Николай Чавдаров, в-к “Сега”

Какво ли може да прави заминаващият човек, за да запълни няколко дълги часа до излитането на самолета? Атанас Кареев избра… да свири гами.

Срещата с него стана именно в тези часове, в тясната соба за гостмузиканти на софийската филхармония в сградата на най-хубавата концертна зала на Балканите – зала “България” . Кареев бе пристигнал у нас специално за да изсвири със софийските филхармоници един от най-интересните клавирни концерти в историята на музиката – “Концерт във F” на гениалния американски композитор Джордж Гершуин в чест на неговата стогодишнина.

Но защо в късната студена октомврийска вечер Кареев бе избрал гами, а не нещо “по-топло” ?

“Виждам в себе си работник, а не творец,

защото работата е повече от творенето, тя дава на нас, хората, оправдание за съществуването ни” , каза той.

Кареев е трето поколение музикант и един от най-известните български пианисти в света. Освен че във фамилията му всеки втори свири на нещо, той се гордее и с факта, че поне половината му род е с леви убеждения. “Всъщност всички, които познават развитието на българската интелигенция – аз познавам поне поколението на моята професорка Пелишек – знаят, че по онова време тя е била с леви убеждения. Тогава заедно с представителите на европейската интелигенция като Стефан Цвайг например тя е мечтаела за Съединени Европейски щати след Първата Световна война. Идея, която след това бе абсолютно забравена и чак сега, в съвремието, ние се приближаваме с доста бързи крачки към нея” , с гордост пояснява пианистът.

Неговите предци типично по нашенски са разделени в убежденията си. Дядо му по майчина линия Найден Найденов е бил активен комунист през 30-те години. Което не му пречело да бъде отличен пианист, работил като директор на радио Варна, радио София и на музикалното училище в София през 50-те. По руски пример той основава и интерната за даровити деца в столицата.

Братът на дядото -

Асен Найденов е музикант с международна слава.

Известно време е бил диригент в Московския Болшой театър. Руснаците го канят, без да ги притеснява, че не е член на компартията. “Като бях 13 годишен, той ми говореше неща, които не разбирах. За задълженията на артиста към обществото, как човек трябва да работи всеотдайно… После и сам се убедих, че всеки артист има едно велико задължение към себе си и към публиката – да даде възможно най-доброто от себе си и да бъде абсолютно безкомпромисен.”

Майката на паниста, Цветана Найденова-Кареева, е дъщеря на Найден Найденов. Под нейно ръководство малчуганът започва да свири на пиано още на 4 години.

За разлика от легендарните кървави уроци на бащата на Паганини, при Кареев учението върви непринудено: “Първо свирех малко, някъде към 10 минути на ден, но то е все пак доста време за едно малко дете, та и до сега си го спомням. После станаха 15 минути и се увеличаваха постепенно.” Педагогичните умения на Цветана Кареева са безспорни. Тя е сред основателите на варненското музикално училище. Баща му Хараламби Кареев (Хари) пък бил дългогодишен помощник-режисьор във Варненската опера. Малкият Атанас често се мотаел зад кулисите и с баща си, и с вуйчо си Иван Радославов – цигулар, дългогодишен концертмайстор. Във Варна и досега го канят да свири.

“Сградата на операта за нас е много скъпа, защото моят прадядо Иван Церов, който два пъти е бил кмет на Варна, е поставил първия й камък през 1901 г.

Той е имал щастието да кметува в много продуктивно време.

В началото на века заедно с братята Шкорпил основават маса забележителности на Варна – археологическото дружество, приморския парк, вълнолома, дори канализацията.

Фотографията на прадядото стои на видно място във варненската община. Бил безпартиен, по едно време – училищен инспектор за цяла Източна България. Фамилията му Церов идва от родното село – Церова кория. Предците се казвали Попови, защото родът дал и доста свещеници. “Като малък бях възпитаван в комунизъм и ми се виждаше много унизително, че хора от моята фамилия са били попове. Но баба ми казваше: “Едно време само поповете са можели да четат, така че се радвай!”

И досега Кареев се радва на друго – че е навлязъл в професията си без принуда, като птичките божии. В къщата всички били музиканти, и той съвсем естествено започнал да свири. След това дошло музикалното училище, където бил сред добрите ученици, но гледал да не се престарава много.

Най-големият проблем бил, че постоянно се влюбвал.

