те купуват, или пък където те продават. Това е най-често работата на агентите от частните детективски бюра. В България допреди две години те бяха повече от сто. Само Пане Бичев имаше две такива бюра в София. Тези бюра – частните детективски, бюра, служат за всички и на всички. Но само който плаща много добре. Пане Бичев не спести нито лев като заместник-директор на Дирекцията на полицията, но спечели милиони – като шеф на две частни детективски бюра...
-Как са се появили те в България, знаете ли?
-Разбира се, че знам. Първото частно детективско бюро се появява в България още в 1880 година. Основава го чехът Йозеф Прохаска – бивш таен полицейски агент в Прага и Виена, живял дълги години в Турция, по-точно в Пловдив и научил български там. Той е бил съветник на Менгес – съветника на княз Батенберг и негов контрер.

.
-Смятате ли, че някой ви е превъзхождал някога по нещо?
-Моля те, господин Памукчиев, премисляй си въпросите винаги. Сега ти ме обиди. Кой може да е по-умен от мене, от Буров? Само един човек – баща ми, който ме е създал. Аз не признавам друг по-умен от мене, както и ти не бива да признаваш друг, по-умен от тебе. Това те издига в твоите очи. Това те прави горд и щастлив. Защото ако наистина се смятам за умен, то е не защото съм суетен и наивен, а защото съм излизал от всяко положение с чест и с печалба.
-Само веднъж не успях, когато направих фаталната си грешка на 2 септември 1944 г. Тя ме затри. Тя ме погуби. Тя ме докара тук, в Дряново. Ако не бе тя, аз да съм сега регент на България на мястото на Цвятко Бобошевски или на Венелин Ганев – но една грешка в живота се оказа фатална.
В търговията само грешки няма. Там има сериозни сметки и велика конкуренция. Там се иска ум, търпение, воля и упоритост. 
Фирмите в България не успяваха, защото нямаха тези четири качества.
В Карлово имаше фирми за износ на вина, които пропаднаха, защото нямаха търпение да чакат сигурни клиенти с вкус и пари.
Пенчо Семов от Габрово преуспя, защото той имаше не четири, а шест качества.
-Кои бяха те?
-Освен онези, четирите, още две – смелост и дързост, прозорливост и ударна мощ.
-Станаха четири.
-Две са основните – смелостта и дързостта. Всяка фирма на Пенчо Семов нанасяше удари и правеше грозни поражения. В 1923 г. по времето на Стамболийски той отива при Атанас Дамянов – директор на „Утро”, и му казва:
-Давам ти сто хиляди лева на година, за реклама. Но искам каквото дам, да излезе.
Атанас Дамянов е бил на ръба на пропастта – аха да фалира. Тези сто хиляди биха го оправили. И казва:
-Приемам. Всичко, каквото дадеш, ще излезе.
-Ето ти парите - Пенчо Семов му дава стоте хиляди лева. И пуща реклама, че Българската Народна банка е с празен трезор. Че всичкото злато на България е изнесено от цар Фердинанд и се намира в германските банки.
Това излиза в една статия за нашите финанси с подпис на неизвестен човек, финансист. Следва нова статия – като скрита реклама – че правителството на Стамболийски е омразно на народа, че то не уважава никого, че бие опозицията. 
Стамболийски се чуди защо го атакува „Утро”, защо го нападат така яростно- и не вижда, че това е една фронтална атака на Сговора против него, че той трябва да бъде сразен и убит.
Аз ако бях на негово място, щях да свикам моя банков съвет и три дни ще мислим – откъде иде вятърът, кой върти крилете на вятърната мелница на рекламата. 
Но той не свиква такъв съвет. Защото не знаеше закона на властта – че това безпощаден, жесток закон, който не търпи узурпатори и врагове. Пенчо Семов и г-н Петрович кредитираха преврата на 9 юни и започнаха фронтални атаки със скрити реклами. В „Слово” излиза една статия- „Накъде отива България” под наивно и скромничко заглавие за икономиката, за политиката. И там се доказва с факти, че Стамболийски не разбира нищо от земеделие, търговия, индустрия, занаяти, че даже и от селска политика не разбира нищо, като премахва чифлиците в България. През април 1923г. във в. „Победа” излезе на първа страница малко антрефиленце под заглавие: „Монархия или република”. И всички, които са чели тази статийка, са разбрали - говоря за умните хора, че това е вече началото на края на Стамбо.
Стамбо сам си отсече главата – царят му е взел мярката и му доказа, че ще бъде монархия, а не република. Зад царя с кесията с парите е бил Пенчо Семов, зад Пенчо Семов – полковник Иван Вълков, зад Вълков – г-н Петрович, царят на житарството в България, и превратът стана. Преврат и сватба не стават без много пари, г-н Памукчиев. Превратът е скъпа работа и скъпо струва. Затова за сватба и за преврат пари не се броят – те се дават с шепи, за да си ги получиш обратно с вагони... Това е закон на живота. Толкоз.
-Друго да ти река, господин Памукчиев, как ние не възпитаваме децата си добре. Винаги се стремим да подсигурим първо себе си, после децата си. 
Брут уби синовете си, когато застанаха срещу него и срещу Рим. Показа на римляните как трябва да се служи на Рим, на държавата, на империята. И затова Рим стана велика империя. 
За нещастие, всички български политици в миналото – в това число и аз, се оказахме лоши психолози и лоши педагози. Нито един от нас не бе Брут. Нито един от нас не наказа поне малко децата си. Не стори нищо за тяхното възпитание, та да станат като Анибал.
Кой българин кали децата си?
Никой. Рачо Петров имаше две дъщери, две уруспета, и един син Благой, който накрая искаше да праща бащи си в лудницата, защото пилеел парите си. Представяш ли си – баща му спечелил пари с труд, с ум, с търпение, а синът иска да го праща в лудницата, да ги пилее той, синът, а не човекът, който ги е спечеилил.
Това е, господин Памукчиев – синовете са непризнателни. Дъщерите – коварни и неблагодарни – когато не им дадеш нищо, когато стане дума за пари.
Само сред бедните хора има пиетет, има уважение към старите хора. Те намират винаги кора хлебец за бащата, за майката, за дядото, за бабата.
И таз хубава черта на българския селянин – да уважава баща си, майка си, дядото си, бабата е най-хубавата ни черта. Нея трябва да насърчаваме. 
Аз срещнах един ден Анещи Влахов, македонец, дребен чиновник в Популярните банки, хубав, добър счетоводител и му казах:
-Анещи, синко, ела на работа при мене, в моята банка. Ще ти плащам тройно по-голяма заплата, защото работиш за трима, а издържаш семейство от тринайсет души.
-Господин Буров, трогнат съм. Но не мога да напусна Популярните банки. Защото когато останах без работа и нямахме залък хляб вкъщи, аз отидох при Илия Палазов – директора на Популярните банки, и му казах мъката си. Веднага извади и ми даде три хиляди лева аванс и ме назначи на работа. Как мога аз да го напусна сега? Не, не мога. Даже децата ми да затърсят работа, ще ги доведа пак в Популярните банки. Ние трябва да уважаваме хората, които са ни подали ръка или хляб, господин Буров. Но ви благодаря.
-И не прие?
-Да. Не прие.
-Какво стана с този човек?
-Не знам. Сигурно още работи там. Той е честен човек и ще удържи на думата си. Ето, на това трябва да възпитаваме българина, господин Памукчиев. На честност. На трудолюбие. И на уважение към рода, към семейството, към бедните, стари хора. Когато човек е млад, светът му е до колене. Но когато остарее, той става като дете. И понеже говорих за детето Анибал, искам да ти кажа, господин Памукчиев – изучавай историята. Изучавай живота на великите мъже, за да се поучиш от тях на търпение, воля, работа и мъдрост.

