Освен че там се мъдрят разни интересни мисли, човек може да проследи и изнурителния творчески процес по създаването на последния филм на Теодор – Lipsett Diaries (Дневниците на Липсет). Терзанията са описани в блог. Документалната анимация участва в множество фестивали по цял свят, през август спечели специалната награда на международното жури на анимационния фестивал в Хирошима. А полугласно, почти засрамено, Теодор споменава мимоходом, че Националният филмов борд на Канада (NFB), който подпомага работата му, е избрал лентата за канадско предложение за Оскар 2010. “Е, т’ва нищо не е – махва с ръка той. – Те си избират всяка година, то нищо не значи.”

 

Гледаме се през камерите на компютрите си. Виртуалното пространство ни е предоставило възможност да преодолеем хилядите километри, които ни делят, и в разговор по Skype да уловим усмивките и жестовете си. Теодор току-що се е събудил, къдравата му коса се опитва да намери покой, а той отпива кафе от бяла порцеланова чаша. “Тази нощ беше много горещо тук и не съм мигнал – казва той. – Но пък ми хрумна идея за филм, който смятам, че ще стане страхотен. Хубавите идеи са прости и стават бързо. Поне при мен е така.” Сигурно. Но минута след това уморено признава, че Дневниците са му отнели почти три години, че за първи път прави толкова дълъг проект, но макар и да е бил “голяма мъка”, е напирал да излезе от него.

Артър Липсет (1936–1986) е канадски филмов режисьор, останал в историята на киното с авангардните си късометражни експериментални филми. Преди да навърши 50, Липсет слага край на живота си, подтикван от депресивните състояния и биполярното психическо разстройство, от което страда. Днес никой не оспорва “неговата вълна”, която разклаща лодката на киното, преди да я тласне напред. Филмът му Very Nice, Very Nice от 1962 г. е връх в кариерата му и абсолютен шедьовър – градска приказка, която по един поетичен начин дискутира страховете и вълненията на съвременния човек в рамките на седем минути. Лентата е колаж от черно-бели снимки и вплетени звукови елементи. Липсет подбира изрезки, останали след монтажа на други филми и захвърлени на боклука. Наслагва ги към фотографиите, за да получи какофония от бързо сменящи се кадри и гласове, произнасящи несвързани фрази. У зрителя остава чувството, че случайно е налетял в грешната стая и, без да иска, е подслушал чужд разговор. Само че думите го застигат и го стъписват, защото в крайна сметка не са нищо друго освен собствените му неспокойни мисли за заобикалящия го свят.

Теодор казва, че обикновено идеите го нападат, докато тича за здраве и е сам. “Много съм запален по тичането – тънка усмивка заиграва по устните му. – В Монреал живея до едни гробища, а тук гробищата са приятно място за разходка, даже почивка… едно такова зелено.” Само че за Дневниците настойчиво твърди, че филмът е искал да излезе на светло.“Исках да направя филм за този човек, за да разбера какво се е случило с него – казва Теодор. – Едва ли не го направих заради себе си, може би за да се поуча от грешките му и да направя дисекция какво го е довело до самоубийство.”

Сценарист на филма е Крис Робинсън. За да запълни празноти в биографията на Липсет, Робинсън е вмъкнал елементи от собствения си живот, от детството си. Дори на моменти е включил и отделни фрази от филмите на режисьора.

Теодор обяснява, че когато разбрал за Липсет, осъзнал, че историята му “прилича на моята”. Не разкрива подробни детайли от своята биография, но от време на време прави паралел с тази на канадския режисьор. Обяснява, че докато е работил върху филмите си, Липсет е успявал да овладее необяснимите депресии, които са го държали в подчинение. И обратно, животът му се е сривал в момент, в който не е имал възможност да твори. Колкото по-бързо се изкачва нагоре, толкова по-бързо пада един артист в тази част на света, казва Теодор. “Трудна работа е, когато стигнеш до върха, да останеш там. Историята на този човек е такава – той е стигнал до най-високото, бил е звезда в киното и след това всеки следващ негов филм е ставал по-лош и по-лош, докато накрая не е можел да прави нищо.”

Теодор намира няколко кутии с архиви на мястото, където е живял Липсет, говори с хора, които са го познавали, но накрая осъзнава, че всичко се съдържа във филмите му: “Всеки негов филм е като дневник – вътре са ежедневните новини, вътре са емоционалните му състояния, пропаданията му и възторзите.” Но някак със съчувствие Теодор отбелязва, че доста приятели на режисьора, без талант, са се навъртали около него, за да вкусят от славата, а Липсет ги е търпял, защото е бил много скромен и чист в отношенията си с околните. “Тези хора са били като малки червейчета, които накрая са изгризали основата на стола, на който той е седял” – разгорещява се Теодор. Това, което казва, увисва във виртуалната ни реалност, защото само той знае за какво точно говори. “Може и да си въобразявам, но мисля, че между нас двамата има доста общи неща – поглежда в камерата и за момент се гледаме очи в очи. – Но смятам, че няма да ми се случи [самоубийство], след като успях да направя този филм.” Разсмива се сърдечно и пак той си знае какво точно е излекувал в себе си със създаването на Дневниците. Колебае се да отговори, когато го питам каква форма добиват неговите демони, отблъсква въпроса и обяснява: "Чърчил е сравнявал депресивните си състояния с черни кучета. Ами не знам при мен какво е… Аз имам страх от униформени хора от всякакъв вид.”

* Материалът е публикуван през октомври 2010 г. в RS 012.

*