- Всяка изложба, особено ако е юбилейна, е време за оценка и самооценка - с поглед назад започна изповедта си Радка Мурзов - Оценката зависи от хората, а самооценката е постоянно в мен и понякога ми тежи като воденичен камък, признава художникът и допълва, че под ритуалната палитра в ателието му е залепено знаковото за него стихотворение на Станка Пенчева "Недоволният": "Накажи ме, живот, с поражение, с безсилие и умора, само не ме благославяй да бъда сред доволните хора...

- Майка ми е запазила първите ми рисунки, които съм рисувал в първа клас, за което съм й изключително благодарен. Те са недодялани, нескопосни, но така съм рисувал, когато съм бил на пет години. Тогава всъщност започнах училище. Сериозно започнах да се занимавам с изкуство някъде в VI - VII клас - разказва Радко Мурзов. - Тогава правех стенлистите на училището. А в гимназията участвах с маслена композиция в конкурс за портрет на Васил Левски и спечелих I награда. 
След като завършва ХI клас, няма смелостта да кандидатства в Националната художествена академия. Срамежливо момче, което се чувства неподготвено. А и няма подкрепа от страна на майка си и сестра си. Единствено баща му, който е неосъществен самоук художник, го поощрява. Затова след гимназията постъпва в Софийския университет и завършва руска филология. Дипломира се и става учител в с. Козичано. На следващата е преместен в Поморие. Именно от Поморие стартира като художник. Тогава решава да кандидатства в академията.
-Бях си казал: ще кандидатствам само веднъж, ако не ме приемат, значи нямам дарба, обяснява той. - Обаче ме приеха в специалността живопис,при това с отличен успех. Най-после осъществих детската си мечта да стане художник - казва той.
В академията Радко Мурзов е сред любимите студенти на големия български творец проф. Илия Петров. Посещавал е неколкократно ателието му.

" Радко, ти имаш силно изразено чувство за портретното и можеш да станеш национален портретист". Това определение на Илия Петров и досега ме топли - признава Мурзов. - Беше винаги много внимателен със студентите си. Спомням си в първи курс Сюлейман Сеферов, днес известният художник Сули Сеферов, беше си забравил да си донесе грунда, за да обработи платното си. Илия Петров му се скара, качи се на колата, отиде си вкъщи и се върна с грунд. Всички бяхме изумени. Не говореше много, но беше строг. Очите му бяха бистросини, наглед хладни, а всъщност вътрешно беше топъл човек. И от картините му лъха топлина, доброта. За съжаление, след като се пенсионира, не си завърши класа и ние, неговите студенти, отидохме при друг професор - при Петър Михайлов. Но двете години с него ни дадоха много - подчерта Радко Мурзов.

С годините той се убеждава, че личният пример има сериозно значение.  Добрият творец възпитава преди всичко с делата си, със своите картини. Естествено, има си и педагогически похвати. Но преди всичко в работата с децата педагогът и художникът трябва да са на едно равнище, да преливат едно в друго. Когато едното куца, винаги има нещо, което не достига, твърди той.
-За мен изкуството е съдба. Впрочем едва ли съм оригинален, защото може би всеки истински художник би казал, че изкуството е негова съдба и не би се разделил с него до края на живота си. Ако ме попитат: Ако трябва да живееш втори живот, с какво би започнал, пак бих повторил същия си живот и същото си занимание.

Споделя Радко. Той е от художниците, които се променят. Променя се и интересът му към образците на изобразителното изкуство.

-Като ученик харесвах Ван Гог. Майка ми казваше: ти ще полудееш като Ван Гог, защото бях много упорит и рисувах непрекъснато, дори в междучасията. Така беше и в академията. Някои мои колеги, завършили художествени гимназии, изглежда се бяха наситили да рисуват от натура и докато моделите позираха, те се разхождаха. А аз все още не бях сигурен в себе си и работех упорито. Когато завършвахме първи курс, ме критикуваха по време на конферансите, че моделите ми имат характер, но конструкцията на картината не е добра. Докато чаках професорите Ненко Балкански, Илия Петров и други да обсъдят работите ни, си мислех, че ще имам тройка или четворка. И когато ни съобщиха, че на първо място е Радко Мурзов с отлична оценка, а на второ е Тома Върбанов, не повярвах. Тома Върбанов сега е професор по стенопис в академията. Ние сме приятели. Спомням си и оценката на народния художник Ненко Балкански:"Това момче с малко средства постига характера на човека".