.
-Голямата трагедия на един народ, господин Памукчиев, може да дойде от пет неща...
-Кои са те?
-Първо: от ежбите и от раздорите в племената му, от пиенето, от безделието, от мързела, от отвращението от селската работа. Пет ужасни беди, които са съсипали цели народи.
Под „племена” аз разбирам и отделните народности, а и отделните партии, които също са племена. И то много страшни племена. Какво нещо е партията, господин Памукчиев? Сбор от хора с разни характери и настроения, също както в племената. Всяко племе си има вожд. И всяка партия си има вожд. Той се избира, но той се и налага. Той се явява от някъде и хората около него – каква велика глупост от тяхна страна, го провъзгласяват за вожд, за неограничен господар. Защо? Необяснимо! За какво? Още по-необяснимо. Нека има лидер, нека има водач наставник, предводител, но да се избира за една година, не за повече. Ами че проследи всяка партия в България в миналото , господин Памукчиев, като историк я проследи ( па даже и вашата малка, нищожна партийка, наречена БРСДСП – тесни социалисти, на дядо ви Благоев ). То каква ли партия беше, но беше, партия се зовеше. И тя всяка година правеше своите конгреси и всяка година си избираше лидер. Това бе закон – всяка година всяка партия да има конгрес, събор, избор на нови водачи, на ново партийно бюро.
Това, което ме плашеше винаги, като политик, като ръководител на една партия в миналото, бе овчедушието на тълпата, на членската маса и болезнените амбиции на веднъж избраните лидери да остават там завинаги начело. Да вземем Земеделския съюз. Той се основа в 1899 година, направи първия си конгрес в Плевен и стана партия. Там се появиха още в самото начало трима-четирима водачи. Изскочиха амбиции. Плувнаха те по талазите на времето и не се откъртиха оттам. Първият бе Димитър Драгиев, след него Янко Забунов, директор на Винарското училище в Плевен. Третият бе Цанко Бакалов, а чак четвърти или пети дойде Стамбо. 
Добре.
Тези хора, тези селяни, тези профани по възпитание, без дядо Цанко, защо искаха да остават начело? Защо?
-Не знам.
-А аз знам.
-Защо?
-Защото им хареса. Защото бацилът на властолюбието лети във въздуха като бацила на охтиката, на инфлуенцата и само чака сгода да се набута в някое гърло, в нечий нос и да зарази човек. Никой не е застрахован от този бацил. Той витае навред. Той е в мене, в тебе, във всеки. И ако един човек стане водач, кмет, пъдар дори, той се чувствува над другите – призван да ги учи, води и командува. Има-няма качества, заразата го е хванала и вече няма излекуване от нея. В БЗНС-то пламнаха люти битки за власт през 1918-1923 година – пет години се създаваха крилца и перца в БЗНС, създаваха се групи и групички. И начело все искаха да останат - Димитър Драгиев, Оббов, Стамболийски, Коста Томов от село Кунино, Врачанско, Муравиев, Христо Стоянов, Недялко Атанасов, по едно време изскочи на сцената и Коста Тодоров.
-Имаше ли качества да бъде водач?
-Разбира се. Кой ги няма. Всеки ги има. Но на племеннта и на партийната софра се допускат само избраните. Или самопровъзгласилите се се за избрани, акламирани от тълпата. Това понятие „тълпа”, господин Памукчиев, винаги ме е плашило и ме плаши. Тълпата е страшна, народът сам си я отхранва, отглежда и възпитава. Тълпата реве „Горе” или „Долу” според желанието на лидерите. Те я вдъхновяват. Те я възпламеняват. И те й сочат кого да премахне. Кога да издигне. Кого да сваля. В наше време – времето на диктатурите и на духовните падения, господин Памукчиев, значението на тълпата ще расте, демосът, народът ще страда. 
-От кого?
-От диктатурата на тълпата, обединена около една партия, племе или група. Аз анализирам всеки ден нещата. Правя паралели. Време много. По цели дни и нощи мисля, мисля и стигам до ужасни изводи, господин Памукчиев. Ето на, да вземем вашата партия и вашата диктатура сега в 1946 година. Аз съм уверен, че народът би тръгнал да работи спокойно, самоуверено, ако му се дадат – както в 1918 година, след войната, ралото и мотиката. Всеки ще си гледа работата. Всеки ще си гледа земицата. Всеки ще си гледа къщата, жената, децата и ще произвежда блага. Но когато през ден има митинги, през ден се карат и бият в парламента, просперитет не може да има. Не бива властта да се плаши чак толкова от опозицията, господин Памукчиев. Нека я има. Нека съществува. Опозицията – това са железните обръчи на държавното буре, на кацата, на варела, на бъчвата. Няма ли ги обръчите, бъчвата или бурето се разсипва и се разкапва. Това не е моя мисъл. Това е мисъл на О`Конъл в Англия, на Иван Евстатиев Гешов, на народа мисъл. Вие, комунистите, господин Памукчиев, скачате като жегнати от нажежен шиш само като ви се възрази нещо, като ви се каже опак дума. Е, ще се казва. Щом сте на власт, ще чувате и това, което не искате да чуете. Но така би било, ако вие бяхте в опозиция и Никола Петков и Коста Лулчев бяха сега начело на властта. Вие щяхте да ги псувате, лаете, биете, а те щяха да ви арестуват и пребиват. Това е неизбежно, щом като има партийна омраза и партийна нетърпимост. Вие не сте били на власт, докато не дойде Девети септември. Вие не сте държали жезъла на властта, а той е страшен жезъл. И който го държи, налага другите по главите и казва: „ Аз съм правият. Тук се слуша мойта воля, аз съм капитан.”. Но това никога не носи добро – най-малко на този, който държи жезъла. И затова, когато е триумфирал един римски консул или пълководец, зад него е стоял един стар мъдрец и му е повтарял само това: „Мисли, че си смъртен”, „Мисли, че си временно тук”, „Мисли, че си смъртен, мисли, че си временно на тази земя.”
А един комик отзад е осмивал пълководеца и го е правел за смях на тълпата.
Аз прехвърлям живота си, прехвърлям българската история и следя перипетите на политиката сега. Всичко върви по строго утъпкани пътища и пътечки. Така, както правите вие сега, така е правил и Стефан Стамболов през 1887 – 1894 година. Седем години той е газил, тъпкал народа, партиите, хората, за да управлява само той.

...продължение от предишна тема...

Душил е, бесил е, убива хора, за да управлява само той. Болест. Мания. Маниакален тип. Държавник с ум, държавник с воля, но държавник без прозорливост. Той не е разбрал, че оня, който седи над него – Фердинанд, е заразен от същия бацил на властогонеца и иска ТОЙ ДА УПРАВЛЯВА – подчертайте това – ТОЙ, ТОЙ, ТОЙ, а не ти Стамболов. Така че винаги, когато има един властогонец или властодържец, до него расте друг, който му копае гроба и иска да го събори. Затова вашият лидер, господин Памукчиев – Георги Димитров, се завърна в България през ноември 1945 година, точно една година и два месеца след Деветия ви септември, за да си варди трона, да си варди мястото. Защото оня, който може да му изкопае трапа, набира скорост, натрупва капитал и авторитет. И рано или късно те – двамата лидери – ще се скарат. Ще се сбият. И ще се разделят. Стамболов искаше да премахне тези големи хора около себе си и ги премахна. Той уби – из засада, разбира се – мъжа на Мара Белчева – Христо Белчев, министъра на финансите, и заради това убийство, монтирано и инсценирано чудесно от Стамболов, натика в Черната Джамия елита на България – Трайко Китанчев, знаменит оратор, Петко Каравелов... И кого ли не. Обеси Светослав Миларов. Ах, ах, защо не седна аз да напиша една история на България и да разкажа голата истина за всички, защо не хвана перото и да нарисувам България, за поука на българите.
Все пак, господин Памукчиев, на Стамболов трябва да се признае едно качество – той обичаше работата. Той насърчаваше хората, които искат да работят. И даваше път на амбициозните хора от народа, тези, които искат мини, фабрики, а не власт. Той даде път на индустрията в България и насърчи закона за насърчение на индустрията в България. Кой като него: ‘Място за фабрика, г-н Стамболов?” – „Моля. Вземай. Къде искаш да я построиш?” Това е първият прозорлив българин, за стопанския разцвет на България. Ето затова нашата история, господин Памукчиев, ще го запази в аналите си и ще задържи в летописа си като голям държавник. Така, с този си жест, той изкупува всичките си слабостти и грешки. А те нямат край. Каква полза от един тих, добър, кротък държавник, кото си седи кротко на стола, трупа си парици, трупа си капитали, трупа си приятели и роднини, облагодетелствува своята партия, а държавата няма полза, народът няма нужда от него. Такъв държавник беше Димитър Греков, д-р Димитър Станчов, бащата на секретарката на Стамболийски – Надето Станчова, такъв бе Тодор Иванчов. 
Ние в България, господин Памукчиев, винаги сме имали нужда от хора, които да разбират от икономика и финанси, а не от армия, политика и артистични заложби. Д-р Иван Шишманов бил давал стипендии на Яворов и Елин Пелин да се шляят из Франция през 1903-1906 година, когато бил министър на просветата. Ще се шляят двама литератори – полза никаква. Ако бе пратил двама икономисти, двама финансисти – да научат новото в икономиката на света - да се върнат тук, да посадят тази фиданка на наша земя за полза на народа. Когато се появи гроздето „Афуз-Али” и „Хамбургски мискет”, всички ние ядяхме и казвахме „Браво, ето това е грозде за ядене. Грозде за пари. Грозде за търговия. Който го пренесе и насади – той бе полезен на народа, не Яворов и Елин Пелин. Те са писатели. Те трябва да си седят в България и да ходят на свои разноски. Нямали пари. Ще сключат заеми и ще имат. Нямали покровители. Като не си способен да изтеглиш един заем, да видиш света на свои разноски, ще киснеш тук. Човек трябва да знае да пътува, да гледа, да вижда, но и да си плаща от джоба.
Аз съм винаги бил против тези държавни командировки. 
Те погубват нацията. Те развращават народа. Яворов и Елин Пелин не биваше да се пращат във Франция на държавни разноски, да гледат там, защото народът си каза тогава: „Нарочно ги пращат, за да бъдат спечелени за Стамболовата партия.” И народът бе прав.
Народът вижда, осъжда и критикува всеки жест на правителството, когато то е на власт и вижда користна цел във всяко негово начинание.
Да теглим чертата на червено, господин Памукчиев, и да видим с ясен, точен и безпристрастен поглед тука, в Дряново, сега в 1946 година – кои са големите творци на България? Кои са духовните ви лидери на вас, младите хора? Вашият Христо Ботев – войводата, вашият Георги Бенковски – войводата, двамата велики българи. Кой? Гошмата Димитров, Трайчо Костов, кой? Добри Терпешов? Кой? Антон Югов? Кой? Адвокатът д-р Минчо Нейчев, който едва изкарваше хляба си, защото е бездарен като пледоатор в съда, защото не е печелил нито едно голямо дело? Кой, кажете ми. Нямате. Вие бог, нямате знаме, нямате духовен водач. Не говоря за патентованите и миропомазани държавни водачи, като Сталин, не – за духовните ви водачи. Поставете се за миг на мое място, с моите години и моя опит и вижте духовните си лидери. Кои са те? Де го вашия Вазов? Де го вашия Кирил Христов? Тях ги няма. А нация без големи духовни водачи загнива, погасва, дава път на плевелите и на троскота, а те имат здрави корени и ще затрият житото и ръжта, ечемика и царевицата. Държава без духовни лидери не е държава. Тя е сбор от партии, партийки и племена.
Духовният водач като Ботев обединява народа. 
- Сега е време на политическите водачи, г-н Буров, не на духовните.
- Грешка. Грешите. Духовният водач обединява нацията в тежки мигове. Затова правителството на Стамболийски – в 1920 година – устрои такъв славен юбилей на Иван Вазов. Защото в 1918 година, след погрома и войната, той обедини нацията, той каза: „Българийо, на тебе аз всичко дадох” – и се затвори в къщата си на улица „Вълкович” и на „Раковски” срещу „Юнион клуб” и плака цяла седмица. Плака като дете. Аз го видях, аз го посетих, аз го утешавах, а той ме изгони... И стана – народът поиска това – духовен водач на народа ни. Той, Вазов, а не Стамбо, не Цанко Бакалов-Церковски, на когото Стамбо уреди голям юбилей, но нищо... Никакъв отзвук сред народа. Вдигна се целият Народен театър - с всички артисти - и в Бяла Черква. Там отиде и царят – да чествуват дядо Цанко. Отидах и аз, да погледам комедия. 
Село Бяла Черква гъмжеше от добитък, а правителствените говеда се черпят. Низко. Срамно. Долно. Народът гледа отстрана. Извикан е на сеир. Ние, българските управници, господин Памукчиев, не знаем да правим юбилей, да чествуваме хората. Не. Ние знаем да викаме долу-горе, горе-долу и това ни допада. Там ни бива. Но да отличим човека, там ни няма. Вазов виждаше всичко и знаеше всичко. Това бе единственият българин, който не искаше да стане лидер на партия. 
И остана в историята ни. 
Ако бе станал лидер, край, щеше да се погребе като Константин Величков.

