ЗЕМСКА БЪЛГАРСКА ВОЙСКА В РУСКО-ТУРСКАТА ВОЙНА 1828-1829 ГОДИНА

.

Българският доброволчески корпус и отряди в Руско-турската война са части от български „волонтири” от въстанници, хайдути и въоръжени българи, действали в 1828-1829 г. заедно с руската войска и отделно от нея срещу турците за освобождението на България.

.

Превземането на Варна в 29.ІХ.1828 г. от руските войски и български доброволци под командването на княз Михаил Воронцов. Неизвестен художник. Източник: ДДА

.

Българските бойни формирования имат решителен принос за освобождението на Варна на 29 септември 1828 г., на Силистра на 5 май 1829, участват в битките при Кюлевча за Шумен, при Балдаморския мост за Сливен, завземането и отбраната на Созопол и осигуряват победоносния бърз оперативен маньовър на руската армия в 1829 г. с превеждането й през Балкана в Тракия и след това през Сакар планина пред прохода Малък Дервент, довел до падането на Одрин и края на войната. Българите влизат в Одрин като победители заедно с русите войски на 20 август 1829 г.

.

Структура и задачи

.

В зависимост от задачиете, които изпълняват броят на българските доброволци, участници във войната във всички й форми, е от 5000 до 25 000 души. На 22 април 1828 г. началник щаба на Дунавската армия генерал Павел Киселов създава нова Българска земска войска с разрешение на император Николай І.

Задачите на българските отреди е да действат най-активно в настъплението с провеждане на разузнаване, пътеуказване, диверсии срещу противника, борба срещу башибузука, спомагателни и активни настъпателни и отбранителни операции, снабдяването на руските войски, наблюдението на противника и да водят руските авангардни части.

Българският доброволчески отряд на кап. Георги Мамарчев

.

Капитан Георги Мамарчев. Източник ДДА

.
Този доброволчески отряд се създава първи, през пролетта на 1828 г. във Влашко. Той е самостоятелна в началото военна част, достигнала от 270 при образуването си до около 1000 "волонтири" българи под оръжие в края на войната. Отрядът действа първоначално напълно самостоятелно, но във взаимодействие с доброволците на другите български "капитани". След формирането на Българския доброволчески корпус на полк. Липранди заедно с другите български отряди са включени като бойни части към него. Частта на кап. Мамарчев действа от Дунав, Силистра и Добруджа през Шумен до Сливен. Предвид плановете му за обявяване освобождението на България, там отряда се отделя от руската армия и с 500-600 души се установява в Котел и подготвя въстание, включващо района на Сливен, Котелско, Габровско и Търновско за провъзгласяване независимостта на България в Търново.

Руското командване убедило се, че намеренията му са сериозни, в началото на пролетта на 1830 г. праща 200 казаци и арестува капитан Мамарчев за тези му планове и ги проваля, разпуска събраните хора и след това освобожава капитана от ареста, но други като Бойчо войвода и братята му са пратени в Сибир.

Но се отчита, че отрядът има решителен принос за освобождението на Силистра, участва в битките решили войната при Шумен и при овладяването на Сливен и с другите българи подпомага бързия оперативен маньовър на руската армия в 1829 г. с превеждането й през Балкана през Айтостия и Върбишкия проходи в Тракия и през Сакар планина през прохода Малък Дервент довел до падането на Одрин и края на войната.

Командирът и организатор на частта капитан Георги Мамарчев е български възрожденец революционер, постъпил като доброволец още с първите в 1810 г. в Българската земска войска. Член е на щаба й като "волонтирски командир", участвал под командването на генерал Кутузов в битките й през Руско-турската война 1806-1812 г., воювал активно в успешните боеве при Русе, Тутракан и Силистра, в знаменитата Бородинска битка с Наполеон и в гръцката "Завера" на Ипсиланти - антитурското общобалканско въстание във Влашко. За проявена храброст получил бойни отличия и награден от руския император с почетно оръжие и специално знаме. Има офицерски чин поручик в щатната руска армия и е награден с Георгиевски орден за боевете при превземането на Силистра в 1810 г., по-късно за превземането пак на Силистра в 1829г. е произведен в капитан, награден с високия орден Света Ана и "скъпоценна сабя", става кмет на осбодена Силистра.

