.

 На Никулден през 2012 година и аз бях между мнозината , които бяха дошли по случай откриването на паметника на Атанас Буров в градинката пред БНБ. Като се огледах, установих, че съм най-възрастен между всички, дошли да почитат знатния българин. Значи, казах си, аз съм единствения, който е общувал с него. Затова с нетърпение очаквах срещата си със скрития под бялото платно бай Танас. Най-сетне кметицата на София Йорданка Фандъкова и председателят на фондация „Достойни българи” Илия Георгиев развързаха препаската и платното се свлече…

Изведнъж нещо ме бодна под лъжичката, коленете ми омекнаха. „Той е!” – тихо промълвих и захласнат продължих да го гледам, а мислите ми ме отнесоха далече назад в годините.

 „На път за училище в Горна Оряховица го видях да идва от към другия край на улицата. Върви към мене и става все по-едър в моите детски очи, замислен и загледан  далече напред. Наближи и аз казах:

- Добро утро, Бай Танасе!

Възрастният мъж, облечен с дълга дреха, се сепна, спря и отвърна с обичайното за горнооряховчани „Добдрутру!” Веждите му, учудени, останаха залепени на високото му чело.

-А, ти ли си, юначе?... Днес да получиш цяла шестичка като жълтичка! Извърнат с весел глас, подвикна той. Бях го подминал, но начаса спрях.

С детската си интуиция усетих, че с пожеланието си за „Шестичката и жълтичката” той стана податлив и близък до моята душевност. И без да мисля много, в мене се появи дързостта да споря с големия Буров. Не можах да се стърпя и започнах играта с думи, както баба ми бе учила.

-Добрата дума е по-скъпа от жълтица – казах закачливо аз.

- Но преди това трябва да я заслужиш – поспрял, на подбив отвърна той и не можа да скрие усмивката си под гъстия мустак.

- Но преди това трябва да имаш добро сърце да я дадеш – не се предавах аз.

- Обещаваш ли да не я загубиш?

- Жълтицата се губи…

- А думата? – подсети ме той.

- Добрата думата дълго се помни – бързо казах аз.

- Кое предпочиташ: шестичката или жълтичката?

- Шестичката отваря вратичката… - докато се канех, канех да продължа, бай Танас протяжно рече:

- Жълтичката затваря душичката!

Така той остана отгоре на тая наддумка. И според този наш стародавен фамилен обичай той ми протегна ръка. И аз подадох ръка, която се приюти в топлата му длан. Но преди да кажа довиждане, аз подхвърлих:

- Ти кое предпочиташ: шестичката или жълтичката?

- Като се върна от София, ще научиш. Става ли? – добродушно каза той.

Едва дочаках да свършат училищните часове и вместо към къщи, прекосих улицата и отидох в градското имение на Бурови. Там ще не ще предизвиках баба Кина – майката на бай Танас - да играем на недовършената раздумка.

- Жълтичката трудно се почели, нали? – запита тя.

- И с шестичката пак е така.- отвърнах аз и излязох отгоре.

- Чрез жълтичката много деца много книги са прочели – каза подкупващо тя.

- Че как тъй? – изтървах се да кажа аз и така по право се предадох.

- Потруди се и спечели жълтичка. С нея книжки си купи и сам се изучи…

Продължих да гледам внушителния паметник на Атанас Буров все така унесен. От мислите ме изтръгна проф. Емил Попов.

- Преди да започна да работя по идеята за паметника на Буров, прочетох всички книги, писани за него – каза той. – Последна бе Вашата книга „Вековете на Атанас Буров”. В нея намерих търсения образ на големия българин с неговата голяма душа и благородство.

Дълго останахме безмълвни, загледани в паметника.

- Прилича ли на истинския Буров?  - запита той.

- Когато свалиха платното сърцето ми трепна и си казах „Той е”.

- Благодаря Ви! Това е моята награда – отрони скулптурът.

.

Притчата "Шестичката и жълтичката " е от книгата "Вековете на Атанас Буров" от Николай Увалиев.

.

Към Под венчило с любимата и със смъртта