.
- Пишеше ли царят спомени?
- Диктуваше ги.
- А къде са те сега?
- Сигурно ги е продал нейде в Америка. Там има едно учреждение, исторически институт, който изкупува спомените на коронованите глави. Трупа ги. Запазва ги. Преписва ги. Подвързва ги. Опакова ги в троен целофан и платно, натопено във восък, и остават там за вечни времена.
- Но аз не съм чул нищо за такива спомени.
- Защото си премного млад. Царят скучае в двореца и като го натисне скуката, вика госпожица Прахова, седне и започне да й разказва каквото му хрумне, каквото си спомни. Тя записва до някое време и за да се отмори, ляга и дига крачетата нагоре. Царят разбира се е готов за тази малка спортна гимнастика, за тази отмора и след малко тя похапне, пие чаша сок от кайсия с витамини и продължат да работят. Книгата – в три екземпляра, се запазва в двореца и царят после я продава. Той обича спомените, тоя наш цар – впрочем обичаше ги. И затова не е изпуснал този шанс да вземе триста-четиристотин хиляди долара в повече от Америка. Това е търговия. Едни предлагат съве(с)ти за продан, а той предлага мемоари. Всеки – каквото има за продан. Само едно нещо не се продава никога, господин Памукчиев, майката, родината, армията и Русия. За българина Русия е като орлица, за турчина тя е като черна чума и ястреб. И го дебне. И го плаши. И му такова майката, когато я ядоса. Затова Кемал Ататюрк в 1922 г. се обърна за помощ към Русия и сключиха договор... Той прие Лео Троцки в 1929 г. и го настани в Цариград.
Има четири неща, господин Памукчиев, които са свети за всеки българин. И ако видиш някой, че ги засяга, че ги обижда, убий го – грях няма. 
- Кои са те?
- Аз ги казах вече... Първо майката, второ родината, трето армията, българската армия, и четвърто Русия. Без Русия ние сме роби. Турция ни има зъб и ще ни изяде. Защото и петата й колона работи тихо, подмолно и ни минира отвътре. Ето защо казвам – който не обича Русия - независимо какво управление има тя – той е враг на България. А който говори лошо за войската ни – заслужава удар в тила и смърт... Армията е гаранция за живота на народа ни. Няма значение какво знаме развява – червено или зелено, трикольор или оранжево знаме – но щом е армия, тя е светиня, като майката, като родината. И аз бих казал стани офицер. Стани командир. А на стари години, когато станеш като мене, седни и напиши една история. И си спомни – брей, имаше там в Дряново един стар човек, г-н Буров, който ми приказваше по цял ден, който ми разнищваше българската история. Но не успя да напише нищо. Ама нищо. Аз нямам дори една своя реч написана на книга. През десетте години, в началото на този век се издадоха речи на Ал. Малинов и на Теодор Теодоров – изядоха ги. 
- Защо?
- Били се самоизтъквали. Хвалели се. И те взеха, че унищожиха шпалтите в печатниците. Глупост. А бе книга ли е - тя трябва да се пази. Паметник ли е – какъвто и да е - той трябва да се пази. Той отразява духа на епохата – дадени години. Защо ще махаш паметника на един политик, когато падне от власт? Остави го. Запази го. Както и паметниците на пълководците. Ние, в България, имаме най-малко паметници на пълководци. Нямаме паметник на наш национален герой, както в Италия има на Гарибалди, във Франция – Жана д`Арк. 
- Има. Във Враца – на Ботев, в Карлово – на Левски, в Сливен – на Хаджи Димитър.
- Хубави паметници са – говорят на всяко българско сърце, но един чужденец – един канадец или австралиец, като ги види, ще попита: кои са тези хора?
И ние ще му обясним. Той ще се почуди – такива големи българи, а такива малки паметници. Аз разбирам паметник – на „Царя Освободителя”, паметника в Лайпциг, дома на инвалидите в Париж – където бе ковчегът на Наполеон. Ако в България бе построено едно училище по-малко, а парите се даряха за паметник на Ботев, щяхме да ударим света. Ние, българите, сме болни на тема образование, училище. Аз имам особено мнение по този въпрос, господин Памукчиев. На нас, българите, ни е ахилесовата пета това образование. Сакън, да не оставим децата слепи, неизучени. Португалците в петнайсетия век с необучени и неграмотни войници и моряци откриха половината свят, завлядаха Бразилия, Сингапур – армадата на Албукерке, на Магелан – най-великия португалец и човек – значи не образованието е най-важното на този свят, а духът на нацията, духът на народа, духът на човека.
Ние, българите, в Балканската война се показахме герои с португалски боен дух. 
Обаче болестта образование ни кара да губим кураж в вяра в себе си. Ученият се съмнява, самобичува се, изтезава духа си – докато простият храбър войник, като войника на хан Крум или хан Исперих върви, бие се, умира и оставя диря след себе си.
- Значи да не учим?
- Основното образование стига. Който иска да учи нагоре, да плаща такси. Нужни са честни, скромни работници и храбри войници,. Ученият човек не може да се бие. Той мъдрува и търси все тиловите служби. Това не е войник. 
Едно ще ти кажа – аз например не мога да целувам жена с очила. Боде ми, драска ми. Помня, в Женева имах една приятелка с очила. Легнахме... Тя ме одра с очилата си. Спадна ми мечът...ужас... Аз не мога да целувам и любя жена с дефект. Не мога. И затова жената не трябва да чете много, да не слага очила. 
- Ако има други качества – може.
- Аз не мога. И тебе съветвам да не търсиш такава жена. За любовница – да, съпруга – не. Ще намериш една яка селянка, да работи и да те храни, както ме храни сега моята жена...
- Господин Буров, Вие си противоречите. Преди ми говорехте да търся жена с душа и с тясна пола...
- Жената с голям умствен багаж е бреме за мъжа си. Ще вземеш средно надарена жена, с голямо сърце. 
- Де да я намеря?
- Светът гъмжи от хубави жени, но те искат да им пееш песни, да ги забавляваш, а не да киснеш при мене и слушаш моите брътвежи и глупости. Хвани го под мишница, разведи го из чаршията и хващай... Това е живот - да се хване хубавата жена и да ти роди здрави деца, да те хранят на стари години. 
- Същото го каза Карадочев, търговецът в София...
- Чул го е от мене. Аз съм му учителят.

- Кои са според Вас гениите на света?
- Те са легион, те са хиляди, но аз познавам само седем гении, пред които се прекланям.
- Кои са те?
- Първо, нашият Христо Ботев, супергений на Вселената. 
Второ, геният, който е разработил английската философия и история, човекът, който е тласнал Англия към завоевание на колонии.
- Кой е той?
- Неизвестен, но го има. Този човек е създал отдавна своята теория и тя се спазва. Името му се пази в дълбока тайна. А е имало такъв човек, гений като Фарадей, като Айнщайн, като Наполеон, гений като Бисмарк, който обедини Германия. 
- Бисмарк гений ли е ?
- Гений.
- В Русия кой е бил гений?
- Толстой и Достоевски.
- От държавниците? 
- Иван Грозни.
- Защо?
- Защото той превзема Сибирското царство. Той прави Русия велика държава. Без Сибир Русия не е Русия. Сибир – това е велика земя. Русия е могла да взема колонии, както и Англия и Франция в Африка и Азия, но тя взема само Сибир.
- В Испания кой е гений?
- Кралят, който кредитира експедицията на Колумб...
- Те излязоха повече гении.
- Господин Памукчиев, момчето на кафеджията, което търчи босичко по плочника с табла кафета в ръка, е може би българският гений – българският Нелсън, Наполеон, Достоевски или Толстой, Юго или Балзак, Гьоте или Шилер – но това дете ще си остане чираче цял живот. Просперитетът на една нация се определя, както и от просперитетът на един човек от хиляди неща. 
Има и късмет.
Има и наследственост. 
Има и климат.
Има и земя, и природа, и реки, и води. Една Норвегия има водна енергия да произвежда електричество за цял свят, както и Ниагара – и човечеството никога няма да закъса за електричество, докато има ледовете на Норвегия и водопади като Ниагара – но то ще закъса за хляб. Хлябът е малко, пържолите са малко.
През 1900 година аз бях пратен да проучвам земите в Добруджа – малко момче, хубаво момче – отидох там и видях безкрайни площи. После се върнах в селата Джюлюница, Поликраище, Ресен – видях тамошната земя, разпарчалена, разделена от синури – синур до синур, нивка до нивка – и разбрах, че ние след сто години ще гладуваме. И ще протягаме ръка за хлебец.
Земята ни е малко. А без земя няма просперитет. Който народ има земя, който народ остави селянина да я работи свободно без натиск, без принуда, той ще има хляб. В колхоза, господин Памукчиев, в колхоза няма просперитет. Но вие ще го разберете чак тогава, когато ви се такова майката и разгоните майката на трудолюбието на българина. Човек се учи сто години на законност – да уважава законите, и двеста години на работа, да обича земята си. Но се отучва за две години...
И най-честният човек, като лежи две години в затвора при закоравелите катили затворници, става като тях – престъпник по душа.
Той се молепсва, той се заразява от тяхната болест.
И губи уважението към страха и закона.
А страхът от затвора в основата на законовия ред.
Българинът винаги е потръпвал от зандана, от затвора.
Затова и затворниците ги карат през града с вериги на краката.
Аз съм се свайвал, като съм гледал в 1925 година да карат учени, да карат арестанти висшисти с окови на краката по процеса Адела Николова. Но времена.
Сега си плащаме за това.
Жалко, че го плащаме ние, а не тези , които тогава замислиха този процес. Всеки политически процес носи сто въпросителни, господин Памукчиев.
И поражда сто въпроса. Как? Защо? За какво се води този процес? И кой печели от него?
Ако ние бяхме умни да ви оставим вас, комунистите, да работите свободно, да сте като във Франция, дупе ви лъже да вземете власт. Вие щяхте да се изядете един друг, да се изхабите, да се изложите пред народа.
Защото народът има вярно чувство за властта – той обича тая власт, която му гарантира земята, демокрацията и справедливостта. Такава власт обаче в България никога не е имало – защото ако има едното – няма другото. Властта е като хубавата жена – иска ВСИЧКО, за да ти достави блаженство и наслади неземни. Но иска тих кът, тиха стая, галене и милване по дупето и на други места. Това е властта – тя иска внимание и сладки думи.
Власт не пада от приказки, господин Памукчиев. Власт пада от немане и глупости.
- Казахте го това оня ден, аз го запомних...
- И пак ще го кажа. И пак го запиши – власт не пада от закани. От обиди. От дърдорене. Властта пада само когато се наруши балансът на живота и естествените закони на живота на човека, главно на селянина в България. През 1887 година Стефан Стамболов стана министър-председател – аз бях тогава на 12 години, ученик... 
Той започна умно.
Започна спокойно – нямаше съперник във властта си – нямаше съперник вътре в партията си. Но се изхаби само за две години. Провали се за три години, уби другаря си Христо Белчев, четвъртата година – застреля го в София, защото обичаше жена му – Мария Белчева, поетесата от Севлиево, твоята землячка, господин Памукчиев, най-красивата жена на света. Светът не е виждал по-хубава жена от нея. Боже мой, боже мой – как съм я гледал с часове и съм завиждал на оня мръсен долен нещастник, наречен Пенчо Славейков, който й ходеше на гости. Аз плачех. Плачех и виех от ярост, от омраза към него. Той болният, сакатият, грозен като чума. Квазимодо с патерици отива при нея. И ги виждаш на сън как се прегръщат, как спят, как я гали... И пак псувах и виех от болка... Това бе жена за милиарди. Жена родена само за леглото... И представи си, г-н Памукчиев, да спи с парализиран човек, с едно адско изчадие – диво и злобно, при това с дарба на критик – той не е голям поет, а е голям сатъ(и)рджия критик. И разплака майката на Иван Вазов, и му скъси дните поне с трийсет години. Вазов щеше да живее сто години – а той го умори с критиките си и го съсипа душевно... Това е животът – тежка, грозна битка, на грозни хора срещу ангели...