Доброволците на капитан Мамарчев първоначално организират наблюдението и бойното охранение на дунавския бряг. Те успяват да изградят на Дунав при Хърсово над Черна вода първата переправа и така на 15 юни 1828 г.подпомагат съществено форсирането на  6-ти пехотен корпус, командван от ген. Логгин Рот. Траен понтонен мост руснаците правят тук чак към 13 февруари 1829г. След като руската армия стъпва на българския бряг, отрядът на Мамарчев действа по Дунава и в Южна Добруджа, охранявайки корпуса от юг.

На 9 юни русите приближават Силистра, но са пресрещнати от удара на излезлия из крепостта голям турски гарнизон, за да бъде спряно и отбито настъплението им. В тежката, кървава битка българите проявявят удивителна храброст „завоювайки със своята кръв право на съществование на отделен български отряд в редовете на руската армия“ както свидетелстват руските източници.

Отрядът се включва в руската обсада по суша на Силистра. Конниците на Панайот Фукияд, действащи с отряда, на 20 юли, заедно с казаците разбиват и прогонат турска кавалерийска част, прекъснала пътя Силистра - Шумен, а по-късно успяват да пленят и няколко турски оръдия. Затова Фукияд е награден с високия орден „Св. Владимир“ І степен с лента.

По този повод Георги Раковски пише: "Предводител на самоволното отделение, съставено от българи с капитан Георги Стойков Мамарчев Буюклю, родом от Котел ...... пресякъл беше Дунава и пазеше да не премине нито един турчин, нито една лодка в помощ на обсадените в Доростол."  Българските доброволци овладяват дунавските острови между крепостта и Кълараш и осигуряват връзката с руските части на отсрещния бряг, те служат в предните постове и не позволяват никакъв турски плавателен съд с войници да се приближи незабелязан и да окаже помощ на обсадените и обръчът около крепостта е затворен.

На 22 октомври 1828 г. при щурма на крепостта, Мамарчев начело на своите "триста свои избрани българи" с бой се качва на крепостните стени, завладява един от бастионите и обръща топовете му към града, това всява ужас в турците в крепостта, те вдигат бяло знаме и искат парламентьори, но заради недалновидност крепостта пада месеци по-късно в 1829 г. В щурма отново участва българският отряд, воден от капитан Мамарчев. За подвизите и храбростта в боевете при Силистра на него и на още десетина българи са присъдени военни отличия. 

.

 Силистра в началото на ІХХ век. Стамбул капия, в ляво и дясно от нея личат двете оръдия. А овладяният бастион от доброволците на капитан Мамарчев е съвсем наблизо. Арабският писател Евлия Челеби в свой пътепис нарича Силистра "Яката крепост".

.

Български доброволчески корпус на полк. Иван Липранд, български чети и отряди

.
Българският доброволчески корпус се организира през март 1829 и се командва от полк. Иван Липранди . Съставен е от българи, живеещи в Украйна, Молдова и Влашко. Към които впоследствие се присъединават и многобройни българи отсам Дунав. Първоначално Корпусът е със състав на полк, наброява около 1600 души, но впоследствие към него са придадени и вече съществуващите от по-рано български доброволчески части на кап. Георги Мамарчев, на брата на загиналия по Заверата началник на българските доброволци Сава Бинбаши, Панайот Фукияд, на брата на Хайдут Велко, кап. Милко Петров (Петрович) кап. Хаджиоглу Габровли, кап. Алексий, кап. Иванчо, кап. Живко и много други. Руските офицери в него са само 3-ма, българските командири запазват ръководенето на своите части и влизат в щаба на корпуса.

Българският корпус е замислен за действие като специална част, той първоначално прочиства Делиормана от башибозушки орди, а след това действа в Тракия и пряко се включва в бойни действия.

Легендарна е храбростта проявена от българите: капитан Хаджиоглу Габровли, тежко ранен в сражението, но окървавен окуражава и води своята чета в боя, а капитан Иванчо с разкъсаните си двата крака, заповядва да го завържат за седлото и продължава да се сражава с турците.