- Като завърших академиятя, бях един ортодоксален соцреалист. Такава беше идеологията, такова беше възпитанието ми - обяснява той. - Арткариерата си започнах със строителите в Кремиковци. Това е първата му контрактация, след като се дипломирах. В момента картината е във фонда на Софийската градска галерия. Тя ми беше шансът в живота, защото ми даде възможност да остана на свободна практика, иначе трябваше да започна работа като учител. Но все пак си подадох документите и за учител.  Започнах работа в "Кремиковци". Но не можех да издържам на условията там. Днес нещата изглеждат абсурдни, но истината беше, че когато ме приемаха на работа в "Личен състав" ме питаха: като художник ли искаш да те назначим, или като бояджия. Питам ги, защо като бояджия, имам висше образование от Художествената академия и си мълча, че имам и още едно висше образование. Тогава на интелигенцията не се гледаше с добри очи. Смяташе се, че хората с висше образование са разглезени, капризни. Работническата класа беше непрекъснато в обсега на вниманието на ръководителите и на медиите. А видях отблизо какво шляене  и какво пелене на работното време имаше там. Потребностите на работодателите ми бяха да пиша "мълнии", "тревоги"...
-Трябваше да работя пет години  непрекъснато, за да получа софийско жителство. Исках да остане в София, където преминаха 11 години от живота ми, я и всичките ми най-близки роднини са в столицата. Но нещата отведнъж се промениха. Ожених се за варненка и се преместих в морския град. Следвах чувствата си - признава Радко Мурзов. - Впрочем аз съм роб на своите чувства и досега. И в картините преобладава преди всичко емоционалното, макар че изкуство без разум не става.

Харесва още и Пикасо и Салвадор Дали. Техните портрети са в кабинета му. Неслучайно Пикасо е признат за най-великия художник на ХХ век, макар да има хора, които не го разбират. Харесвам у него постоянното търсене, това, че той не се бои да се променя, обяснява Мурзов. Започвайки една картина, докато я завърши, може многократно да я измени и да премине през различни стилистики.

- И аз не се боя да експериментирам -твърди той. - В тоталитарно време, че и по-късно, казваха така: ти трябва да си изработиш свой стил, т.е. да дълбая на едно място. Но аз мисля, че ако художникът дълбае само на едно място, няма гаранция, че ще постигне нещо. Освен това си обречен да си в застой, да се повтаряш. А на мен това не ми е присъщо по натурата, аз непрекъснато търся нови изразни средства. Затова работя по цикли. Примерно ако направя 10 - 15 творби , изчерпвам темата и не ми е интересна, защото при разработването й съм използвам определени изразни средства, които вече владея. Всеки мой нов цикъл започва с нови изразни средства.

Радко харесва и Салвадор Дали заради неговата импулсивност, заради неговия ярък сюрреализъм. Смята, че реалността сковава в строги граници. Ненапразно в края на ХIХ век, когато е открита фотографията, Делакроа (френски художник - б.а.) скача от възторг и казва: ура, най-после ще се отървем от това робство, защото аз
не рисувам самата сабя, а нейния блясък, т.е. представата за тази сабя. Освен емоции в циклите на Дали има и философия. Без нея художникът е загубен, трябва да прокарва и нови мисли, нови идеи заедно с новите си изразни средства - така разсъждава и Радко Мурзов.

Както всеки артист и той иска картините му да се харесват на хората. - Колкото и суетно да изглежда, творецът е загубен без своята публика, смее се той. Художникът трябва да бъде самостоятелен, силен като характер и дух, да устоява на всички водовъртежи и влияния отстрани, да бъде последователен в търсенията си, но най-важното е да бъде искрен към самия себе си. Изкуството за мен е своеобразна игра с материята и изразните средства, безкрайно удоволствие от неочакваните откривателства - подчертава той. - Моето поколение расна с патоса на Пеньо Пенев, във време, когато всяка истина се превръщаше в лозунг, а всеки лозунг се приемаше като истина. Живяхме с идоли, някои от които всекидневно разбивахме и отхвърляхме.

Към началната страница за Радко Мурзов: http://www.portal-bg1.ning.com/profile/RadkoMurzov?xg_source=profiles_memberList