.
- Господин Буров, на какъв принцип се подбираха хората за това висше училище, за Свободния университет?
- В България е имало винаги само един принцип – на способностите – там привилегии няма. Там застъпничество няма. Там има изпити. Който покаже голям успех, той влиза. Който е с малко дарбица – вън. Ако ще баща му да е цар Фердинанд – вън. Цар Борис е бил на-посредственият юнкер във Военното училище. Най-способните хора ставаха комунисти – какво бе това проклятие, но бе така. Гео Милев, вашият кумир, господин Памукчиев, не бе голям офицер, не бе и голям поет, но стана голям комунист – и вие го превъзнесохте до небесата. Не бива така – на всеки трябва да се отдава заслуженото внимание. Йордан Йовков като оратор бе нула, но като разказвач бе магьосник.
Всеки човек би трябвало да знае дарбата си.
- Коя бе дарбата на цар Борис III?
- Да управлява. Да намира хората, които му трябват в момента. 
- Това дарба ли е?
- Най-важната дарба. Да умееш да намираш хората, които ще ти свършат работата в момента. Не за векове, не завинаги, а в момента. На 9 юни му трябваше професор Цанков и полковник Иван Вълков – намери ги. Точно те му трябваха. И те разчистиха блатото и миазмите на режима на дружбашите, на Стамболийски. След това намери мен, Андрей Ляпчев и ние оглавихме правителството. 
След като ние управлявахме четири-пет години, ние естествено се изхабихме. Като овни в стадо, което четири-пет години са оплождали. Трябват нови овни за оплождане на властта. И той, цар Борис, нареди така, ние – Сговорът, да паднем в изборите на 21 юни 1931 година и да дойде на власт правителството на Александър Малинов – на Народния блок.
Господин Памукчиев, аз искам да ви науча – поне вие да умеете да четете историята такава, каквато е, а не каквато ви я сервират в университета, в живота, в политиката. Ето на, сега се вършат промени, сега се правят преобразования от вашата преглупава и презелена партия. Тя е глупава като овен, зелена е като зелена тиква или кратуна. И прави глупост след глупост.
- Какви глупости прави?
- Сто пъти ви го казах вече – първата глупост е да си въобразява, че хората са равни, когато те не са равни. Че щяло да има равенство, а такова равенство няма нито в живота, нито в природата. За равенство плачат само безличните, бездарните хора. Те искат да си останат каквито ги е създала природата – безлични и бездарни, и всички да се приравняват по тях. Ти може да си гений – в равенството на вашето общество ще си остането нищо – равен на безличните, равен на бездарните. Вие искате да въведете безплатна медицинска помощ за всички - това е хубаво. И дано остане, но няма да остане – защото и лекарите като нас, банкерите – и те са различни. Има хора, родени гениални лекари и банкери, но има и сиви, посредствени хора. А заплатите ще са едни и същи. Не може така. И не бива така да е. Талантът трябва да се плаща в злато (талант значи злато). Геният – в злато, платина и диаманти – а сивият човек – да се сърди на баща си – не му е дал зародиш милият, не го е направил гений.
За мене патентован сказчик на вашата партия бя някога Асен Златаров. Отидох да го чуя един ден – и се отчаях. Той говори шаблони. Говори със заучени фрази. Говори познати неща, но ги украсява със спомените от своя личен живот. И те са именно най-интересното. Със спомени от нашия личен живот, ние лекторите от Свободния университет, занимавахме студентите. И ги подготвяхме за живот. В някои хора личните спомени са безценен национален капитал. И жалко, много жалко, че толкова гении минаха пред моите очи и никой никога не записа техните думи и спомени, техните мисли и удари. Защото в живота всичко се довежда до успехите, до ударите, да използвуваш момента, г-н Памукчиев, да нанесеш своя световно рядък удар, както Пастьор, както Дарвин, както Фройд, както Гьоте, или Юго. До каквото се докосва Юго, все е гениално – роман, поема, стих – всичко е гениално.
България в това отношение не показа себе си, защото прави глупост след глупост.
Вие, господин Памукчиев – помнете ми думата – ще съжалявате един ден, че сте поставили Кимон Георгиев за министър-председател на България и Дамян Велчев – за военен министър. Ще съжалявате и ще плачете горко – защото те двамата имат по едно ужасно качество – което аз ужасно презирам.
- Какво е то, г-н Буров?
- Кимон – да се съгласява с всички. И Дамян – да мълчи за всичко. Мълчи си и си прави, каквото той си е наумил. Друго не го интересува. И вие, комунистите, си намерихте майстора в негово лице. Той ще ви го върне тъпкано, ако не се сетите да го изгоните. Човек, който мълчи – значи таи нещо. Значи, че ти крои кюляф за него. Шопът не мълчи – той си казва ясно и откровено това, което мисли, но го казва с виц, с шега, с подигравка. 
Няма по-умен от шопа в света. (Бегай Бе, Буров. Само през тракийският ми труп.)
Няма по-мъдър клон на българщината от него. Това е клон от едно велико дърво, наречено България – на това дърво има клон Добруджа, клон Македония, клон Тракия, клон Мизия.
Това бе през пролетта на 1931 година – минах да заобиколя селата, да сверя часовника си с шопите. Защото шопът е най-точното мерило – кога една власт ще падне и кога ще загуби. Щом като шопът дигне ръце от една власт – да знаеш, тази власт ще падне. Защото той е прям, открит, смел и не се бои да казва истината. А това е много важно. Аз не вярвам на лукавите люде край манастирите, край оживените пътища, край ханчетата. Вярвам на натуралния шоп.
В Свободния университет – за който започнахме разговора днес – имаше една учебна дисциплина, която се наричаше „Разузнаване психологията на българина, на народа. И тя бе най-важната дисциплина след търговското разузнаване. Който не познава психиката на народа си, той губи изборите. Александър Малинов, често ходеше да чете лекции – безплатно, разбира се, като всички нас – и той бе слушан с голямо уважение. Той бе магик на камерното слово в зала, в салон, в училище. Голям оратор бе. 
- Г-н Буров, вие как узнавахте кой студент в Свободния университет е способен и кой не е? Кой има качества и кой не?
- Имах си свое разузнаване там. Освен това аз правех събеседвания със студентите и узнавах по техните отговори кой има ум, кой не. Кой може и кой не. Кой задава интересни въпроси и кой тълкува правилно онова, което аз искам да не кажа. Да го скрия. Да чете задните мисли на събеседника си или на партньора си в търговията. Това е гениалният замисъл на дипломата и на търговеца – да надзърне в задния двор на съперника си и да види тайната му там. Дипломат, генерал или търговец, който не умее да пази тила си и който показва задния си двор, е обречен на поражение. Вие, комунистите, сте големи дяволи и не позволявате да се надзърне във вашия заден двор сега. 
- Защо смятате така?
- Защото е така. Вие например не говорите за вашите мними приятели – предателите във вашата партия, или казано на полицейски език – агент-провокаторите. Премахвате си ги един по един тихичко, мълчаливо ( както естествено и ние ги премахвахме някога, както ще ги премахва и всяка партия). Но вие, комунистите, съзнателно и преднамерено, господин Памукчиев, ръсите задния си двор с розово масло и одеколон – да не мирише. Вие представяте всичко само в розови краски – и всички ваши дейци са герои. По ръста и ранга на героите си вие биете всички други партии, взети заедно. Вие представяте за красиви и най-грозните неща. Това е преднамерена, обмислена политика. Сталин например не е позволил на нито един дипломат в Москва, в това число и на нашите двама дипломати професор Михалчев и Стаменов, да отидат до някое село, до някое градче - да видят как живее народът там. Не. Няма такова нещо. А ние, глупаците от Сговора, някога пущахме да ходи всеки където си иска и да наднича в задния ни двор. Правехме глупости и ние, но Сталин не прави глупости.

