Теодор е роден в Кюстендил през 1968 г. в семейството на художника Асен Ушев. Най-хубавите му детски спомени са от къщата на дядо му, който умира, когато Тео е на седем. “Много обичах да бягам от него и той много обичаше да ме гони, горкият човечец… сигурно аз съм го уморил от тези ежедневни бягства, но това си спомням – казва Теодор и отпива глътка кафе. – Май и досега обичам да бягам, и от работата бягам, и от вкъщи бягам…” Смее се.

По едно време имал “лудата” идея да става баскетболист, но се отказал, когато всички наоколо започнали да му повтарят, че нищо няма да излезе, защото у него няма спортна злоба. “Oказва се, че това ми пречи и сега – че не искам да съм пръв, а очевидно киното и спортът са дейности, за които трябва да искаш да си пръв, да печелиш награди, а на мен много-много не ми пука.”

Художникът си признава, че не е имало шанс рисуването да не надделее при такъв дразнител вкъщи. Малчуганът обича мириса на боички, обича да гледа баща си как рисува. Днес си мисли, че инстинктивно сигурно се е старал да го имитира, но пък абстрактното го вълнува от малък, листът под четката му трябва да е пълен с цветове и форми. И докато в училище се нищят идеите на Ренесанса, Теодор разгръща с трепет албумите на съвременни художници, които Асен Ушев носи у дома.“Бях късметлия, че баща ми се интересуваше от подобни неща, но в един момент започнах да се дърпам, започнах да правя точно обратното на това, което той правеше, обратното на това, което той ме съветваше – казва Теодор със закачлива нотка в гласа. – Започна революционен период, който сигурно още трае.” Обяснението му е, че като си син на художник, се опитваш да избягаш от сянката на могъщия родител и да си проправиш своя пътека.

За него тя минава през пловдивската Гимназия за сценични и екранни изкуства, където се занимава със сценография и открива любовта си към театъра. “Те, моите филми, не са много анимационни… понякога откровено започват да избиват на пърформанс или хепънинг…” В Пловдив също се занимава с анимация, даже прави едно филмче, което печели награда в Белгия. Увлечен, решава да учи анимация в НАТФИЗ (тогава ВИТИЗ), но по същото време обявяват нулев прием. “За мое щастие. Това ми беше големият късмет.” И след известно чудене кандидатства в Художествената академия, където се специализира в рисуването на плакати – най-вече театрални, както и за други културни събития. “И така, без да искам, ми стана професия.”

Синът на художника не си спомня да е имал творчески пререкания с баща си. “Само като много патил човек той постоянно се опитваше да ме вкара в някакви рамки и да ми казва: “Карай по-полека и не толкова революционно, защото ще ти махнат главата.” Той беше по-предпазлив и по-страхлив, докато аз гледах да се хвърля в дълбокото и не вярвах, че нещо може да ми се случи.”

Анимацията е самотно занимание. Теодор седи в монреалското си студио и в обстановка на овладян хаос рисува поредния кадър на Дневниците. Обяснява, че на ден може да направи до 40 кадъра. Всеки един от тях, казва той, изразява някакво чувство, защото така е работил и Липсет. Изкуството му е било единствен начин на съществуване.

Теодор не успява ясно да дефинира методологията на лудостта, която тласка твореца към безсъние и безпокойство. “Кой, ако не е луд, ще седне да рисува кадър след кадър, за да направи филм от 14 минути? – пита той. – И накрая, ако има късмет, може би ще му се случат една-две прожекции. На мен това ми звучи безумно като занятие.”

Филмът е като дете, което има нужда да го хванеш за ръка и да го побутваш, казва Теодор. Ходенето по фестивали е коректив, който помага на режисьора да разбере какво е направил, като следи реакциите на хората.

“Общо взето съм много чувствителен и мога да кажа навсякъде в залата кой какво чувства, като че ли приемам някакви вълни – казва той. – Дали това, което ти си мислиш, също се случва в главите на хората.”

Противно на много творци, които роптаят, че произведенията им изтичат неконтролируемо в интернет, Теодор споделя, че е много щастлив от “интернетната революция”. Тя е довела до абсолютната демократизация на киното, смята той, защото така хиляди, дори милиони хора могат да гледат свободно късометражни филми или независимо кино.

“От кого ще откраднеш? Няма нищо ново – убеден е режисьорът. – Това, което ние си мислим, че откриваме, е било правено отдавна. Няма нови идеи, има нов начин, по който са разказани.”

Теодор не иска да разказва как е стигнал до Канада, защото според него няма значение. Също подчертава, че никога целенасочено не е искал да напуска България, просто така се е случило.

Преди четири години прави едно филмче, което е озаглавил Tzaritza. С умилителна простота то разказва за пътешествието на едно момиченце – Лили, което отива на гости при baba на Черно море, там, където живее царствено красива мида. За baba – Лили е нейната царица. Теодор отрича това да е някакво стъпване на пръсти по емигрантската тема с много цвят и ведро настроение. “По-скоро е поглед към конфликта между родители и деца, които са родени тук [в Канада] и за които България е само туристическа дестинация… среща с бабата и морето… две различни гледни точки.”

А конфликт у Теодор няма. Поне що се отнася до осъществяването на детски мечти, защото според него най-голямото щастие е да се занимаваш с това, което обичаш. “Винаги съм мечтал да рисувам и се оказва, че мога да живея от това и да не правя нищо друго. Мога да кажа, че съм щастлив човек, пък и аз така се чувствам.”

След като се замисля за малко обаче, Теодор някак между другото вмъква, че ако не рисува, би могъл да стане готвач, защото готвенето също е вид изкуство и също толкова безсмислено при това, казва той през смях. И понеже наскоро се е завърнал от фестивала в Хирошима, все още е на “азиатска вълна”. Може да приготви японски спагети. Отбелязвам, че това ми звучи като нещо много лесно. Теодор ръкомаха от другия край на компютърното ни рандеву: “Изключително трудно е, всичко е въпрос на вдъхновение и на желание… много е трудно. Най-простите храни са най-трудни за готвене – като яйца по панагюрски, например.”

И докато мислите ни още витаят из Япония, Теодор решава да сподели, че ако нещата се случваха толкова лесно, би искал да се превъплъти в герой от книга на големия японски писател Харуки Мураками. “Докато бях там, си мислех за неговите персонажи – казва замислено художникът. – Ако можех, бих искал да съм като онзи стар човек [мистър Наката], който си говореше с котки в Кафка на плажа.”

В един от последните кадри на филма приятен глас като че ли обявява целта на сътворението: “Топлината и светлината ще се завърнат, а с тях и всички надежди на хората.” Теодор казва, че това е зрънцето мъдрост, което той иска зрителите да отнесат след напускането на киносалона. Така и Липсет ще продължи да живее. Very Nice, Very Nice.

*

Към първата страница на сайта на Теодор Ушев: http://www.portal-bg1.ning.com/profile/TeodorUshev?xg_source=profiles_memberList