Пръстите вкочанясват, но от очите блика огън. Защото струи пламъци от любов към багрите и светлината. И тия пламъци одухотворяват върховете, къпят ги с трептяща нежност в девствените лазури на небето и ги приспиват под бялото сияние на снега.

Пръстите вкочанясват, но на платното оживява Пирин - неговият Пирин!...

Аз познавам тия пръсти, които с вълшебство карат един сив камък да разказва своята хилядолетна легенда, една мура свенливо да признава любовната си игра със северния вятър, или златните паяжини на слънцето да се люлеят опиянени в простора.

Неговите върхове са горди, подкупващи със своята величавост, позлатени от слънцето или осребрени от снега, но винаги стремителни. Най-малкият поток има своя песен дори и когато е скован от лед. Далечината е примамваща и зловеща със страшното обаяние, което има далечината в Паньоловия „Мариус”. Далечината, която вика и измисля хиляди примамки... Тя зове необуздано, тъй както зове всякога далечното, недостижимото... Неговите простори са ведри. Под лятното слънце те трептят от блаженство и радост. И в най-дълбоката сянка винаги има една светлина, един лъч - надежда.

Странна и вълшебна е тази игра между сенките и светената у Щъркелова!... Тя достига почти до символ на някакво жизнено чувство. Тя се прелива в хиляди багри и разнася младото ухание на пролетта, знойния дъх на лятото, леката печал а есенната елегия или мълчаливата приказка на зимата.

Неговите картини са песни с игривата звучност на Едгар По и Хамсуновото отнасяне към природата. Той прилича на дребен екзалтиран певец, овладян от хипнотичната омая на вселената, който се моли и пее под огромния купол на небето.

И над всичко това стои жаждата за волност. Тази волност създава контрастно безнадеждността у „човекът от града”, който тихичко признава в себе си, признава, че е звяр, поставен в клетка от трегери и бетон.
.

Никола Вапцаров, 10 юли 1935 г.
.

Във в. "Зора", 10 юли, 1935 г. за пръв път е публикувана импресията “Мирът на Щъркелов” от Никола Вапцаров, но до скоро това откровено свидетелство не бе допускано под каквато и да е форма, най-вече по странни идеологически причини, в излишно многобройните и скъпо излизащи ни на кесията издания на "Огняроинтелигентските" съчинения. Дали не е настъпило времето и ние да преосмислим някои силно застъпвани тези от близкото ни псевдо-анти "фашистко" минало и най-вече сегашното ни Евро настояще.
За да не вземем да решим един ден да си тръгнем от родното тук и ние...
.

.

.

Апропо, като разглежда импресията на бъдещия осъден на смърт терорист и споменава свидетелствуването на художника на процеса в София през 1942 г., Цвета Трифонова в една от своите книги заключава, а ние ще го оставим без нашия коментар; за да не излезе тъй, че у нас все забравяме за неизлечимите безчинства по времето на комунизъма от чисто просъветски тип обезличил страната ни все в името на Народа - сляп и глух;  цитирам:

.