.
- Господин Буров, връщаме се на Свободния университет. Той беше ли училище за гениални търговци, фабриканти или мисионери на търговията в света?
- Нещо повече – беше висше училище за търговци и фабриканти – психолози. Психологията е супервисша наука. Който владее психологията, логиката, ораторското изкуство – както ти казах вече, най-висшето изкуство на света – той ще владее света. Жан Жорес не напразно падна убит. О`Конел – в Англия, бе огромен на ръст, но и него го нападнаха в гръб и го повалиха с железни прътове и сопи...Тези мъже бяха психолози и схващаха духа на времето. В България – психилог, политик – както и да говорим, бе само един – Стамболов. Той пръв прозря, че България трябва да крачи уверено с чисто капиталистическа крачка, със Запада, а не с Изтока. И само Западът ще отвори банки в България, а не Изтокът. Русия се опита да основе клон на Волжко-Камската банка в България , но не успя. Дойче банк от Берлин, Винер-банк Ферайн от Виена – обаче успяха. Появиха се Балканска банка, Генерална банка, Унгаро-българската банка. Стамболов има много грехове към България, аз го мразя и го презирам, но бе тънък психолог и разбра простата истина – че без влогове и пари търговия не върви. А пари се печелят с ум и с пари. Умът напред, парата след него. Българското висше училище за свободни науки от „Свободния университет” тъкмо това внушаваше, което в Америка го правят цели институти, в Англия цели колежи – науката да се печелят пари. Ако, вие, комунистите, отворите сега такова едно училище, г-н Памукчиев, ще спечелите. Ако не отворите – ще загубите. Защото вие сте хитри патки, но патки. 
Търговията иска първо ум, второ пари, трето доверие – честна търговска дума. Руската политика си проби път в света, защото руските търговци – да, да, през времето на Сталин, държаха на търговската дума. Това е истината.
Аз съм следил техните търговски сделки като министър на външните работи през 1926 -1931 година. Следил съм след това и техните дипломати. Те – като Максим Литвинов, като всички умни хора, бяха много любезни и много въздържани. Говореха, но криеха мислите си. Търгуваха, но пазеха в тайна сделките си. Не тръбяха, че имат злато и плащат само в злато – тяхната монета не се конвертираше. Конвертираше се златният им телец. .. Те имаха злато. И плащаха само в злато или в жито – също златен еталон. 
В България злато няма. И няма да има. Русия злато има. 
Аз, като поклонник на Матушка Русия, не съм губил никога вяра в нея. Нашата, Народна партия бе, поклонник на Русия.
Ние обаче, никога не успяхме да се научим на едно нещо от Русия, и от Запада – да търгуваме човешки, да държим на търговската дума. Тя е капитал. Тя е всичко – ние, при загуба, се отказваме от сделките, които сме подписали. А това убива доверието в нас... Помня, през 1930 година, седем тютюневи фирми сключиха договори с Америка - да изнасят тютюни там. И американците им казаха: „В криза сме. Да намалим цената – ще ви дадем компенсация машини - за тонга. Ще ви дадем каквото искате - но да намалим цената. 
Нашите, без да се допитат до мен, отказват. 
Американците пак ги молят – те държат на договорите си.
Нашите държат на договора и не водят преговори. 
И загубиха всичко.
Америка бе в криза, но не можеше без тютюн. А харман, харман без български тютюн не става. Той е незаменим. Ние, българите диктувахме цените на световния пазар с ориенталски тютюни. Защото биехме турци, гърци, сърби, италианци. Ако онези бяха дошли при мен и ме попитаха за съвет ю щях да им кажа:
„Срещу 60 000 лева ще ви дам най-умния адвокатски съвет.”
Те щяха да намалят цената на 50 000 лева. Редно е,. В търговията и умът се плаща, и съветът се плаща, всичко се плаща.
А аз бях готов и на 20 000 лева. Даже на 10 000 лева. Не поставих шест пъти по-висока цена, защото това е търговско предлагане. Искаш много – пазариш се и вземаш малко.
Но вземаш... Та щях да има кажа тогава :”Господа – давайте. Продавайте. Отървавайте се от вашите тютюни днес, а не утре. Днешното пиленце е за предпочитане пред утрешния петел или тлъста ярка. Вземайте.” И те щяха да ме разберат. 
Но отиват при Анжело, банкера, търговеца. И той има казва:
- Дръжте си цена. Те са вързани с договора. Няма случай – освен при фалит – американец да не плати по договора. За тях договорът е нещо свято, като конституцията. Конституцията се променя – договорът – никога. 
И те се подлъгаха. Послушаха го. И се разориха. Станаха просяци.
И кои спечели накрая, господин Памукчиев? Той, еврейнът Жак Асеов. Търговецът на тютюни. Фабрикантът на цигари. Съдържателят на пет бара и на осем кабарета в Европа. Умният, ловкият евреин. Мъдрият политик и дипломат. Той надхитри наивните и прости български търговци, които смятаха, че знаят повече – не, никой не знае повече от евреина. Евреинът е учител на света по търговия. 
( За моя най-голяма изненада Буров започва да декламира стихотворение на Христо Смирненски:
„Сказание има от Марка
обвито в мистична тъма...”)
- Вие знаете Смирненски?
- Той е гениален поет. И аз го чета с наслада. 
- Какво най-много ви харесва у него?
- „Приказка за стълбата” и „Червените ескадрони”.
- Защо „Червените ескадрони”?
- Защото там той казва онова, което всички вие, комунистите, вярвате и проповядвате. Наивната ви вяра е вложена там.
- И какво е това?
- Това е в края на стихотворението, където той казва: (цитирам по памет)
„И тогава вий слезнете от конете
и земята целунете
и възцарете вечна обич, 
вечна правда по светът.”
И това ще ви погуби един ден – тази ваша вяра и глупост.
- Да възцарявате вечна обич, вечна правда на света. Няма обич, има интереси. Няма правда. Има сметки и интереси. Всичко е сметка. Всичко е интереси. И в живота. И в държавата. И в търговията. И в политиката. Максим Латвинов в Обществото на народите в Женева ми каза един ден – не бях вече министър, той бе министър, но аз го уважавах. И разговаряхме с него за търговия, за финанси, за политика – той е един от умните и честни евреи в света – та той ми каза:
„Ние, в Съветския съюз, и вие, търговците и банкерите в България, можем да търгуваме. Вие имате семена, имате тютюн, имате стоки за продан – Съветския съюз плаща честно – ако щете на разменни начала, ако щете за злато – ние плащаме много точно и честно. Поговорете на вашите търговци – от това ще спечелим всички. Защо да търгуваме само с Турция и от нея да купуваме тютюни. Ние ще вземаме от вас.”
Бях на разходка в Женева, исках да си почина от сделки и от търговия. 
Прибрах се в хотела, седнах и се замислих – те дават злато, а България няма злато. 
Те плащат тютюните срещу злато..Хубава сделка. Но, като казах на царя, на военните, те ревнаха срещу мен: „Продал си се на Русия. Замъглил ти е ума един евреин.”
- А, бе хора – казвам им аз, - в търговията няма евреин, няма българин, няма грък, няма турчин. Има продавач и купувач.
- Не. Никога.
- Серсеми, глупаци – казах аз. – Вие не разбирате, че в търговията не се прави политика. В търговията се правят пари. А парите правят политиката. 
Защо не разберете това?
- Защото не щем да помагаме на Русия... Това е всичко.
Но гръцкият министър на външните работи в Обществото на народите – който ме познаваше много добре, ни бе проследил. И отива при Максим Литвинов. И сам му предлага фини, гръцки тютюни срещу злато.
Там, в Обществото на народите, бе съсредоточен цветът на разузнаването в света. Титулеску от Румъния водеше девет най-опитни свои разузнавачи. Между тях имаше и един българин от Тулча, когото аз исках да привлека, да ми служи, но отказа. И той си остана при Титулеску – националното чувство в разузнаването не винаги се трогва и пали от национални въжделения... Всеки си гледа интереса.

продължение от предишна тема....

При Титулеску получаваше сто хиляди леи на месец, като министър, а аз щях да му платя максимум – десет хиляди. Пари нямахме за перо „разузнаване” – щях да платя от моя таен фонд. Но не повече от десет хиляди лева. 
- Как са го привлекли този българин?
- Ще ти кажа. Той е от Тулча - роднина на Султана Рачо Петрова, неин племенник, неин трети братовчед. Той е бил от рода Минчович. Най-богатият род в България. И тоя човек – за пари се продава на румънците. Титулеску веднага узнава, че аз съм влязъл в преговори с него. Но не го убива. Не го наказва, напротив, чака да го види – какво ще направи той. А той отива при Титулеску и му казва истината – как аз, министърът на външните работи на България, искам да го завербувам за свой агент. И да го шпионирам чрез него...
Титулеску му благодари, увеличава заплатата му двойно. Но не се опитва да го вкарва при мене, защото ще го загуби. В разузнаването няма милост. Там играят камата или парабелът.
Остана при него, - той водеше търговското му разузнаване. И му правеше сметките на ударите, подготвяше му печалбите и успехите.

