Провидението шепна на всички, само един българин го чу!

Според гръцката митология трите сестри Мойри  посещават през първата вечер новороденото дете и му нашепват неговата орис.

Семейството на проф. Иван Митев има 13 деца. Той е последно новороден. Пет от тях умират и в тези печални събития вероятно се крие неговото себеотдаване на педиатрията и дългогодишните му научни изследвания. Но може би свише трите Мойри да са му предлекли съдбата.

.

Интервю на Мария Галишка-Владимирова

Както стана известно откритието "Шести сърдечен тон" на проф. д-р Иван Митев бе обявено за БГ научно постижение на XX век. Авторът му не доживя да получи това най-голямо признание. Специализира във Франция няколко пъти, но никога не е пожела да остане да живее в Париж. Ето думите на проф. Иван Митев, наш съсед от години, споделени в един разговор само година преди да премине във вечността.


- Професор Митев, какво трябва да помним за най-важния човешки орган?

.- “Сърце, което старее, не е сърце!” – отвръща той със стих от Младен Исаев, а после добавя друг, от Мицкевич: “Без дух и сърце има скелети само!” После подхваща темата съвсем сериозно, като кардиолог. - Сърцето е най-натовареният с тежка физическа работа човешки орган! И ако не мислиш за него – създаваш си проблеми. Ако се грижиш, можеш поне да отложиш проблемите. Защото то е чуден орган - работи непрекъснато, денонощно. Само едно свиване и разпускане приема и изтласква чаша от 50 милилитра кръв. За една минута - ако го прави 70 пъти по 50 мл, това са 3,5 литра кръв. За един час – около един варел от 200 литра! А за 24 часа приема и изпраща една цистерна от 5 тона кръв! А ние товарим сърцето си допълнително и безжалостно с какви ли не емоции и вредности – преди всичко с цигарите!


- Една от големите теми на научната ви кариера е свързана именно със сърцето, името ви ще остане гравирано със златни букви в паметната книга на кардиолозите. Какво повече научихте за сърцето, казано на достъпен език?

.- Аз съм кардиолог, но заради патологията, която владееше в нашата страна, съм се занимавал с ревматизма. Той беше много голям проблем и затова цели 10-15 години беше основната задача за института и колегиума, в който работих. За радост сега той вече се счита за рядко заболяване. Но по онова време, през 1960-1961 г., в България имаше около 23 хиляди деца, болни от ревматизъм, в 30% от тях той създаваше придобити пороци. Нашият колектив се занимаваше и с артериалната хипертония в детската възраст. Тогава на някои хора темата им се струваше екзотична, но след това започнаха да се организират международни конгреси по нея.


- А как стигнахте до своето откритие?

.- Тогава в страната ни още нямаше открития. Случи се така, че в медицинската си практика бях забелязал регистрация на един феномен, за който отначалото помислих, че е едва ли не артефакт, тоест записва се, без да съществува. После започнах да проучвам дали други медици преди мен са го описали и се оказа, че не е описан. Не съм мислил, че ще бъде признато за откритие. Най-напред го предложих за изобретение, но ме насочиха да подам документи за откритие. Процедурата за утвърждаването му продължи много време, намесиха се много хора, имаше и противници, имаше напрежение, но в края на краищата се призна. По време то съвпадна с признаването на първото откритие на акад. Наджаков. Досега в България са признати 16 открития, като повечето от тях са от областта на медицината и главно – на кардиологията. Това не е случайно, защото безжалостно живият човек тормози живото сърце. Безжалостно!

.

- Как се случи така, че се отдадохте на научна работа?

.- За себе си никога не бях мислил, че ще бъда научен работник. Мечтаел съм да отида в клиниките, но бях назначен в Института по педиатрия. Изглежда, човек винаги има вътрешна нагласа за откритие, той винаги трябва да пита: какво и защо? Трябва да се мъчи да си отговаря на тези въпроси. И ако срещне нещо неописано, най-добре е да му обърне внимание, да започне да работи по него. Защото, ако чакаш непременно да прочетеш по въпроса и после да го търсиш, то ще бъде само преповторение. И това го има в научната работа – човек да повтаря, да натрупва. Но за да откриеш нещо ново, трябват и кураж, и познания, и да си на ниво в своята област. За да видиш новото, трябва да познаваш старото, за да различиш едното от другото.


- А какво мислите по въпроса за случайността в научните открития?

.– Има я тази случайност. Друг е въпросът дали тя съществува като обективна категория, но винаги има някаква обусловеност. Да вземем класическия пример с Флеминг, който открива пеницилина. Той случайно вижда, че в едно от неговите петрита (посевките със стафилококи), нещо ги яде и това е пеницилиновата гъба. Винаги давам и още един пример. По време на Балканската война хората боледуват от холера. И понеже тилът в армията винаги закъснява, хлябът, който носили на войниците, понякога бил плесенясал. И това спасило голяма част от тях. Нашият акад. Тошко Петров забелязал това още през 1914 г., но го разказва по-късно, след като Флеминг открива пеницилина през 1928 г. Т. Петров го забелязал, но не го написал! Може би и баща ми е ял такъв хляб, че се върна от фронта, а първият му братовчед починал от холера. Едва след като прочел, Т.Петров се сетил: “Чакай бе, аз забелязах това!”… Но не му стигнал кураж! Нужен е и кураж - първо да убедиш себе си, че това е нещо ново, а после и да си готов да превъзмогнеш реакцията на хората, които ти противостоят, защото винаги ще има несъгласни. На научния работник, а и въобще в живота най-много ни помага критиката!