“Това възмущаваше моите учители, тогава моралът беше много строг. Притесняваше и майка ми, която преподаваше в същото училище. Всъщност само аз не го осъзнавах като проблем, защото си казвах – ако ме изключат, ще отида да работя някъде. Изглежда, за тях бях ценен екземпляр, така че не ме изхвърлиха” , хвали се пианистът.

След като завършва муцикалното училище през 1966 г., Кареев веднага кандидатства в консерваторията. На изпитите трябвало да има по всичко “отличен” , за да се надява, че няма да бъде избутан от деца с потекло на АБПФК – въпреки славното минало на част от фамилията…

След приемането му в Консерваторията Кареев тръгва по нормалния път на професионално развитие. През 1967 г. заминава на първия си международен конкурс в Италия. Там извоюва и първата си награда – сребърен медал. Същата година на фестивала във Варна Кареев свири със световно известния диригент Курт Мазур, който го кани на първия му голям международен дебют заедно с Дрезденската филхармония. Това става през паметната 1968 година…

После идват конкурсите в Париж, Испания, Италия. “И понеже

от малък не обичах да правя нищо насила,

дойде време за голямата вътрешна борба дали да не остана на Запад по време на някой конкурс. Всъщност направих го моментално, без да се двоумя. Но си останах с български паспорт, който се подновяваше доста смешно. Като мина една година, през 1970 г., докато следвах при известния професор Детлеф Краус в Германия, се върнах в България, без да казвам на никого. Родителите ми щяха да припаднат, като ме видяха. Мислеха, че веднага ще ме тикнат в затвора. 5-6 месеца се борих да мога да пътувам отново, стигнах до великата частна приемна на др. Тодор Живков. Там изложих своите възгледи и за мое учудване те бяха възприети – че мога да бъда и в България, и в чужбина. Може би имаше хора, които разбраха, че нямам намерения да ставам беглец и ме пуснаха.”

Кареев все пак имал проблеми с излизането извън България, но те не били политически, а бюрократични. Случвало се няколко пъти да спират участията му в конкурси.

През 1974 г. Кареев отива в Мюнхен като “дуо от един човек” , тъй като не пуснали колегата му. “Това сложи капак на търпението ми. Трябваха ми 4 години, за да взема окончателно решение и да свикна с мисълта, че ако останеш другаде, не си престъпник. Помня как мислех дни и нощи, преди да взема окончателното си решение – как ли ще ми липсва всичко тук… И наистина родителите си видях отново чак след 10 години” , разказва Кареев.

От 25 години насам той живее в немския град Есен. Свири с Берлинската филхармония близо 12 г. и с нея концертира по целия свят. От 1980 г. започва работа в института “Вупертал” , където ръководи отдела за клавишни инструменти.

През 1985 г. Кареев най-сетне идва пак в родината, когато Минчо Минчев го кани да свирят заедно в зала “България” …

Камерната музика е особена слабост на пианиста.

Заедно с братовчед си Веселин Парашкевов, който също живее в Есен, създават камерен оркестър от млади музиканти. А Кареев прави и своя фирма за записи, като дори се занимава с дизайна и текстовете на дисковете, които издава. Има 5-6 рояла и пиана вкъщи, но най-много цени един “Стейнуей” от 1905 г. Децата му Адриан (5г.) и Ариане (4г.) като всички малчугани често подрънкват на клавишите, но предпочитат съвременните инструменти. Кареев с усмивка обяснява, че съпругата му Анете, също професионална пианистка, е пуританка и не одобрява детските лудории с електронните джаджи.

За него най-голямото противоборство на нашето съвремие е “между дървото и желязото” . Между културата и техниката?…

“Не мога да си отговоря на въпроса доколко една култура е необходима на народа, ако той не я желае. Дали трябва да го бомбардираме? Въпреки това си мисля, че това е наше задължение!” И това е една от причините Кареев да сгъсти контактите си с България. Това лято той организира курсове в малка камерна зала близо до морето край Варна. Там се събират студенти от Западна Европа, България, Ирландия. “Струва ми се, че това е много важно в момента за България, защото бруталното материализиране на живота в момента тук е в своя апогей и още няколко години ще бъде така. След това хората ще почнат да усещат пресищане от бомбардирането на мозъците им” , пояснява пианистът и допълва спокойно и уверено: “Това е наше задължение като културни работници. Да, в себе си аз виждам работник, а не творец, защото работата е повече от творенето, тя дава на нас, хората, едно оправдание за съществуването ни!”