.
При развода на Рачо Петров с жена му – Султана Рачо Петрова, тя пожела да ме има за съюзник и за свидетел. Дойде при мене между шест и седем часа вечерта в Търговската банка, когато чиновниците си бяха отишли. Извади от чантата си сто хиляди лева и ги сложи на бюрото ми. Знаете вече, г-н Памукчиев – казах ви – пари при пари ходят. Но не многото при малкото, а малкото при многото. Тя остави тези сто хиляди лева и ме помоли да дойда в съда, да кажа, че той – Рачо Петров, благодарение на нея е спечелил всичко. Че тя – като богата мома със зестра, му е дала основния капитал. И е станал човек.
- Само това?
- Да. Само това. А то в моите уста значеше много. Защото тогава бях министър на вътрешните работи. Думата ми тежеше. 
Приех я аз, погледнах парите и попитах:
- На толкова ли оценявате думата на един министър, госпожо?
Тя, без да каже нещо, извади още сто хиляди лева – бяха все червенички банкноти, на пачки.
Чантата й бе цяла торба. Аз прецених, че това наистина е много пара и я попитах:
- Само толкова ли?
Повече нищо не казах.
Тя се поколеба, но извади още сто хиляди. 
Триста хиляди лева бяха добри пари. И аз ги блъснах, те се разпиляха по пода.
Паднаха на килима. 
Та се смая. 
И ме погледна. 
И аз я погледнах. Но строго. Но хладно. Но упорито. И тя попита:
- Колко искате?
Отговорих й веднага.
- Два милиона.
- Два милиона?
- Да, госпожо. Два милиона.
- Но защо.
- Защото – казах – аз съм назначавал председателя на съда, аз съм министър на външните работи и изповеданията и аз определям субсидиите на старците от Светия синод, които решават бракоразводните дела. Те са ми пряко подчинени. А нито един пряко подчинен в България не е правил никога засечка на своя пряк началник. Никога... Никога. Каквото им кажа аз – това ще решат. Те са ми в ръцете. Те са пряко подвластни на министъра на външните работи. А това със аз в момента.
И тя, наместо да ми даде тези пари, попита:
- Толкова за голям ли се смятате г-н Буров?
- Да, госпожо.
- Не сте толкова голям, колкото си мислите. Аз знам – и съм спала с всички министри и генерали, по-умни и по хубави от тебе, но по-нагъл човек не съм срещала от тебе. Затова ще си прибера парите...
- Госпожо. Ако бях без власт, в оставка, щях да ги взема – но сега, вие ме подценявате. Два милиона – или ще загубите делото. И Рачо Петров ще ви вземе вилата, гората в Балкана Чангърлия, ще вземе гората Чимбарица и гората Чам кория. Вие за два милиона лева ще загубите всичко и ще умрете като просякиня...
Тя се озъби.
- Ще видим. Аз ще дам два милиона и ще сваля от власт. С пари всичко става. И ще го направя. 
И го направи. Даде по един милион лева на царя, на водачите на Народния блок, подсили техните финанси за предстоящите избори на 21 юни 1931 година... Но тогава стана това, което аз ти казах преди малко за банковото и за търговското разузнаване. Генерал Рачо Петров, като директор – стопанин на банка, имал свой агент в моята банка – в Българска търговска банка. И той ведната му съобщава, че добрата му женичка, госпожа Султана, е отишла на гости на Атанас Буров. И веднага – още същата вечер, към десет часа, в „Юнион Клуб”, в ресторанта, Рачо Петров седна на моята маса в дъното и си поръча шампанско. Две бутилки. 
- Аз искам да ви почерпя... И да сключим една сделка за два милиона лева чиста печалба.
- За кого чиста?
- За вас – казва. – Вие ще спечелите начаса два милиона лева. 
Това ми хареса. 
Аз очаквах да ми заговори за търговия с тютюни – нашето дружество „Бяло море”, което основахме още в 1917 година, имаше много тютюни на склад. И търсехме купувач. А той направо ми каза, че знае за разговора на жена му с мене. И че тя ми е отказала два милиона. (Значи неговият агент ни е подслушвал.)
- Господин генерал, вие сте от Шумен, а шуменци, както знаем от историята, са потомци на прабългарите на хан Аспарух-Исперих, на хан Кубрат. Те действуват бързо, без много приказки и винаги побеждават. Те не водят странични маневри и пазарлъци, а бият. И побеждават. Ето, сега вие ударихте направо и успяхте. Аз съм с вас. Но приемам парите само в брой. 
Прибра чека си, излезе и след малко се върна и каза:
- Обичам деловите хора. Това е най-разумното. Чекът е полицейско изобретение. Така се ловят само дребни риби с него. А вие сте кашалот, кит, г-н Буров. 
... След това дойде денят на делото. Султана загуби всичко. Рачо получи развод по нейна вина, - той имаше нейни любовни писма, писани до различни мъже-любовници и голи снимки – правила си е съвсем гола снимки на Евксиноград, с цар Фердинанд. А също така, на плажа в Остенде, с принц Карол...
Подплашен от адвокатите на Султана, Рачо Петров смяташе да хвърли наведнъж всичката си артилерия - а тя бе наела най-големите адвокати на България, тези, които защитаваха дела само за над един милион лева. Те бяха седмина. А имаше други, гениални момчета – млади и способни адвокати, които аз наех за генерала – те да го представляват, те да го защитават. И изправих младостта срещу старостта. Облякох ги нарочно в нови, черни костюми, купих им бели ризи от коприна и папионки – черни. Хубави момци се изправиха срещу грохнали старци професори. Затворихме се в една стая девет часа и репетирахме – какво ще стане в съда. Аз трябваше да отработя, да оправдая двата милиона, които бях получил. И обясних на тези момчета – адвокатите, че репетицията е нужна на света и на всеки човек. Че ние, българите, сърбите и гърците, заедно с турците в 1912 година направихме най-голямата репетиция на света – за една бъдеща война, в която хвърлихме в боя и аероплани, и картечници... Така сега, с тази репетиция, ние трябва да смажем Султана и професорите и да им докажем, че сме по-умни и по-силни от тях. 
Аз обичам младостта. Пуснах агентурата на банката си след агентурата на госпожа Султана – защото и тя имаше банка... И почна борбата. Ние победихме и Султана падна на колене. Аз спечелих от това дело шест милиона лева... Тя загуби 366 милиона лева. Рачо Петров – този дявол, не бе писал никога любовно писмо на нито една жена – освен на две баронеси...
Той ми го призна между другото. 
Аз имах една приятелка във Виена и реших да я навестя за сметка на генерала. 
Извиках го в министерството – в което бе седял и той през 19030година като министър-председател и министър на вътрешните работи и му казах:
- Господин генерал. Положението се усложнява. 
Той потрепера. 
- Защо? Какво има?
Казах му. 
- Ако Султана успее да вземе двете ти писма от двете баронеси, свършено е с тебе. Те трябва на всяка цена да се вземат и тя да бъде изпреварена.

продължение към предишната тема....

- Как? Кой ще стигне до тях? Те са много богати жени... Сега са на върха на славата си. Няма да ги дадат.
Аз замълчах и въздъхнах. После му описах случаи – съчинени от мене, разбира се, - как богати хора са губили по двеста, по триста милиона. 
Тогава той падна на колене пред мен, господин Памукчиев, прегърна коленете ми и заплака. Замоли ме сам да замина за Виена, сам да ги изпрося или купя – все едно. И каза: „Няма да пожаля нищо...Милион ще дам.. Само да не загубя триста милиона и нещо.”
Вечерта ми донесе парите... Аз ги взех, седнах в трена и след два дни вече си развявах шлифера из Виена на негови разноски. Поживях си там, посетих баронесите – занесох им по пет мускала розово масло – и те ми подариха не само тези писма, но и една красива снимка с генерала – в София. От тези две снимки след време изкарах от генерала още два милиона лева...
Накрая нашите адвокати си дадоха едно генерално сражение в съда – и победиха старчетата... Съкрушиха ги напълно. 
Ние, господин Памукчиев, бяхме изпипали всичко. Моята банка и моето банково разузнаване стояха зад нас – като свидетели, като вещи лица, като заклети експерт-счетоводители. А това, което кажеше един ескперт-счетоводител, то не се оспорваше от съда. То бе като котва. Като стоманен дирек, забит в морето. 
Рачо Петров й отне всичко. И тя се пресели да живее на улица „Денкоглу”, Съвсем сама. Там й се падаше. Аз й го предрекох, че ще умре като просякиня...
Ето, това правят банкерит, господин Памукчиев, те действуват и печелят със стратегия и с ума си. А печалба, спечелна със стратегия и с ум, е велика печалба. 
- Господин Буров, какво стана с богатството на Рачо Петров, с неговите милиони?
- Превърна ги в злато... Превърна ги в диаманти. И ги закопа някъде край вилата си в гара Белово. Тя не е голяма вила, но има там той – имаше, казвам, - много ливади, пасища и гори. Той умря внезапно на 22 януари 1942 година и във вилата му се намериха оръжия, книжни пари, златни часовници, бижута, но камарите злато ги нямаше. Златото му е над хиляда килограма. 
- Дали може да се намери?
- Търсиха го в 1942-1943 година и Дочо Христов, и Добри Божилов, и генерал Руси Русев, но не знам какво откриха и какво – не. Аз бях тогава далече от властта. А властта си има свои любимци и свои тайни...

.
- Защо сте така жесток спрямо Филов, г-н Буров, защо е тази злоба и омраза. 
- Защото той обиди не само мене. Той обиди българите.
- Как?
- Като забрани да се празнува 24 май – най-дивният, най-хубавият български празник, казах го вече два пъти. Това, което се пее на 24 май – „Върви народе възродени” – това е химнът на България. Ако питате мене, господин Памукчиев, аз бих избрал или тази песен, „Върви народе възродени” или „Тих бял Дунав се вълнува, весело шуми”. Тези са вечните песни на България, а не „Шуми Марица” – тя е стар, виенски кабаретен шлагер – музиката й е взета от този именно шлагер. Но „Върви, народе възродени”, това е душата на българина, това е въжделението на българката, това е велика песен. А той, Филов, отразя – „Не”, и край. Кой ще го уважава него. Филов и Муравиев са двамата най-омразни за мене политици. Неудачници в живота. Неудачници в политиката. Когато човек гледа през очите на вековете, той не се лъже никога. И аз сега гледам през очите на вековете и виждам, че от България и от българина ще остане само най-чистото и нах-хубавото в неговата история – ще остане Тодор Каблешков, ще остане Панайот Волов, ще останат Христо Ботев и Васил Левски, ще остане и Георги Бенковски с крилатата си, хвърковат чета – това е духът на българина, българина на кон, българина в дружина. Бенковски предугади душата на българина – той обича коня, и без коня не се чувства велик..
Аз дадох навремето помощ, пари, да се засили конезаводът в Шумен и конезаводът „Княгиня Клементина” в Плевен.
Аз подпомогнах нашата конница, но тя не намери време да покаже силата си, както при хан Аспарух. Но това е друга тема. 
В историята на народите примерите като Филов са много. Героите като Ботев и Бенковски са малко. Но онова, което е пленително и силно – това е подвигът на Панайот Волов – да се откаже доброволно от голямата си власт, в полза на по-надеждния, по-талантливия, по-способния. Ето измерението на България на българите, ето какво трябва на България и на българите – хора като Панайот Волов. 
- Господин Буров, какво си спомняте от околностите на София в миналото? За селата покрай София, Илиенци, Славовци, Курило, Драгалевци, Симеоново – това, което е сега голямата софийска община?
- О-о, това бе една беднотия, една пустош. През 1911 година в София се заговори да се прави летище, да се купуват аероплани. И аз бях включен е една комисия, която да определя мястото за летище и се реши – то да е зад гарата, по посока на Военната рампа. 
- Какво имаше там?
- Коптори и ниви. 
- Какви коптори?
- Овчарски и цигански. Циганите живееха на катуни около гарата, а в полето овчарите имаха нещо като къшли, като кошари. Аз лично не бях съгласен да се прави летище толкова близо до гарата и града, защото градът ще расте, гарата се разширавя и ще го погълне. Но кметът, съветниците, инженерите от Министерството на войната решиха там да бъде – и стана. Но аз ги предупредих, че шопите няма да си дадат земята и ще подпалят хангарите. През 1905 година те без малко не подпалиха фабрика „Изида” защото им пречела и им опушвала нивите. Шопът е корав и силен по дух мъж. То не се бои от нищо и води дела, докато си продаде децата и капата. Аз бях психолог. И познавах българина. Точно това и стана – мина комисия и оцени нивите на шопите. Всичко до един подадоха жалби до общината и друга жалба до Министерството на войната. Отвориха работа на всички безработни адвокати. Стана нещо невероятно – адвокатите като един взеха на мушката военното министерство и поискаха оставката на началник-щаба и министъра. Биха два пъти със сопи кмета на София. Биха и съветниците. На гара Курило, по-късно братя Дамянови направиха каучукова фабричка – мизерна и жалка работа. Аз събрах всички фабриканти на каучукови изделия и ги предупредих – не дигнат ли качеството, ще си дигнат чукалата и ще фалират.
- Светът – казах, - е преситен с каучук и доста красиви каучукови изделия. Бата от Чехия е залял света със своите галоши, шушони и гумени цървули. Той направи фабрика в Ихтиман, дигна комин и се зае да конкурира всички български фабриканти и фабрики – сам си тъчеше платното за хастара, сам си обработваше каучука, кожите, гьона – бе гениален чех. По-гениални търговци от него са само Шкода, Круп и барон Шнайдер – те тримата могат да се мерят с Бата. Ето защо сметнах за мой дълг на българин да предупредя българските фабриканти и търговци на каучукови изделия:
- Господа, внимавайте. Поделете си параметрите и ресорите и се конкурирайте с Бата, с Европа. 
Те не ме разбраха. Само двама – Бакиш и Калдерон, сякаш ме послушаха и започнаха да вадят изделия на европейско ниво. В 1930 година, когато кризата вече вилнееше в България, каучуковите фабрики взеха да фалират една по една. Но Калдерон и Бакиш наеха много опитни техници и инженери – евреи, доведоха ги от Франция, Испания и Португалия – и те им разкриха тайните на това изкуство – ка да се печелят пари от каучука. Пак събрах всички български търговци и фабриканти и им казах следното:
- Господа, спомнете си Швеция. До миналия век та бе най-бедната и изостанала скандинавска страна. Но в началото на този век там се разраства обработката на шведската стомана – петнайсет фабриканти на стомана от шведска руда започнаха да правят петнайсет вида изделия – като си помагаха един друг. Те завладяха световния пазар. Те взаимно се контролираха. Точно така, както някога са се контролирали взаимно и българските ножари в Габрово. Кой каква стомана влага, кой по-хубави чекии и ножове прави – да не се излага хубавото габровксо име. Ние просто изпреварихме Швеция с два века. В Габрово ножар, който вади по-евтини, но по-лоши ножове, се изгонва от града. И от Лонджата на ножарите. Така бе и в Швеция. 
- Господин Буров, възможно ли е да се води борба в един бранш – борба за пазари, а да няма конкуренция?
- Да.
- Как?
- Както в Швеция – петнейсет души си разпределят ресорите, производствата, видовете стомана и се конкурират с целия свят, но взаимно си помагат. Това е така нареченият национален капитализъм. В България това е невъзможно, защото индустрията, търговията, са в ръцете на хора, които искат да забогатеят на всяка цена и да излязат първи. Това е национален характер и национален недъг.
На никого не е позволено да иска да бъде винаги пръв, да е начело. Това би значело да има една вечна наполеонова диктатура, една вечна наполеоновска болест – на всяка цена да се побеждава. В живота няма такива неща. Веднъж ще победиш – два пъти ще те победят. Наполеон сто пъти побеждава Англия, но накрая пропадна. 
- Защо?
- Защото бе зле възпитан от дете.
- От кого?
- От майка си – проста жена, но с големи планове, от баща си – полицейски пристав в Аячио.
- Не е ли затова, защото войната му налагала да бъде такъв?
- И това го има. Той е бил обкръжен от врагове – но ако бе малко по-умен, по-възпитан, щеше да ги изгони простите хора около себе си, щеше да стане хитър като Фуше, дипломат като Талейран. И щеше да завладее Европа. Но той нямаше качества – първо, да се приспособява, и второ – да предвижда. Фуше беше агент на Англия, Талейран – на Русия. Двама мъже са знаели, че малкият човек трябва да се нагоди към политиката на силните държави. Както малката държавица трябва да се присъедини към някоя по-голяма. Ако предварително не ги разпределят великите сили.
В живота е така – малкият е газен. Големият гази. Затова големите искат да станат още по-големи, за да не ги газят. А малките – големи – вечната борба в живота. 
Ние, банкерите, искахме да инвестираме капитали, за да разширяваме империите си. Малките банкерчета обаче ставаха по-изобретателни и по-нагли от нас, старите – като Дочо Христов, например.