През пролетта на 1829 година, Димитър и Павел Македонски участвали и в предишната Руско-турската война начело на част от действалата тогава Българска земска войска, сега пак формират и ръководят отряд от около 150 българи, главно от Кишинев, които действат по дунавското крайбрежие срещу нередовни османски части около Оршова и Калафат.

Към войските на генерал Дибич се присъединяват българската чета  от днешното село Гурково (тогава Хайнито) на войводата Генчо Къргов. След прекосяване на Стара планина в нея влизат още жители на Хайнито, Твърдица и други селища, първоначално са около 60 души, но впоследствие стигат до 120. Тези доброволчески отряди достигат до Адрианопол.

Бойчо войвода от Трявна заедно с братята си организират самостоятелна българска дружина и се поставят в разположение на руското командване. Дружината участва при обсадата на Силистра и в в боевете за осигуряване предвижването на армията към Шумен и в превеждането й в старопланинските Айтоски и Върбишки проходи в 1829 г. Заедно с разезд казаци дружината събира данни за противника и действа като авангард. При срещен бой с башибозушки табор, войскова единца равна на батальон, дружината с числен състав под рота, разгромява напълно противника, който дава 50 убити, а останалите се спасяват с бягство от разярените българи.

Дружината на Бойчо войвода предприема и действа в Тракия, унищожава турски обози с храни и дрехи, напада башибозушки шайки и снабдява въстаниците с така нужното им оръжие. Четите на Стоян войвода и Желтин войвода влизат с руснаците в Ямбол на 23 юли 1829 и са въоръжени с над 250 пушки от Ямболския дебой. Веднага след пристигането на русите българите образуват цяла доброволческа войска "волонтири" от Сливен, в която участват голям брой видни сливенци като - Петър Бояджиолу, Кичук Тодор, Злати Бакърджиолу, Тодор Кършеолу и други. Те изземват много турско оръжие и се присъединяват към русите.

Към руската войска се включва и чета волонтири от Елена, водена от Нено Юрданов от от махала Райновци и Недю от махала Папратлива. Тези патриоти стават на руските войски разузнавачи и водачи. Така Дибич с новите български доброволци и помощници след Сливен продължава на юг. Напълно неочаквано за турците през Сакар планина и прохода Малък Дервент за 4 дни без почивка руска армия се озовава пред Одрин. Изненаданият командващ крепостта е принуден да капитулира и на 20 август руските войски заедно с българите влизат победоносно в града, с това е решен изхода от войната.

-

Един от най-забележителните морски епизоди по време на Руско-турската война (1828 - 1829 г.) се разиграва на 14 (26) май 1829 г. пред Созопол. Тогава руският бриг „Меркурий” под командването на капитан-лейтенант Александър Иванович Казарски приема неравен бой с два турски линейни кораба, от който излиза победител - екипажът на брига успява да нанесе на турските кораби поражения по корпусите, рангоута и такелажа, които ги принуждават да прекратят боя и преследването на малкия руски ветроход. Големият руски маринист Иван Айвазовски пресъздава този епизод в своя картина през 1982 г. Снимка: Ермитража

.

Странджанско-созополският български доброволчески отряд на Стойко Маврудов и четите на Вълчан войвода, Стоян войвода и др.

.
Този български доброволчески отряд е образуван в Созопол към 15 февруари 1829 г. при освобождаването на града. Скоро българите участват заедно с руснаците в щурма на редутите, а на 28 март 1829 отрядът, заедно с руските части, успешно отбива атаката срешу Созопол на превъзжождащия ги турски неприятел хвърлил 4 000 пехота и 1 500 кавалерия срещу общо 3000 руси и българи отбраняващи града. Битката е решена с масирана контраатака, турската войска е разпръсната, оставяйки 250 убити. След този бой Созопол се превръща в основна база на руските военноморски операции до края на войната.