- Казахте, че и при утвърждаване на вашето откритие е имало резерви? Как ги приехте?

.- Процедурата за откритието предизвика много дискусии. Защото званието откривател не е малко нещо, то предизвиква отрицателни реакции у много хора. Аз бях разделил реакциите на хората на 4 групи, І група – хората, които винаги са ме подкрепяли, на които съм им благодарен, те са ми давали кураж. Втората група беше много мощна и много авторитетна, в началото те не бяха съгласни с мен, но после приеха тезата ми, те също ми помогнаха. Третата група бяха хора, които винаги са ме отричали и най-много на тях благодаря, защото, доказвайки на тях, аз съм трупал материал, създал съм обективна материя, която да подкрепи тезата ми. Четвъртата група бяха хората, които пишеха анонимки – тогава това го имаше. Но все пак и на тях благодаря, защото и те са ме амбицирали. Критиката трябва да се въведе и в семейството, и в работата. Макар никой да не обича да бъде критикуван.


- Кой ви насочи към медицината?

.- В нашето с. Крушовица, Врачанско, имахме един много известен лекар, много умен, д-р Тонев. Неговата популярност изглежда бе повлияла на доста млади хора, навярно и на мен. По едно време обаче реших, че е по-добре да стана ветеринарен лекар. Но в село имахме един фелдшер, много кадърен човек. Той ми каза: Ааа, никакъв ветеринарен лекар, ти си само за лекар, и то за хирург! И наистина, исках да стана хирург, но така се стекоха обстоятелствата, че станах педиатър. 
На Института по педиатрия бях директор 5 години. Така ми се случи в живота, че тръгнах като началник и завърших като началник. Но не съм се борил, не съм се изживявал като директор. Тогава Малеев ги назначаваше, той беше интересен и умен, човек на принципите. Макар че беше и тиранин. Той например държеше професорът да си знае, че като навърши 65 години, се освобождава. Най-много да ти даде още шест месеца. Той самият е академик, като стана на 70 години и напусна. Трябва да има ред. Около него не търпеше да има подлезурки и ласкатели, но кадърни - да. Той толерираше кадърните хора.

- Как гледате на своите 80 години? 

.- Като на награда! Да плаче ли човек, че е остарял? Напротив, трябва да бъдеш щастлив, че си остарял.


- Значи дълголетието е награда за човека. А как се достига до него?

- Награда е, но човек трябва да се поддържа. Един много хубав начин е не да седнеш и да се оплакваш, а да се трудиш. Много важна е физическата работа. Аз имам едно вилно място, ние му казваме Камънака, до Вакарел. Казвах на приятелите си, че то има три особености: няма ток, няма вода, но няма и земя! Ами за какво си там?! – питаха те. За 26 години извадихме от там над 30 куб. м камъни. Когато имах главоболия покрай откритието, то ме поддържаше. Вечер се връщам уморен, но освежен. Физическата работа натоварва мускулатурата, но пък разтоварва психически.


- Кой беше най-красивият период от живота ви?

.- Всеки сезон от живота си има своите красоти (отговаря на френски). Е, естествено, младостта е най-красивата част… Когато през 1942 г. с един приятел решихме да следваме медицина, се оказа, че има изпит по латински език. Брей, къде ще го учим този латински?! Разбрахме, че двама души в село Бърдарски геран могат да ни помогнат. Намерихме ги: обявеният днес вече за блажен Евгений Босилков, другият - Фабиан. Два месеца учихме латински с тях. Поискахме да платим - те не искат нищо. Благодарение на тях изкарахме успешно изпита. И двамата завършихме медицина. През 1950 г. отивам в Русе като лекар, Евгений станал ръководител на католическите свещеници. Срещна ме много радостно, разказа ми някои истории, похвали ми се, че е бил при Георги Димитров: “Изпушихме, казва, лулата на мира.” През 1952 г. обаче се състоя процесът над католическите свещеници и хайде, отиде си и той навеки! Но този човек, явил се в моя живот на един кръстопът, никога няма да го забравя… Не само защото ни помогна тогава, а и за святостта, за добротата му.


- Били сте и доброволец на фронта. Какво научихте от войната?

.- Записах медицина и заминах, като скрих от баща си. А какво научих? Че войната е язва за човечеството от всички времена, жалкото е, че сякаш няма да свърши… Да убиваш себеподобния си - толкова е страшно! Това е най-тежкият ми спомен.


- А най-голямото удовлетворение от професията?

.- Най-голяма радост изпитва кардиологът-педиатър, когато дойдат наплашени родители, на които казали, че детето им има порок на сърцето, а ти им кажеш, че му няма нищо. А това се случва често. Защо? Защото всички деца имат систулни шумове (ако имаш ухо да слушаш), но те в 90 % от случаите са невинни шумове. А най-голямата ми гордост са моите две деца и пет внучки. На медицинското поприще имаме шестима медици от семейството: дъщерята Поля с двете си дъщерички, снахата и синът ми Ваньо - професор и вече ректор на Медицинската академия.

Технологията в кардиологията се развива бурно и към нея допренесе изяснената докрай загадка на шестиясърдечен тон, чута и приложена в диагностиката от проф. Иван Митев. 

.

От автора: Специално за Е`Библиотека Паметта на българите

Заглавие, илюстрации и текстовете към тях: Николай Увалиев

.

.

Web Analytics