продължение....

Той стана млад банкер, но си постави големи планове. И като видя, че не успя с тях, стана министър на вътрешните работи. Ние, богатите хора, банкерите, в живота претегляме всичко с аптекарска везна. Цар Борис, като ходи из България, дава пари, нали така?
- Така чувам...
- Даваше. И то точно толкова, колкото му определи неговият касиер.
- Но той не се е движел сам.
- Да, сам. Но преди това касиерът му се явява при него и казва: „Ваше Величество, на път за Рилския Манастир, примерно, вие ще се отбиете в Дупница или в село Рила – в Дупница ще спрете пред едно училище, ще погалите децата, ще дадете по сто лева на дете и ще заминете. А всело Рила ще спрете в общината и ще дадете хиляда лева на детето на кмета. Ето Ви парите – в левия джоб – за Дупница, в десния – за село Рила”. Там в двореца, всичко се проучва, предвижда и изпълнява точно. Няма грешни стъпки. Точно както в банките. Никоя банка не прави грешни стъпки. Защото ние имаме същите учители, касиери, както в дворците – даже по-добри.

.
- Господин Буров, кога започнаха наченките на стопанска криза в България, в Европа, в света? Как ги усетихте вие?
- На този свят всяко нещо ражда в зародиша си своята гибел, своя гробокопач. Ние смятахме в 1918 година, че като свърши войната, ще свършат и всичките ни страдания. Но не било така. Те тепърва започваха.
- Защо?
- Защото през време на войната хората се бяха стегнали, дисциплинирали, обединили в едно – от една мисъл - да оцелеят. Това бе всичкото. Да оцелеят. Да бъдат. Да останат живи.
А после – всичко ще се оправи. Войната мобилизира и човека, и народа. Той изоставя дребното, жалкото, нищожното и гони тези две велики цели на живота – или да победи, или да оцелее.
За българина нямаше друга дилема – освен да оцелее. И в 1919 година, като се подписа Ньойският мирен договор, в България нахълтаха хиляди чужденци – търговци, предприемачи, банкери. Започна новото велико преселение на народите. Явиха се туристи без пари. Те скитаха по света, просеха, крадяха, лъжеха и държавите бяха длъжни да ги търпят, защото бяха англичани, германци, французи, белгийци, холандци, датчани. Българина не го пущаха в тези страни да скита – веднага го връщаха или депортираха, а те победителите или неутралните – ходеха като в бащиния. Появи се още едно ужасно зло – руските емигранти. Милиони хора, пръснати по света. Фритьоф Нансен се залови да им урежда паспортите, да ги настанява на работа – грижи големи, а доходи никакви. Държавата ни в 1919 година започна от нула. Аз ви казах, господин Памукчиев, че България на всеки 30-40 -50 години преживява по един страшен катаклизъм, по една ужасна стопанска депресия, която я изтръгва от корен и тя започва от нула, от началото – така е било в 1879 година, така бе и в 1919 година, когато аз бях министър на търговията в кабинета на Ал. Стамболийски. Тогава именно Америка започна да разпродава своите военни кораби и автомобили, аероплани и муниции на най-ниски и достъпни цени. Но искаше долари и злато. А долари и злато ние нямахме. Нашето военно министерство също разпродаде всички военни и трофейни автомобили. Накупиха ги хората и започнаха да правят агенции, търговски фирми и бюра за посредничество. 
Явиха се и опитни организатори на барове, на вариетета, на кабарета. Започна едно оживление, един объркан и все пак интересен живот. Всяка сутрин ние се събуждахме с по два-три нови вестника или списания. Появиха се даже фирми за търговия на световноизвестни книги. Народиха се едни юнаци, които знаеха тайните на банковото дело и създадоха банкови кантори, лихварски сдружения, транспортни къщи. Оживлението нарасна, когато се отвориха нови работилници и фабрики. Това продължи чак до 1922 година. Тогава именно правителството на Стамболийски се почувствува много силно и реши да направи избори, та да спечили 80-90 на сто от гласовете. И го направи И взе 212 мандата в народното събрание. Това вече бе признак на духовна, политическа и партизанска криза. 
За първи път в българската история един политик поиска да командува сам в парламента. Това бе лош знак за целия ни политически живот. Аз веднага разбрах, че това е краят на премиера. Стамболийски направи фаталната грешка в своя живот. И наистина той спечели изборите, вкара 212 депутати в парламента, но... Но дойде превратът на 9 юни 1923 година, той падна от власт и през есента на същата година Сговорът направи избори и спечели, като вкара 172 народни представители в парламента. Това не е ли криза? Това не е ли духовно падение, господин Памукчиев, - да го правиш ти народа на маймуна, да ми разиграваш изборни спектакли и маймунджулуци и да показваш на света, че не те бива за нищо и задникът ти е вън. И то посран задник.
Аз още тогава го казах, че богатата жътва, без премеждия, не е на добро. Че големите изборни победи в България носят зло. 
Зло донесоха те и на д-р Васил Радославов, преди втория му триумф преди неговите избори, които закопаха България...
- За какво точно става дума?
- През 1913 година, месец ноември, д-р Васил Радославов проведе избори и каза, че това ще бъде първият му триумф - но не излезе нищо.
Той загуби – получи само 95 мандата. 
- А колко бяха депутатските места в парламента?
- По онова време 204.
Вашата партия, тесните социалисти, получиха 20 мандата. Ние, народната партия – 5 мандата, земеделците – 47 мандата. Но след това, с помощта на турците от „новите земи”, Радославов победи и спечели изборите. Това бе именно вторият му триумф и с този триумф закопа България. Аз виждам във всяко тревожно време – криза. Виждам във всяко смутно, тъмно и зловещо време – криза. Виждам тъмни сили, които се надигат и искат власт. Защото в България политиката е свързана винаги не с просперитета на нацията, а с жаждата за власт. Властогонството, властолюбието е така всадено в душата на неукия български интелигент, че той побеснява, като види тлъстото бутче на власта, като зърне рибицата, пържолата или бекона, окачен на куката пред него. 
Българският политик неминуемо свързва властта с пържолата, бута, жената, парата, златото. Парата е символът на властника в България. Той иска пари, пари, пари. Иска злато, злато, злато. Иска къщи, къщи, къщи. Иска вили, вили, вили. Иска коли, коли, коли. И не за своя сметка – а за сметка на партията си, на държавата си, на народа си. Това властогонство е бясна болест – който е ухапан веднаж от нея – умира цял живот, като бесен. И е бесен за власт – срам и позор, но е така. Ние никога не сме успели, господин Памукчиев, да озаптим това чувство за властогонство. 
То накара Стефан Стамболов в 1887 година да избие другарите си след Русенския бунт. То го накара по-късно да убие Христо Велчев, мъжа на нашата севлиевска поетеса Мара Белчева, в 1891 година, то го накара да бие в село Садина, Поповско, то го вкара в гроба с отсечени ръце. Китките на ръцете му са били насечени с ятагани, главата му е била разцепена, но е бил оставен още жив. 
Жив, да го види майка му. 
Жив, да го посрещне жена му. Жив, да го зърнат децата му – и забележи, нито един от тях след това не посмя да стане политик.


Това беше всичко приятели.