На 30 юли 1829 г  русите и съпровождащите ги българи щурмуват 20 000 османски корпус, средоточен в Сливен. Турците най-неочаквано са ударени съкрушително в тил от български отряд въстанници, въоръжени с укрито оръжие и боеприпаяси от несъстоялото се "Сливенско въстание през 1821" и тукашния комитет на освободителното “Тайно братство“ на д-р Иван Селимински през 1825 г. Така противникът е разгромен от общия напор на руси и българи.

На 8 август 1829 г. отрядът печели голямото сражение край Малък Самоков, с което е превзета известната оръжейна фабрика - арсенал в града, укрепена от всички страни с високи зидове с бойни кули с леки планински оръдия на тях. Хаджи Георги от Малко Търново заедно със странджанската част на Созополския отряд организирали „въстанически отряд от около 1000 души партизани”, пише в руското съобщение. В района, гдето се съсредоточавали българските въстаници, пристига и полк егери и един хусарски ескадрон. В нощта на 7 срещу 8 август, българските работници от фабриката нападат охраната при южната порта и пускат в „крепостта” първите стотина четници. Започва ръкопашен бой, след 3-часово кръвопролитно сражение оръжейната фабрика в Малък Самоков е превзета. В плен са взети 40 турски войници, 3 офицери и е ликвидирана много важна за противника оръжейна фабрика.

Стоян войвода и четниците му през август 1829 при село Пънчево (тогава Каракютук) атакуват и унищожават до крак заедно с главатаря му ордата от няколко стотин башибозуци, разбити турски войници на Тахир ага, които без разлика между християни и мюсюлмани, унищожавали и грабели където завърне из Тракия. Победата е посрещната с голяма радост от населението.

В началото на август 1829 г. странджанските доброволци в малкотърновско от заасада влезли в бой и разгромили с цената на десетки жертви „движеща се на югозапад турска част, водена от Халил паша, като я унищожили до крак”.За станалото тежко кръвопролитно сражение, свидетелства руско военно съобщение.

След подписването на 14 септември 1829 Одринският мирен договор между Русия и Турция корпусът и българските отряди са разформировани.

.

Напразните надежди на сражавалите се всеотдайно българи

.

В края на войната участващите в нея българи връчват на Феликс Петрович Фонтон - дипломат към действащата армия, послание от шестнадесет точки, с най-важните им искания - „Молбата на християните е записано:. „Да будем сами волни. Да мы сами себя да судимо. Да мы черкви правим, когда и где захотим. Субаши да няма нигде. Да мы оружие носимо..:" и т.н.

Но мирният договор не предвижда никакви правдини и своободи за българите и дипломатът не дава абсолютно нищо освен съмнителните обещания за "амнистия" и коварното "право" да напуснат родните си места, определено в чл.13 от Одрински мирен договор, според който "В 18-месечен срок, християните, поданици на Османската империя, имат право да продадат имуществото си и да се изселят без препятствено в Русия."

През пролетта на 1828 г. букурещки българи през юли със свои представители начело с Александър Некович се опитват да се срещнат с руския император Николай I, който по това време се намира в руския лагер при Шумен. Те имат намерение да поискат от Русия такива права за българите, с които се ползват в Молдова, Сърбия и Гърция. Но делегацията не е приета, а подготвените молби не са разгледани и става ясно, че руската политика през първата половина на XIX в. все още не предвижда политическото освобождение на българите и войната се води само заради гръцкото освободително движение.

През 1830 г. комитет от видни букурещки българи Васил Ненович, Иван Селимински, Михаил Кифалов, д-р Никола Пиколо и др. подемат инциатива за създаване на автономно българско княжество в Добруджа. Проектът е представен пред Дивана на Влашко, който не го отхвърля, но не го и подкрепя.

С него е запознат и княз Стефан Богориди, който се опитва да представи идеята пред турските власти, но без успех. Така 140 000 българи, имали право да натоварят покъщнината си само на една каруца, и са принудени, поради очаквани жестоки разправи, да се изселят от Родината си в посока южните рядко населени земи на Русия.

.

Източник: Уикипедия 

Снимките прибави Николай Увалиев

.

Към Варна през руско-турската война 1828-29 г . в спомени на руски офицери 

.

Web Analytics