- Сговорът някога смятал ли е, че ще загуби изборите на 21 юни 1931 година ?
- Никога... Но едно на сто имаше все пак презумция, че може да ги изгуби. В България е така – който е на власт, иска да остане на власт. А който докопа властта, гледа да не я изпусне и как да я даде на правнуците си. Не за внуците става дума, а за правнуците. Ето защо, в Америка хората въвели четиригодишен мандат – както в Англия. 
За четири години – каквото направиш, направиш. Там избират и полицейския си началник, и свещеника – всичко се избира. 
- А в България, вие защо не го въведохте това?
- Не можеше. Всяка управляваща партия идва на власт да се обогати, а не да прави кефа на народа. Това бе цялото нещастие на българската изборна система. Ние, българите, търсим облага, злато, златна мина във властта, а не чест и име – двете сили, двата фактора на прогреса. Просперитетът на българина-политик идва от властта, а не от честта. Затова кметът на село се покварява за една година и на втората вече никой не го избира, освен ако не направи машинации с властта. Всеки новоизбран кмет идва с надеждата да манипулира хората, да обработи общественото мнение, че е честен, прям и откровен, а той е мошеник. Кмет значи хитрец. Кмет значи добре замаскиран престъпник по душа, който не може да си намери другаде добре платена работа и посяга към общинската каса. Нека кмет да става учителят – за две години, а след това пак да се хваща за училището. Но да е учител, а не професионален политик.
България, господин Памукчиев, е плакала, викала и потъвала в борчове от професионални политици. Професионализмът е нужен навред, само не в политиката, подчертайте това два-три пъти. Не в политиката. Аз бях преди всичко банкер, финансист. Цвятко Бобошевски – министър на търговията – бе юрист, имаше професия човекът. Без професия ли е някой – не бива да се допуща до политиката. Това е гибел за народа. 
- Господин Буров, Вие тук си противоречите.
- Защо?
- Защото Ляпчев не е имал голямо образование и е бил професионален политик.
- Дипломата не е гаранция за просперитет в живота, господин Памукчиев. Той четеше много. Познаваше отлично световната икономика и политика. Бе във връзка с всички финансисти – той самият е голям финансист. Бе министър на финансите в кабинета на Александър Малинов през 1910 година – от 5 септември 1910 до 16 март 1911 година. След като падна правителството на Малинов, дойде на власт нашата партия и кабинетът се състави от Иван Евстатиев Гешов.
- Кой стана министър на финансите?
- Теодор Теодоров – също юрист, банкер, умен човек. Ние, хората от Народната партия, давахме линия само на богати, умни и с професия хора. През 1897 година направихме Иван Вазов министър на просветата, защото имаше най-богатата и най-стабилна професия на света – писателството. Тази професия го издигаше високо-високо над нас и даваше име и знаме на нашата партия. Така че Ляпчев може да не е имал диплома на висшист, но е имал пипе. А пипето се проявява в личната ти работа. Ляпчев умря и остави на жена си едно наследство от 360 милиона лева... Остави и къщи и имати за 370 милиона лева – общо 730 милиона... Иди и спечели и ти толкова, господин Памукчиев, и после аз ще те питам тебе – имаш ли дишлома от Женева или Прага, от Лондон или Кеймбридж. Пет пари не чини нито една диплома, когато нямаш нищо за гърба си. Дипломата е само авторитет, за кураж, за самочувствие. Тя носи само ядове, а парата носи самочувствие и наслади. Който има пари отива в кабарето да се весели, да пее, да танцува. Да се почувствува млад, силен, красив. Кабарето е за това – да повдига самочувствието на човека. А на вас първата ви работа, като дойдохте на власт, бе да премахнете кабаретата.
- Те бяха премахнати вече.
- Кога?
- През 1943 година. 
- Няма такова нещо. 
- Има. Закрити са, поради бомбардировки...
- Бомбардировките станаха през 1944 година. Кабарето е място за развлечение. Това не е публичен дом, господин Памукчиев. Затова всяка богата държава има кабарета и това е едно от мерилата за богатството на една държава. Има ли барове, вариетета и кабарета – значи държавата е богата. Няма ли - или се готви война, или е много-много бедна. 
- Кое бе най-хубавото кабаре в София?
- „Нова Америка”, „Прентан”, „Паризана” до (1929 година), „Ориент”, „Етоал” – това впрочем бе бар, на улица „Малко Търново”. Аз като сериозен човек, като министър, не съм ходил по кабаретата, но съм водил госил – колеги, приятели, банкери. Това е място за разтуха и смях, за песни и игри. Човек има нужда от това, защото ежедневието ни убива. Ако не се посмеем, не се повеселим – умираме. Българинът страшно обича песните и игрите, но не обича да пилее за тях. Кабарето иска много, много пари. Ние, българите, като че ли сме прокъланти вечено да сме без пари. България е имала пари само веднъж – между 1908 и 1911 година. . Тогава вървяха златните монети, звонковете и те се ценяха по-малко от книжните пари. Това е парадоксът на времето. Моито чиновници се биеха и караха за книжни пари, не щяха наполеони – късали им джобовете. .. Ох, кога ще се върне това време. Никога....
............................................................

- Кои са били най-скръбните мигове в нашата история?
- Първо, византийското иго от 150 години. Второ, турското иго от близо 500 години. Разкъсването на България от Берлинския конгрес през 1878 година, Междусъюзническата война, Европейската война, Ньойския договор, това са най-злочесттите мигове. Аз не смятам разните земетресения и природни бедствия за нещастие за народа ни. Те са навред по света. Нещастие е когато ти разкъсват родината, когато ти вземат брата роб – това е велико нещастие. Аз, като човек и като българин, плача за всяка народна беда. Но тя не идва сама – едната вика другата. Затова държавата и държавникът трябва да мислят отдалеко, за да предотвратят нещастията. Банките у нас винаги са мислили как да предотвратят нещастията и фалитите. Това впрочем е грижа и на държавата. Който става държавник трябва да мисли преди всичко за държавата, за родината си, след това за себе си. И затова в България ние нямаме нито едно произведение на литературата, в което да е описан държавник като Пит Стари, Пит-Млади, като Наполеон, като Клемансо или като Марщал Фош. 
- Те големи държавници ли са?

продължение от предишна тема...


- Много големи. Френският маршал Фош стана даже главнокомандвуващ на съглашенските войски през 1918 година и постави Германия на колене. Това е велик ден за Франция и за френската държава. Ние, българите, бихме дали душата си за такъв щастлив ден. Камбаните бият, свещениците в тържествени одежди вървят по улиците и пеят. Народът ликува. Децата се прегръщат и плачат. Старците целуват войниците, офицерите... Германия е на колене. Кайзерът моли за милост. Принц Макс Баденски иска примирие. Цяла Германия стене и вие от болка, мъка, от отчаяние. Маршал Фош тържествува. Ето, тези мигове, господин Памукчиев, превъзпитават нацията и карат французинът да се чувствува горд и щастлив. Това си струва и жертвите и труда.
Аз, като военен, като войник, мога да разбера радостта на Франция. И вярвам, всеки ще я разбере. Само през 1913 година ние изживяхме такава радост, но за кратко време. 
- Маршал Фош можеше ли да бъде избран за президент на Франция тогава?
- Разбира се, че можеше. В Америка това е ставало. Ето първият президент на Щатите става Георг Вашингтон и изкарва цели два мандата. Когато му предлагат и трети мандат, той казва: „Не, никога.” „Защо?” – питат го. „Защото –казва той - всеки един политик се изхабява и уморява за четири години. Осем години са предълъг срок. Затова си изберете друг президент. Аз не мода да дам повече нищо на моята страна. Тя иска млади, енергични хора, с размах и с и любов към работата. Не към парата, към работата. И който дойде след мен, да декларира веднага всичките си имоти - да се види какво има, какво притежава, какво е спечелил. Ако не е спечелил нищо – значи той е негодник, некадърник и бездарник. Ако е спечелил – как го е спечелил, с какви средства? С ум, с такт, с воля, с маневри, с почтени сделки или с мошеничества. Ако е с мошеничества – вън. Той не е за Америка. Америка трябва да има способни, честни и богати президенти. Да не ламтят за пари, а за име, за чест, за потомството си – да му оставят честно име. Ето такъв човек ще си изберете. Аз ще гласувам за него. И моля ви, никога не го оставяйте да ви измами. Разнищете ризата до конец. Вижте и калта под ноктите му – да няма в нея отрова. Америка има нужда от умни и честни управници.”
И тогава идва на власт вторият по ред президент Адамс... Разнищват го, разпердушинват го и той казва: „Господа, ако продължавате така, вие няма да намерите човек за президент. Ние всички сме търговци. А търговията и банкерството значат удари, сделки, умение да се лавира, да се търгува. Търговията е узаконена кражба. Какъв праведник мога да бъда аз...? „ Щом си го признаваш, щом не го криеш, щом го казваш отркито, значи ти си умен и честен човек – отговаря комисията, която го разследва – и ни ще те подкрепим. Ще те предложим за президент.” И го предлагат. Георг Вашингтон обаче въвежда една много умно замислена и опасна за нашите условия в България система на изборите. Там, примерно в щата Пенсилвания, Калифорния, навред, един избирател със своя глас може да вкара в парламента депутат и от неговия глас да зависи избирането на самия президент.
- Как става това?
- По много умно измислен начин. Примерно в щата Пенсилвания се избират 50 депутата за Конгреса, а сега има 1 милион и 1 избиратели. Ако демократите получат 500000 гласа, а републиканците 500001 гласа, републиканците вземат и петдесетте мандатта в Конгреса. Така е и в изборите за президент. ... Който има един глас повече – той става президент. Това е нагласено така, за да знае избирателят, че гласът му има тежест, че той е избрал президента.
- А в България не може ли да се приложи тази система?
- Можело е някога, но вече не може.
- Може?
- Защо в южните страни, където има много безделници и гладни, където всеки се смята за по-умен от другите, всеки иска да става депутат. И продава къща, жена, залага всичко, печата афиши, свиква събрания, агитира и иска да влезе в парламента. Няма страна в света, където борбата за партии, за власт, за депутатство да е така болезнено остра, както в Гърция и в България. Това са двете страни на света, където пропорционално на населението се подават най-много кандидатури за депутати.
- Но това е хубаво. 
- Не е хубаво. 
- Защо да не е? 
- Защото се хабят сили и времето на хората. Всеки български избирател трябва да ходи на събрания, да слуша, да мисли, да решава, да избира. Българинът не е богат. България не е Америка, нито Англия, да има колонии. Той, българинът, разчита, както неведнъж съм ти казвал, господин Памукчиев, само на своите голи ръце, на нищо друго. Той трябва да работи. А изборите, забележи това, правителствата ги насочват по някаква хитро скроено игра, в най-усиленото работно време или през пролетта, или през есента. Ние, сговористите, през 1931 година съще не направихме изключение. Насрочихме ги на 21 юни 1931 година, в най-усилената полска работа – когато селянинът ходи да коси, да жъне, да копае, да оре, да полива зеленчуци и хич не му е до избори. Тогава именно стават най-големите шашми. Ако изборът е зиме, ако е тихо, спокойно време, селянинът ще помисли и ще избере по-учения, по-умния, а не профанерията. 

.